Автор: митр. Антоний Сурожки

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Днес Христос ни дава или, по-скоро, ни напомня за двете основни заповеди: да възлюбим Бога от всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичките си сили, (т.е. с цялата власт и способност да обичаме, които са ни дадени) и да възлюбим ближния си като себе си.

Когато чуем думата „заповед”, винаги я възприемаме като нареждане какво сме длъжни да направим, а ако не го направим, ще понесем отговорност, ще последва възмездие – но тази дума има много по-широк смисъл. Тя означава един вид Божие завещание за нас – сътворявайки ни, Той ни е дарил със свобода, способността да стоим на собствените си крака, дал ни е властта на избора и властта да следваме нашето призвание или да се отвърнем от него. И ето, това не е „нареждане” от Бога: това е като напътствие или завещание в следния смисъл – когато човек умира, оставя завещание, за да го изпълнят неговите наследници.

Ех, да имаше в мен желание да умея да обичам Бога и с ума, и със сърцето, и с цялата сила на любовта, която би могла да се намери в мен!.. Но аз знам, че даже не се и стремя да Го обичам с такова съвършенство, с такова пълно самоотдаване. Колко странно и колко печално – да бъдеш обичан така, както ни обича Бог, а да отговаряш с раздвоено сърце…  Той така ни обича, че ни извиква в битие и поема риска, защото ни отдава Своята любов, знаейки, че тя може да бъде отхвърлена. А всички знаем какво значи да откриеш сърцето си на човек и да бъдеш отхвърлен: Ти не си ми нужен; може и да ме обичаш – и какво от това?! Аз искам да бъда свободен, искам да бъда себе си, защо ми е твоята любов?..

Също така можем да познаем мярата на Божията любов към нас по Неговия дар в Христа: Той стана човек, Той стана един от нас, Той ни нарича Свои братя и сестри, Той отдава Своя живот! Ако някой (той, тя) положи своя живот за приятел, за някой дълбоко любим човек, още повече за човек, който даже не си дава сметка за тази жертва, ние бихме се озадачили и потресли, бихме се спрели и замислили, бихме си поставили въпроси: Как е възможно да нямам нищо, в мен да няма нищо, с което да отговоря на дара Христов – на онова, което не само е предложено, но и подарено на такава цена?! И все пак, аз знам за себе си, че това е така; и мисля, че сред нас няма нито един, който да не си е давал сметка, че даже не се и стреми истински да възлюби Бога, с всичкия си ум, от всичкото си сърце, с всичката сила на любовта, с всичката мощ, която има!

И ето по-нататък ни е дадено слово, предупреждение от свети Йоан Богослов в едно от неговите Послания: ако някой казва „аз обичам Бога”, но не обича ближния си, той е лъжец; защото как може той да говори за любов към невидимия, неосезаемия Бог, когато даже е неспособен да обича своя ближен, който е конкретен, осезаем, чиято нужда вика към него, чиято любов се предлага, понякога толкова щедро, понякога толкова плахо?

И ето я втората заповед на Христос, второто слово на живот, което Той ни предлага: ако искаш да се научиш как да обичаш Бога, макар и зачатъчно – научи се да обичаш своя ближен. Но как? В този момент, в нашето високомерие, ние си мислим как да възлюбим ближния великодушно, героически, жертвено: но Христос казва: „Обичай ближния си като себе си”. Какво означава това?

Преди всичко, на най-просто материално ниво, това означава, че каквото и да имаш, с каквото и да се ползваш в живота – да се погрижиш, макар и един човек, един-единствен човек да получи от теб толкова, колкото ти взимаш от живота.. И това може да ни отведе много далече, защото нищо подобно не правим. Ако се замислим колко взимаме, и взимаме, и взимаме, и искаме, и отново искаме, а после кажем: Добре! Всяко мое желание – да бъде желание на моя ближен; всичко, което аз получавам – трябва да бъде дадено в същата мяра на моя ближен, макар и на един човек! – то колко щедър би бил животът! И ако се научим на това, то е твърде възможно да се научим да обичаме и Бога.

И днешното Евангелие ни дава указание за това: да обичаме нашия ближен, да обичаме даже най-скъпия от ближните ни от всичкото си сърце; на мен (и на всеки от нас) твърде много ми пречи съсредоточеността върху самия себе си. Няма друг път, за да се научиш да обичаш когото и да било, освен да се отречеш от себе си.

И именно това казва Христос: Отвърни се от себе си! „Отвърни се от себе си” означава именно това: вместо да живееш за себе си, не търси нищо друго, не се съсредоточавай над нищо друго – отвърни се, погледни, колко широк е животът, колко дълбок, колко богат! Отвърни се от себе си и погледни; вгледай се в човешките лица, вгледай се в човешките обстоятелства, вгледай се в човешките нужди, вгледай се в човешката радост! Погледай и виж! – и се отвърни от самия себе си. И тогава ще можеш да видиш другите, каквито те представляват, да видиш техните нужди, да видиш техния глад, тяхната радост, тяхната нищета – и тогава ще съумееш да дадеш, да даваш. Отначало малко, а после колкото повече даваш, толкова повече ще можеш да даваш, и да обичаш, както обичаш самия себе си, със същата мяра. Всеки от нас копнее за пълнотата на живота, възпълването, чудото на живота – нека да го дадем на другия!

И когато се научим да се отвръщаме от себе си, за да даваме на другите, ние ще видим, че нашето сърце е станало способно да се обърне към Бога открито, любовно, благодарно, радостно!

Това е началото: тази заповед на Христос „обичай ближния като себе си” е дадена на най-слабите от нас, защото всеки от нас, в крайна сметка, не обича никого повече от самия себе си. Така че ето я най-простата мярка. Знаем какво да правим! Знаем как, колко, с каква пълнота – така че да го направим! И тогава, освободили се от робството, от робството на самите себе си, ще видим колко широко е нашето сърце, колко силно и колко много можем да обичаме и как можем да започнем да обичаме Бога истински, истинно, с всичкия си ум, от всичкото си сърце, с всичката сила на любовта в нашата крехкост. Защото не силата съставлява същността на любовта, а крехкостта, уязвимостта на човек, който се отдава щедро, срамежливо, радостно. Амин.

превод: о. Димитър Петров, източник: https://mitropolitanthony.blogspot.com/