Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

07.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Горко ми, ако съм останал сам, за да нямам проблеми и изпитания!
Горко ми, ако съм останал сам, за да нямам проблеми и изпитания! Е-мейл
Оценка на читателите: / 8
Слаба статияОтлична статия 
Написано от архим. Андреас Конанос   
Четвъртък, 06 Септември 2018 13:13
кръст
 
Темата на днешното предаване беше предложена от един от вас. Обърнах се към един свой приятел, слушател на предаването, който преди няколко години създаде семейство, и го помолих: „Кажи ми някаква тема. Не съм измислил за какво ще говоря в следващото предаване. Ти за какво ми предлагаш да говоря?”. Той ме попита: „Имаш ли някакъв конкретен списък с теми?”. – „Не, има пълна свобода на действие. Затова предаването се казва „Невидими преходи”, за да можем да преминаваме от една тема в друга и да покажем, че всичко се съсредоточава в нуждата да се доближим до Бога, да станем съзнателни членове на Неговата Църква.” Тогава той ми каза: „Понеже имам семейство, защо не поговориш някой път за семейството? Кажи нещо и за нас”. Затова днес, без да искам да влизам в чужди за мен пространства, защото аз не съм баща по плът на никого, нито ще бъда, ще се опитам да кажа няколко думи. От друга страна, насърчава ме фактът, че в Църквата на всички свещеници казват „отче”. Независимо дали има семейство, или е монах, всички наричат свещеника „отец”. Старецът Паисий казва, че понякога най-многодетните хора са безбрачните,защото те се молят за другите да имат деца. „Аз може да нямам собствено дете, казва той, тъй като съм монах, но от друга страна, се чувствам свръхмногодетен, защото много хора са се обръщали към мене със своето семейство, със своите проблеми, поставяли са ми семейни въпроси. Макар аз лично да не съм ги преживял в своя монашески живот, аз също съм излязъл от семейство и помня и зная какво означава семейният живот, влизам в контакт със семейни хора и разбирам малко от болката и изпитанието, от радостите, но най-вече от скърбите на хората, които имат семейство”.

Във всеки случай, аз наистина чувствам благоговение, когато стоя пред родители, пред хората, които Бог е призвал да станат Негови съработници в делото на спасението на света, в делото на създаването на нови личности, нови човеци, които в определен момент ще влязат в Царството Божие. Родителите са свещени личности, които човек уважава изключително много, когато те живеят призванието и мисията си. Ако например някой ти каже за една жена, че е майка, от този момент гледаш на нея по друг начин, нейната личност придобива за теб друга тежест, друг авторитет. Каквато и да е, тя е майка. Веднага гледаш на нея по друг начин, защото е дала на света едно, две или повече деца. Или казваме: „Той е баща”. Родителите са личности, които заслужават уважението и почитта ни, а също и нашето благоговение. Аз така се чувствам пред хората, които имат семейство. Пред вас.

Въпросите на семейството засягат всички нас, защото всички имаме отношение към него, независимо дали пряко, или косвено. Затова днес реших да кажа няколко неща по темата за семейството и отношенията в него.

Реално бракът е голям подвиг и родителите са големи подвижници. От момента, в който човек създаде своето семейство, е изключено дори за минута да остане безгрижен. Когато имаш семейство, имаш и грижи. От момента, в който сключваш брак и създаваш дом, вече нямаш личен живот. Представете си, аз ще вляза у дома, ще затворя вратата и ще бъда сам и на спокойствие. Ако искам, ще говоря по телефона, ако искам, ще общувам с някого, мога да си осигуря пълна тишина и спокойствие, което не става при човека, който има дом и семейство. От момента, в който сключва брак, докато си отиде от този свят, той няма нито спокойствие, нито покой, защото въпросите, които се появяват в семейството, нямат край. Затова родителите са големи подвижници и семейството наистина е голям подвиг, вярвам го, когато го казвам. Оженил си се – нямаш вече лична воля, лични стремежи и цели. Колко майки са жертвали своето следване, своите знания и дипломи, за да отгледат децата си. Колко хора са загърбили плановете и желанията си заради другите. Дори от храна ще се лишат, ако е нужно, за да има за другите вкъщи, дори отпуската си вече не планират сами, а се съобразяват с останалите. Може да искат да отидат някъде, но ако другите не могат или не искат, те постоянно са готови да загърбят своите желания. Семейството също така определя разходите, които трябва да направят. Много са нещата, които им харесват и биха искали да си купят, но не го правят, за да могат да купят нещо по-добро за децата.

