Автор: проф. протопр. Георги Металинос

1. Днешният откъс от Евангелието ни припомня една велика истина. Миналата неделя светото Евангелие ни разказа за благостта на Бог Отец, Който очаква Своето създание да се върне. Но това не бива да ни кара да забравяме Неговата справедливост. Бог е не само любящ Баща. Той е и справедлив Съдия. „Нито милостта Му е… безразсъдна, нито съдът Му е безмилостен“, казва свети Василий. Евангелието ни казва, че Той ще съди света не произволно, а според делата ни. Днешният откъс ни изправя преди събитието на Съда… И казваме „събитието“, защото за нашата вяра всеобщият съд е есхатологична сигурност и реалност, която се изповядва в Символа на вярата като църковна вяра: „И пак ще дойде да съди живи и мъртви…“

Затова днес сме призовани да осъзнаем три неща. Първо, че нашият Съдия ще бъде Иисус Христос като Бог. Христос е Спасител, но и Съдия. Ако първия път Той дойде смирено на земята, „за да спаси света“, сега ще дойде „в славата Си“, за да съди света. Онзи, който стана „проклятие“ за нас на Кръста, има пълното право да ни съди, ако не оползотворим  жертвата Му в нас и в нашето общество. Второ, Той ще съди не само християните, не само езичниците, както евреите вярват за Божия съд. Той ще съди всички хора – християни и нехристияни, вярващи и невярващи.

Третата основа на Съда, критерият, ще бъде любовта. Тоест отношението ни към ближния. Съдът е всеобщ-  всемирен, всеобщ и всемирен е и критерият. Всемирният закон на човечността, в който се срещат всички – християни и нехристияни. Както тези, които са познали Христос, така и тези, които не са успели да Го познаят и затова са останали далеч от Неговото Евангелие. В този закон няма място за увъртания и оправдания. Гладът, жаждата, голотата, болестта, затворничеството са навсякъде, не могат да останат скрити, така че човек да има правото да твърди, че не ги е забелязал… Той не може да ги пренебрегне, без преди това да престане да изпитва човешки чувства, освен ако не е опорочил  напълно Божия образ в себе си.

2. Огромното величие и ужасът на съдния час са обрисувани много хубаво в песнопенията на деня. „Егда поставятся престоли и отверзутся книги, и Бог на суде сядет, о кий страх тогда ангелом предстоящим в страсе, и реце огненней влекущей“! (Когато се поставят престолите и се отворят книгите и Бог седне на съда – о, какъв страх ще бъде тогава, – ангелите ще предстоят в страх и огнената река ще повлича след себе си). Самата мисъл за часа на Страшния съд е ужасна, защото не само ни напомня за нашата неподготвеност да застанем пред съда на страшния Съдия, но и защото разкрива трагедията на нашия живот, който  разпиляваме в суетни дела, които не могат да издържат светлината на вечността. Ние няма да бъдем  оправдани пред нашия Съдия заради нещата, които светът смята за велики и важни: знания, позиции, титли, длъжности, богатство, слава. Всички тези неща могат дори да доведат до нашето осъждане.

Ние биваме съдени по практическото приложение на нашата любов. Не като индивиди, а като членове на човешкото общество. Бог не е създал индивиди,  автономни и независими. Той ни сътвори, за да станем личности и общност от личности. И най-големите добродетели, ако останат просто индивидуални, нямат никаква стойност пред Великия съдия. Защото не са били осъществени в човешкото общество. Не са се утвърдили в дякония. Така например знанието е Божие благословение, но когато се преследва заради ближния, заради служението нему. Същото важи за въздържанието и благочестието, за поста и за цялата аскеза. Ако всичко това се прави за едно индивидуално оправдание, а не като служение на братята, на съседите, ни изобличава Божият глас: „Милост искам, а не жертва“ (Мат. 9:13)! Любов искам, а не религиозност, която има за цел себеизтъкването и външната показност и разглежда външната форма като същност на благочестието.

