Автор: игумен Тихон (Борисов)

„Човекът е единственото същество във всички светове – казва преподобният Юстин Сръбски, – разкъсващо се между рая и ада“.

Проследете човека по всички негови пътища и ще видите, че всичките му пътеки водят или към рая, или към ада. Няма нищо в човека, което да не завършва или в рая, или в ада. Диапазонът на човешките мисли, на човешките чувства, на човешките настроения е по-широк от ангелския и от дяволския. По-широк от дяволския, защото човек може да падне по-долу от дявола; по-широк от ангелския, защото човек може да стигне до Бога. А това означава, че човешкото зло и добро са безпределни, вечни, защото доброто води човека във вечното царство на доброто, в рая, а злото – във вечното царство на злото, в ада. Или – към далечна страна или – към дома на Отца! Свински рожкове, или угоен телец, пръстен на ръката и първоначалната ти дреха! Или ти си чужд гражданин на калните полета, разпиляващ бащиния си имот в разгул, или – в родната си татковина, изобилстващ с хляб!

Често се случва така, че на човек не му е нужна пълнота, цялостност. Той не се нуждае от цялостната картина на живота! Той иска да се отдели, да се разклони, да получи свой собствен сегмент. „Отче, дай ми дела, който ми се пада от имота “ (Лука 15:12). В бащината къща, според сина, е скучно, монотонно, предвидимо! Демонът казва на нещастния човек: „Е, какво имаш там, в храма? Всеки ден – едно и също: „Господи, помилуй… Господи, помилуй…“. Но при мен има всякаква новост, яркост, вълнение! Новини, събития, факти! Все още си млад! Възможно ли е да се погребеш в тези прашни архаични ритуали под тъжния звън на кадилницата?“

Старецът Софроний (Сахаров) отбелязва: „Човекът се опитва да се скрие в тъмната яма на самоопределението извън Бога.“ Синът иска бързо да порасне, да изпита, както му се струва, истинската свобода, новите хоризонти, неизследваните чувства! Порядъкът и традициите на бащиния му дом му тежат. И има само една мисъл: да се сдобие с повече пари и да замине за всичките четири краища на света. Към нов живот! Към загадъчните хоризонти на земния рай! В друга координатна система!

„Какво говориш, човече! – възкликва свети Атанасий Велики: „Ето два пътя, които са ти предложени: животът и смъртта; върви, накъдето искаш!“ Бог не нарушава свободата на човека. И „далечната страна“, към която най-малкият син насочва стъпките си, е, разбира се, пътят към смъртта! Там има всичко: игрални автомати, казина, толерантност, космополитизъм, твърди наркотици и лесни пари, актуално изкуство, феминизъм, трансхуманизъм, постмодерност… Там има всичко! Но там липсва главното – Бог, Църквата и истинската свобода!

А човекът, поробен от греховете и пороците, се превръща, по думите на митрополит Йеротей (Влахос), „във верен съюзник на мъртвия дух на Сатаната“. А Иван Сергеевич Аксаков подчертава тази идея още по-ярко: „След като свлече от себе си образа на Бога, човек неизбежно ще свлече … от себе си образа на човека и ще възревнува образа на звяра“.

Затова най-добрата компания за такъв човек е компанията на свинете, в която той попада след пълното си разорение и крах. Единствената разлика е, че на прасетата им е позволено да имат рожкове, а на него – не! Царският син се превръща в жалък свинар! Къде са измамните блестящи усмивки? Къде са прегръдките на приятелските ръце? “ Каква нам полза – пита пророк Ездра, – че ни е обещано безсмъртно време, а сме вършили смъртни дела?… приготвена бе славата на Всевишния, за да покрие ония, които са живели кротко, а ние ходихме из лоши пътища. “ (3 Езра 7:49, 52).

Но Содом не е сладък за дълго! Парите свършват, приятелите и любовниците изчезват, карнавалът на живота спира. И слава Богу, че често скърбите, страданията, изкушенията, болестите, житейските загуби карат човека да дойде в себе си. Душата, така да се каже, става гола, възприемчива, отворена, готова, по думите на архимандрит Захарий (Захару), с помощта на „божествената благодат да превърне енергията на нещастието в дързновенно обръщение към Бога…“

„Колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам; ще стана и ще отида при баща си и ще му река: „Отче, съгреших против небето и пред Тебе и не съм вече достоен да се нарека Твой син; приеми ме като един от наемниците си“ (Лука 15:17-19).

„Нашата работа е да се обърнем към добродетелта, а Божията работа е да сложи край на бедствията“, провъзгласява свети Йоан Златоуст. Съзнанието за пълното недостойнство на човека, за неговото най-дълбоко падение, за неговата ужасна незначителност отваря пред човека вратата на Божието милосърдие!

„Смирението – възкликва блаженият Августин – е пътят, по който човек се връща при Теб, Господи!“

А какво става с бащата? Може би той подготвя камшик? Или студен килер за беглеца? Или, когато гладният възвръщенец поиска хляб, ще му даде камък?“ И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. “ (Лука 15:20).

Наситил се на „свободата“, блудният син куцука по пътя на живота като инвалид, а любящият му баща радостно тича да го посрещне! Защо? Защото любимият му син е бил мъртъв и е оживял, изгубен и намерен (Лука 15:32). Светите отци казват, че „Бог не се срамува да ни приема отново и отново!“.

Една древна приказка разказва, че покаянието е риза. Нишката й се изтъкава сред сълзи. Тъканта е избелена чрез сълзи. Ризата е ушита в сълзи… Но тази риза защитава по-добре от ризница, стомана и желязо…..

Главното е да дойдеш в себе си. Да спрем да живеем „в корема си“, както е казал Ф. М. Достоевски. Да спреш да потъваш в сладката свинщина на греха и мрака! Да намериш в себе си мъжество да се възвърнеш! Да успееш да облечеш тази спасетелна риза на покаянието!

В далечната страна има всичко: всепозволеност, острота на усещанията, ежедневен карнавал на живота, котли с месо и хляб до насита (Изход 16:3)… Но там няма едно нещо – топлината и радостта, които царят в бащиния дом! Временният, измамен, лъскав земен рай се превръща в ужасен обезобразен ГУЛАГ – с бодлива тел, с глад и хъркащо демонично стадо свине!

Трябва да бягаме! Вкъщи при любящия Баща! Към родното ни Отечество! Навигаторът за там – сълзите и покаянието! Свети Григорий Палама пояснява, че се каем и молим на Бога „не за да привлечем Бога към себе си, защото Той е навсякъде, а за да можем ние самите да се издигнем към Него чрез призива, с който се обръщаме към Него, и да се върнем при Него!“

превод: о. Димитър Петров

снимка: „Блудният син“ от Бартоломе Естебан Мурильо