Това е голям подвиг и велика жертва! Дори велики светогорски отци и монаси-подвижници, когато осъзнаят подвижническия дух на брака, признават, че чувстват благоговение пред родителите, защото това е друг вид подвиг в този свят. Това е подвиг, различен от техния, монашеския, но еднакво велик, значим и много благословен от Бога.

Как човек да говори за родителите? Как да говори за дома? И в крайна сметка към кой дом да се обърне? Има толкова домове, има толкова различни семейства, всяко едно от тях със своите проблеми. Колкото са домовете, толкова са проблемите и особеностите. Всеки дом е уникален, той има собствен характер, собствена структура. Затова е нормално, когато човек говори на родители, думите му да не докосват всички по един и същ начин. Например някой има дете, което постоянно отсъства от дома, и проблемът на този човек е, че никога не го вижда, че го губи, че то си отива от него и той вече не го контролира. Друг има напълно противоположен проблем: чувства се объркан, защото детето му постоянно се затваря у дома и изобщо не излиза навън, не се забавлява, не се радва, не иска да прави нищо, освен да стои в едно неподвижно състояние, затворено в себе си, унило, без желание за общуване. Друг се оплаква от детето си, защото то постоянно мълчи и нищо не споделя. Друг пък има много буйно дете и казва: „Какво ще правя с това дете, което не се спира, не млъква, през цялото време говори, превъзбудено е и досажда на всички?”. В крайна сметка всичко това показва, че не е лесно човек да говори на родителите по един и същ начин. Не можем да кажем нещо, което ще докосне всички еднакво. За всяко семейство е нужна отделна беседа. Тази особена грижа ще стане в изповедта, в пастирската дейност, която всеки свещеник ще упражни в своята енория, с всяко семейство поотделно. Предаванията, беседите, независимо дали са в енорията, по радиото, или някъде другаде, книгите, които четем, просто ни дават някои общи елементи, дават ни обща представа, поставят ни в една обща атмосфера, пред очите ни минават различни картини и за нас остава да изберем това, което лично ни подхожда, и да запазим само него. Чуваш нещо и си казваш: „Това ме засяга, ще внимавам. Това засяга другия, ще се помоля за него, дори да не ме засяга пряко”.

Познавам деца, които живеят в толкова обтегнати отношения с родителите си, че ми казват: „Отче, искаме да намерим някаква работа, така че, когато дойде лятото, да се махнем от дома си. Дори заплатата да не е голяма, важното е да можем да платим наема и да не живеем повече у дома”. А къщата им е голяма и побира всички, но се задушават. Имат собствена стая, но не се спогаждат с родителите си, не могат да общуват! Има голямо напрежение в този дом!

В други домове има други проблеми, в един има радост, а в друг живеят своята скръб. Нормално е всички да не се чувстваме по един и същ начин, когато обсъждаме тези въпроси, но всички можем да разберем, че темата за семейството е много сложна, че съществуват много проблеми, че не сме само ние и нашият дом, да не сме безучастни към трудностите на другите семейства и да се помолим за тях, душата ни да се отвори и за други хора. Всички ние, които сме добре и всичко в дома ни е благословено, да благодарим и прославим Бога, да се радваме на този дар и да бъдем извор на радост и за своите ближни,а ако минаваме през някакво изпитание, да гледаме на него в атмосферата на Църквата, през очите на Христос, с вяра в Него.