3. Светът се е научил да купува всичко, дори съвестта. Но в сферата на вярата този закон не важи. Индивидуалното благочестие не може да осигури място в царството Божие, ако не стане предимно църковно, т.е. ако не бъде придружено от дела на любовта. Арената на християнина е и обществото, а не само „скришната стая“. Християнинът прибягва към своята вътрешна стая, за да се снабди с духовни запаси. Но неговият живот никога не се изчерпва в тясното пространство на неговата индивидуалност. Ако духовността е правилна, ще води до безкористна любов. Нека го чуем веднъж завинаги: Аргументът на сладникавите християни за безотговорността и „живей незабелязано“ няма никаква сила: „Гледай душата си“ не означава нищо повече от малодушие и отстъпване, ако не е придружено и от призива „Бори се, за да изградиш твоето християнско общество“. В противен случай ние по погрешка сме сред християните. Нашето място е някъде в Далечния изток, в умъртвяването на нирваната.

4. Чувствам се длъжен да преваря тук едно недоумение. Ако ни съдят въз основа на практическата ни любов, тогава къде отива вярата? Какво е значението на борбата за вяра и чистота на догмата? Ако няма вечни измерения, защо тогава да се води?

В часа на Съда вярата, както като посвещение, така и като учение, не бива изключена, както мнозина смятат. Тя се предполага. Нашият съдия е ХРИСТОС. Нас ни спасява или ни осъжда  поведението и отношението към Него. Защото Той ясно ни дава да разберем, че всяка наша постъпка спрямо ближния – добра, хубава, добра или лоша – се отнася до Неговата личност. Нравствено безразлични дела не съществуват. Ако Христос подчертава любовта като критерий, това не означава, че иска да изключи вярата, а иска да предотврати именно осъждането на вярата от наша страна на набор от теоретични истини без отговор и приложение в живота ни. Точно както убеденият атеист и съзнателният отрицател на вярата превръща своя атеизъм и неверие в богоборчески дела, така и вярващият трябва да превърне вярата си в движеща сила на своя живот. Защото „вяра без дела“ (Йак. 2:20) на любовта е мъртва. Следователно не изключва вярата, тъй като тя е условие за правилен живот и спасение. Но и нещо повече. Не само „този, който не вярва“ (в Христос), не се спасява, но и този, който не вярва правилно. Бог не е само любов, Той е и истина (Йоан. 14:6) и дори Себеистина. Който предава истината, предава и любовта. Любовта на Христос „се радва на истината“ (1 Кор. 13:6), т.е. живее заедно с истината, не съществува без нея. Ето как се утвърждава борбата за чистота на догмата. Защото е борба за любов, тя е най-голямата църковна дякония. Тя е преди всичко социална борба, защото се води заради Божия народ, за да остане незасегнат от заблудата, която е истинско самоубийство.

Когато Христос ни разказва притчата за Съда, думите Му биха могли да се разберат не само по отношение на съвременниците Му, но и на живелите преди Него.

Онези, които не са познали Христос, могат да имат причини да бъдат съдени само за своята любов, въпреки че любов без вяра в Бога не може да съществува. Който искрено упражнява любовта, „приема“ Бога, макар и да не Го познава. Невярващият може само привидно да има любов. И само там, където има кръщение и „Свети Дух“, е възможно да има „съвършена любов“, християнска любов.

Но според мен въпросът трябва да се постави по друг начин. Когато днес чуваме притчата, две хиляди години след въплъщението на Божия Син, как е възможно да отделим нашата (правилна) вяра от любовта си? Евангелието казва ясно: „Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий“ (Йоан, 3:18). След въплътеното домостроителство Съдът е следствие от отношението на всеки човек към Христос. Критерият остава любовта. Но любов, която предполага вяра в Христос. Защото тя е единствената истинска любов. Само тя оправдава и спасява…

превод: Константин Контстантинов