Автор: митр. Атанасий Лимасолски

Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски;

Много пъти хората казват: Този е расист!, или говорят за класови различия, за расизъм, както и някои мъдреци от този век, които говорят за това, че трябва да стоим над  родина, над религията и т.н. Но преди 2000 години св. ап. Павел,  чиито думите са запазени в св. Писание, ни казва, че  пред Бога не съществува никаква разлика – дали си евреин или елин, край с националността, дали си роб или свободен, тогава, когато робите не били смятани за хора, в Римската империя, дори в гръцката философия робите не били смятани за нормални хора – роб си, значи не си човек. Римляните казвали, че робът е вещ, предмет. Няма мъжки пол, ни женски, нито тези различия, където другият е нещо по-низше. Всичко това се  премахва.

защото всички вие едно сте в Христа Иисуса

Тук не се казва, че всички сте една смесица в Христос, което означава заравняване и правене всички на пихтия, а всеки запазва своята персоналност, мъжът остава мъж, не става жена, жената остава жена, юдеин остава юдеин, не става сириец. Турчинът  остава турчин, гъркът гърк, но всички ние сме един човек, не сме една смесица.

Някога съществуваха идеологии, които говориха за равенството, но по-късно рухнаха, учиха за равенство, че всички са равни, че трябва да има равенство. Попитали един старец: каква е разликата между равенството на тази идеологическа система и евангелското равенство? Той отговорил: разликата между тях е каквато е разликата между  заравняването и равенството, тоест едно е да заравниш всичко, а друго равенството. Заравняването означава, че  вземаш един булдозер, минаваш отгоре и размазваш всичко и  всичко  става едно нещо: мъже, жени, евреи, елини, юдеи, роби, свободни, малки големи, стават на пюре, губи се персоналността на човека, губи се личната история, личното битие на човека. Той  става на пюре. Както правим кюфтета – вземаме картофи, кайма, лук, яйце, правим една смес и след това оформяме  еднакви кюфтенца. Христос не прави така с човека.  Христос запазва персоналността на човека, запазва всеки с неговите дадености, черти и история и всичко, което го конституира като човек. И какво прави с човека? Той премахва от него духовните токсини, страстите, греховете и му дава усещането и вкуса, че другият човек е мой брат, другият съм аз, ние сме един човек, не една смес. Всички хора конституираме един човек, както Отец, Син и Свети Дух са един Бог, едно божество, което е в три лица, така има милиарди човешки личности, но сме един човек, защото сме съединени в Христовата любов.

Разбира се, не е лесно да постигнем това. Но  как човек ще стигне дотам да гледаме на брат си като на себе си?

Някой казва, че трябва да обичаш себе си, защото Христос казва да обикнеш ближния като себе си, следователно, за да обикнеш ближния, трябва да обикнеш първо себе си. Да, но когато Христос казва да обикнеш ближния като себе си, това не означава да го обикнеш както обичаш себе си. Защото някой ще каже: Аз не обичам себе си. Знаете ли колко хора около нас не обичат себе си? Днес хората имат големи проблеми със себеуважението, със самооценката, където милите психолози и те си патят от това, защото се опитват да направят самооценка на другия. Другият ти казва: Не обичам себе си! Има случаи, където човек дотолкова не обича себе си, че се травмира.  Съществуват психиатрични проблеми, където човек мрази толкова силно себе си, че травмира себе си. Е какво, този човек не трябва ли да обикне другия? Или понеже не обича себе си, да каже: след като не обичам себе си, няма да обикна никой друг! Не е така. Да обикнеш другия като себе си означава да го обикнеш сякаш той е твоето аз. Другият човек не е друг, чужд, този, който е пред мене, а е моето аз, това съм аз. И това е целта, затова св. апостол казва тук всички вие сте един човек.