Във всеки случай, скъпи родители, за всички нас – и за мене, който нямам деца, и за тебе, който имаш – се отнася това, което св. Йоан Предтеча казва в своята проповед, толкова кратки думи: „Покайте се!”. Всички имаме нужда да се покаем и да разберем, че трябва да се промени нещо в начина на нашето мислене, да се промени малко умът ни, да се отвори и да влезе малко светлина, малко мъдрост и просветление от Бога, да видим нещата в семейството по различен начин.Трябва да разберем, че не сме съвършени родители,затова и нямаме съвършени деца. Не сме точно такива, каквито трябва да бъдем. Не сме точно такива, каквито Бог ни иска. Имаме нужда от покаяние.Трябва да разберем, че често правим грешки, че по отношение на много неща имаме погрешно разбиране и единственото решение е да променим живота и мисленето си. Всички ние трябва да разберем това. Признак на зрялост е да мислиш за своите грешки, да откриваш къде не се справяш добре, да не смяташ, че си непогрешим. Не си непогрешим!

Обръщам се сега към родителите. Нека децата отидат в другата стая, за да не слушат, защото сега ще кажем някои неща, които отразяват душата на по-големите. Нека признаем своите грешки! Да кажем на Бога: „Съгреших!”. Да потърсим Неговата помощ! Децата, както казва старецът Паисий, са копие на родителите си в много неща. Ако ти беше такъв, какъвто Бог те иска, още от детските си години, а не отведнъж сега, на четиридесет или петдесет, то тогава и децата щяха да вземат от теб много хубави неща и нямаше да са такива, каквито са сега.

Има родители, които стават съзнателни членове на Църквата в зряла възраст. Променят се, научават се да обичат,научават се да прощават,но междувременно децата са били формирани от света, от манталитета на нашата епоха, били са отгледани от родителите си с друг мироглед. И внезапно сега, след като родителите се променят, когато умът идва на мястото си, те се опитват да предадат на детето друг начин на живот. Не е късно! Църковният човек винаги може да се промени, винаги има надежда за нещо по-добро и за промяна, но вече не е толкова лесно. Затова не бъди претенциозен. Съгласи се, че и ти си направил достатъчно грешки в живота си. Както ми каза един много духовен човек, когото Бог просветли да познае Църквата, да се покае, да се изповяда и да се свърже с Христос: „Колко грешки направих, отче! Не мога да ги забравя!“.„Беззаконията си съзнавам и моят грях е винаги пред мене!”[1] Не забравяй това! Извършените грешки се заплащат и рефлектират в семейството ни. Естествено, Бог се намесва и помага, но съществува обяснение защо в дома ти нещата не вървят добре. Отговорът е прост: защото ти не си такъв, какъвто трябва да бъдеш, или си такъв, но напоследък, от няколко години, но увреждането вече се е случило.

И тъй, правим грешки. Ако осъзнаем това, ще разберем, че не трябва да бъдем толкова непреклонни родители, сигурни за правотата на действията си. Нека не си мислим, че методите ни са сигурни и верни.

Сега искам да ви помоля нещо вас, които сте съпрузи и имате семейство. Затворете за малко очи и се върнете мислено назад в дните, когато правехте приготовленията за брака си и за семейството си. Времето, когато ти си представяше живота, който се открива пред тебе. Тогава, когато очакваше да се случи нещо ново и казваше: „Ще създам семейство! След няколко дни се женя!”. Помниш ли? И как избирахте поканите за сватбата, как обсъждахте на кого да ги изпратите, каква ще бъде трапезата, как подготвяхте дома си, стаята на детето, което очаквахте да се роди. Как чакахте и жадувахте първото си дете! Правехте различни планове за бъдещето си и казвахте: „Ще създам свое семейство! Тръгвам с толкова мечти и планове. Ще създадем деца! Бих искал да имам три дечица, четири”. Ти казваше: „Колкото Бог ми даде!”. И се оженихте! И след няколко дни, спомняш си, взехте снимките от сватбата, разглеждахте ги, подреждахте ги в албум и казвахте: „Не, първо тази! Това е чичо, който ни поздрави. Ето го моя приятел от казармата. А, тук дойде леля от село и ни поздрави, донесе ни хубав подарък”. Поехте по пътя. Толкова радост, толкова вълнение, толкова желание за живот! Времето минава лека-полека, мечтите отминават и идва реалността на живота. Сънят постепенно отминава, сънищата отминават и понякога се превръщат в кошмари. И започват невероятните разходи, безизходицата и премеждията на семейството, болести и проблеми. Понякога детенцето, което очакваме, още не идва и не знаем какво ще стане. Неговата стая е готова, почистваме я отново и отново, но още е празна. Още чакаме да дойде детенцето, за което си мечтаем и се питаме: „Какво става сега?”. Идва прозаичната реалност, която те приземява. Сънят изчезва. Започват да се появяват твърде много непредвидими проблеми. Някой казва: „Как стигнах дотук? Имах толкова мечти! Започнах със сладост. Направихме си меден месец, т.е. когато поставихме началото на семейството си, то беше потопено в мед. И сега къде отиде този мед? Къде отиде тази сладост? Защо сега изпитвам такава горчивина, тревога и скръб? Защо имам такива проблеми? Как стигнахме дотук?”.

Сред тази тревога на родителите и на семейството св. Йоан Златоуст ни казва една тайна на Бога, един метод на Бога, начин, който Бог използва, за да ни помогне да поставим началото на своето семейство. И знаеш ли какво казва? Бог е изнамерил една тайна. Чуй обосновката: ако от самото начало Бог ни каже какво предстои да срещнем по пътя, който всеки ще избере в живота си, и главно по пътя на брака, и ако ни покаже какво ни предстои да преминем, никой няма да се осмели да започне това премеждие. Наистина става въпрос за премеждие. Бракът е пристанище, семейството е сигурност, но е сигурност сред премеждия. Това е пристанище, но с много бури в самото пристанище. Затова, казва светецът когато се ожениш и започнеш семейния си живот, Бог влага в теб такава ревност, такъв копнеж, такава сладост и красота, че не се спираш пред никаква пречка, пред никакво неблагоприятно обстоятелство.

Виждаме това да се случва в живота на практика. Например синът запознава майка си с девойката, която обича и за която иска да се ожени. Майката казва: „Детето ми, тази девойка не е за теб! Не виждаш ли недостатъците ѝ? Всички ги виждаме! Тя говори твърде много!”, а синът отговаря: „Какво говорите? Това не са недостатъци, това са дарби! Не говори твърде много, а е щедра на думи, общителна е, има дарбата да общува!Това, което тя има, е дарба!”.

Когато поставяш началото на брака си, гледаш положително на всичко, което за другите е недостатък. Защо? Защото живееш в земята на любовта и ероса. Току-що си започнал живота си, чувстваш замайване и сладка радост и на всичко гледаш само откъм добрата му страна. Не виждаш никакъв недостатък, никакъв проблем. Затова има съпрузи, които стигат дори до конфликт с родителите си, не слушат съвета на майка си или на баща си и правят свой собствен избор,защото така се чувстват, вярват в него и го живеят. Не ги обвинявай. Не обвинявай младите за постъпките и избора им, защото и ти, възрастният, някога си правил така. Почти всички започваме така.

Когато започваш с такъв ентусиазъм, имаш сила,имаш устременост и ревност. Този устрем помага много, за да тръгне тази машина, семейството, за да влезе влакът в релсите и да се задвижи. Постепенно обаче ентусиазмът и пламъкът ще отстъпят пред различните проблеми, изпитания, трудности, които несъмнено ще дойдат. Един след друг изникват проблемите и ти, който си създал своето семейство, си призван да канализираш този начален ентусиазъм по конкретни начини. Трябва да преживееш този голям и мощен ерос като всекидневно дело в дребните неща, в отделните случаи, които ще дойдат. Тази огромна сила, която имаше в началото, трябва да я материализираш и от енергия да я превърнеш… в материя. Животът те принуждава да развалиш на дребно едрите банкноти, които държиш в джоба си, да проявиш тази любов, която облива сърцето ти, във всекидневието. Това е причината, поради която в началото винаги има ентусиазъм, замайване и ерос. Ако не беше тръгнал с такъв ентусиазъм, как впоследствие щеше да издържиш?