Когато обичаш себе си себично, сластолюбиво и себелюбиво, никога няма да обикнеш другия човек. Никой индивидуалист, никой егоист не обича другия. Обичаме другия, когато той ни обича. Виждате това дори в брака. Тръгваш да вземеш една девойка за жена и казваш: виж, ако ме измамиш, ще те убия! Толкова много те обичам, толкова много те обожавам, че съм готов да те убия и направя на кайма, ако ме измамиш! Човешко е да го кажеш, но дали е евангелско? Тоест нима любовта зависи от това дали ме обичаш – ако ме обичаш, ще те обичам, ще стана като килим да ме стъпчеш, но ако не ме обичаш, тогава  вместо килим, върху който да стъпиш, ще стана змия, която ще те погълна! Това не е евангелска любов, а е „любовта” на Кронос. Помните ли Кронос от митологията?  – който от голяма любов ял своите деца, клетият. Толкова голяма любов имал към тях. Такава е себичната любов. Светската, човешката, плътската любов обича, но иска нещо в замяна, иска въздаяние, отговор. Божията любов, Христовата любов обаче – казва св. ап. Павел –  не дири своето, а обича и не търси да бъда обичана, не търси въздаяние и затова не поробва другия човек. Напротив, освобождава го. Не го прави роб, а го освобождава. Така другият човек намира себе си, не чувства онзи натиск, където от голяма любов искаш да задушиш другия. Затова е трудно човек да постигне това, да гледа всички хора като себе си, като един човек, но може да го постигне чрез Христовата любов, чрез очистването от страстите, чрез свободата, чрез преодоляването на неговата себичност, егоизъм, себелюбие, сластолюбие, сребролюбие, той може да постигне това да гледа на брата си по този начин. Затова Църквата има практически добродетели. Тя ни казва да даваме милостиня. Защо? За да преодолеем кризата? Или за да станат бедните богати и богатите бедни? Не заради това, а за да си помогнеш да преодолееш своя индивидуализъм. За да се отлепиш от лъжливите патерици, върху които се крепиш, където мислиш, че с твоите пари си нещо, с твоята красота си значим, с твоите науки си много велик човек и чувстваш, че ще завладееш света. Всичко това са фалшиви опори. Те всички рухват. Затова ги преодоляваш и завършваш в истинното, в това да застанеш до другия човек несебично, без да го уплашиш, без да функционираш болно спрямо него. Виждайки го като твоето аз, където не се боиш от твоето аз, и  а се грижиш за себе си, по същия начин се отнасяш и към брата си. Разбира се, всичко това става винаги в Иисус Христос, чрез Христовата благодат и присъствие.

***

Веднъж отидох в едно село и домакинът ми каза:

–          Да ти приготвя нещо да хапнеш!

–          Не искам нищо!

–          Не, да ти приготвя нещо! Ще ти приготвя!

–          Е, направете ми пържени картофи!

–          Пържени картофи?

–          Да. Трудно ли е?

–          Пържени картофи?

–          Да, пържени картофи.

–          Тоест „potatoes“?

Казах му: бре, детенцето ми, това къде го намери? Във вашето село на пържените картофи „potatoes“ ли им викате?

***

Въпрос: С едни хора си пасваме повече, а с други не. Как да постъпваме в тези случаи?  

Затова казахме, че е много трудно. Човешко е това, което казваш. Всички, доколкото сме в нашите естествени дадености, функционираме по този начин. Има хора, които ни харесват, радваме се да бъдем заедно с тях, но има и други, които веднага щом ги видим,  се мръщим. Пак ли  дойде? Пак ли е пред мене? Добре, най-малкото нека знаем собствената си немощ и да не се оправдаваме, а да казваме: човек съм, де да имах силата (да не правя това)!

Веднъж един младеж отишъл да стане монах при старец Паисий. Той бил капризен, ходил при много старци и всичко го гонили с думите: Сине мой, не си за монах, капризен човек си!

Той дойде при нашия старец Йосиф, който му каза:

–       Сине мой, аз старец имах, погребах го, друг старец не искам!

Той отиде при старец Паисий и му каза:

–       Всички ме изгониха, само ти остана, който си свят, да ме задържиш!

Старец Паисий му каза:

–     Виж, де да бях св. Антоний Велики да те задържа и дори щях да те излекувам. Но понеже не съм св. Антоний, до довечера да си тръгнеш и  да отидеш някъде другаде. Не мога да те задържа.

Тоест по човешки, с човешките дадености, наистина има хора, които ни дават утеха, има и други, които ни затрудняват, понякога и без да са направили  нещо, просто не си пасваме. Затова трябва да превъзмогнем нашето аз, да се подвизаваме и най-вече ако другият човек има нужда от нашето присъствие. Нека постепенно отсичаме нашата воля. Съвършеното би било да изпитваме утеха с всички човеци, никой да не ни дразни. Наистина беше дивно как  тези велики светци изпитваха утеха с всички хора. Нямаха никакъв проблем. Докато човешкото е едни хора да искаме, други не, това не е съвършеното, а човешко, което трябва да преодолеем, след като първо го осъзнаем.

превод: Константин Константинов