И аз в началото, когато станах клирик, чувствах голяма радост. Мисля, че в началото всеки клирик има голям ентусиазъм, желание и ревност. Бог му дава такова начало, за да може да издържи това, което ще дойде по-късно.

Свети апостол Павел видял Христос в светлина! Това преживяване го подтикнало да започне дейността си за Христос с такава радост и ревност, че пред нищо не се спрял. Впоследствие обаче Христос му открива „колко трябва той да пострада”[2], през колко неща трябва да мине. Свети апостол Павел тръгва с мощно преживяване на божествената любов, а след това постепенно идват и проблемите.

Някой става монах. Първоначално той живее сред радостта, сред Божията благодат и ревност, но постепенно започват изкушенията, изпитанията, трудностите. Навсякъде е така. Това е тайната на живота. В началото ти си като тамяна в кутийката, който има в себе си цялото благоухание; в него са събрани всички аромати, които ще предадат благоуханието на творението. Този тамян обаче никога няма да заблагоухае от само себе си,той трябва да се постави върху някакво въгленче, и то силно разпалено, за да може благоуханието да продължи по-дълго.

Така става и в семейството. И човекът казва: „Христе мой, подигра ли ми се? Значи Ти ми скрои номер, за да ме накараш да създам семейство? Тепърва започвам постепенно да виждам през какво ми предстои да мина! И мисля, че всичко това е само началото, още не съм преполовил живота си! Господи, играеш ли си с нас? Играеш си с проблемите ми. Чувствах спокойствие, преди да вляза в мъките на живота,а сега не мога да намеря малко тишина!”.

Когато ме ръкоположиха, една моя позната се приближи до мен и ми каза:

– Завиждам ти за това, което направи!Завиждам ти, защото ще имаш спокойствие. Няма да имаш нито отговорностите, които аз имам, нито грижите, нито притесненията. Браво!

– Значи, ако се върнат годините назад и Вие отново сте на двадесет години – сега сте на четиридесет и пет – какво бихте направили? Нямаше ли отново да създадете семейство?

– Нямаше да създам! – отговори ми тя. –Това се разбира от само себе си! В никакъв случай! Щях да направя това, което ти направи.

– Грешите, ако така мислите. Горко ми, ако съм станал свещеник, за да си прекарвам добре! Горко ми, ако съм останал сам, за да нямам проблеми и изпитания! И горко Ви, ако сте мислила, че ще създадете семейство, за да си прекарате лесен и спокоен живот. Знаете ли какъв е отговорът на Вашето недоумение, на това „защо”, което някои хора казват на Бога? „Защото, дете Мое, казва Бог, и при тебе, и при всеки брачен човек, и при всеки безбрачен, и при монасите, и при мисионерите, и при всички човеци търся да намеря начин да начертая в сърцето им, в душата и в ума им едно начертание – на животворящия кръст. Това начертание, което крие възкресението в себе си. Не съществува, дете Мое, друг път за спасение,не съществува друг път да се приближиш до Бога. Чрез кръста ще се спасиш! Кръстът на брака, кръстът на расото, кръстът на брака и расото едновременно, когато някой е мирски свещеник, кръстът на мисионерството. Каквото и да правиш, където и да отидеш, където и да се скриеш, няма да избегнеш кръста си! Този кръст е пътят на спасението!”

превод: Константин Константинов

Следва


[1]Пс. 50:5.

[2] Вж. Деян. 9:16.
 
Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.