Автор: о. Александър Лашков
(Неделя 17-та след Петдесетница – на Хананейката)
Придружаван от учениците си, Христос минава през околностите на градовете Тир и Сидон – предели, населени (предимно) с хананейци езичници. Мълвата за Него като невиждан пророк и чудотворен целител явно била стигнала и до тези краища, защото една местна жена, узнавайки, че минава самият Иисус, тръгва след групата и започва да вика: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс!” Иисус обаче не ѝ отвръща ни дума, продължава да върви и да разговаря с учениците си. Ала жената не спира да вика и да зове за помощ.
Упорството ѝ започва да додява на учениците и те молят Иисус: „Отпрати я, защото върви и не спира да вика подире ни.” Чак тогава Иисус сякаш забелязва хананейката и се обръща към нея: „Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев” (т.е. само при евреите, а ти си езичница). Жената като че ли не чува тези думи, приближава се още по-близо до Христос и кланяйки се, продължава да настоява: „Господи, помогни ми!” Тогава Христос ѝ казва нещо, което би отказало от молбата му и би засегнало дълбоко всеки човек: „Не е редно да се вземе хляба от чедата и да се хвърли на псетата!” След тези тежки думи на Спасителя учениците навярно са си помислили, че досадницата ще ги остави най-сетне намира и ще си отиде. Но не! Тя намира колкото смирен, толкова и уместен отговор: „Да, Господи! Ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им!” След тези думи на жената Христос „се предава”: „О, жено! – казва ѝ той. – Голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!”
И в същия час дъщеря ѝ оздравява.
Преди време използвахме този дълбокопоучителен евангелски разказ, за да поговорим за Божието „мълчание”; затова защо Бог понякога сякаш остава глух и ням за нашите молитви. Изяснихме си, че с това „мълчание” Той изпитва нашата вяра и калява търпението ни; учи ни, на упоритост и постоянство в молитвата ни, дава ни възможност да преосмислим и променим някои от исканията си и да ги подкрепим с покаяние и добри дела. А неразумните и неуместни наши молби просто оставя без последствия.
Днес бих искал, вземайки повод от същата евангелска случка (Мат. 15:21-28), да поговорим за настойчивостта и дръзновението в молитвата. Дръзновение и настойчивост, които сам Господ Иисус Христос изисква от нас и за които не веднъж ни дава красноречив пример. Такава е притчата (Лука 11:5-13) за двамата приятели, която Христос казва на учениците Си веднага след като им е дал молитвата Отче наш (вж. също и притчата за неправедния съдия (Лука 18:1 -7), казана „за това, че винаги трябва да се молим и да не падаме духом”). Единият от тези мъже бил посетен от внезапен среднощен гост и отива при приятеля си да поиска три хляба назаем. Приятелят му първоначално го отпраща, защото е среднощ, вратата е залостена и децата му спят. „Но – казва Христос, – ако не стане да му даде заради това, че просителят му е приятел, поради неговата безочливост ще стане и ще му даде колкото иска. И аз ви казвам – продължава Иисус, – искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори. Защото всеки, който иска – получава, и който търси – намира, и на тогоз, който хлопа – ще се отвори (Лука 11:8-10).
Жената хананейка едва ли е чувала тези Христови думи, но тя се моли точно така. Каква всъщност е нейната молитва?
Първо. Молитвата ѝ е дръзновена. Юдеите са презирали езичниците и не са общували с тях. Хананейката е знаела това, виждала е, че Христос и учениците са юдеи, но въпреки всичко дръзва да се приближи до тях и да изкаже молбата си.
Второ. Молитвата ѝ е постоянна. Христос не ѝ отвръща ни дума, но тя не се обезсърчава и не спира да се моли.
Трето. Молитвата ѝ е настойчива. Спасителят й казва, че е пратен само (к.м.) при страдащите израилтяни, но това не я разколебава и тя продължава да вика за помощ.
Четвърто. Молитвата ѝ е смирена. Приближавайки Христос и групата Му, хананейката не спира да се кланя. И забележете: тежките думи на Христос изобщо не я засягат. Поведението ѝ сякаш казва: „Да, Господи! Зная, че не съм от чедата, но макар и да съм от псетата, аз все пак се надявам на трохите от Твоята милост.”
От къде извират това дръзновение и тази настойчивост в молитвата на хананейката? Безспорно от нейната дълбока и силна вяра. Тази отчаяна жена идва при Христос със своята болка, защото вярва, че Той ще ѝ помогне. Тя е извикала към Него за помощ, въпреки че всичко и всички сякаш били против нея: етническият ѝ произход, религиозната ѝ принадлежност, полът ѝ (жените по онова време нямали право да разговарят с непознати мъже, при това чуждоземци и друговерци), учениците (те не казват на Иисус „помогни ѝ”, а – „отпрати я!”), злият дух, обладал дъщеря ѝ, а сякаш и самият Христос е против нея. И този неин вик е вик на искрената ѝ вяра и на надеждата, завладяла цялото й същество. Въоръжена с тях – с вярата и надеждата – тя със смело постоянство си проправя път през пустинните пясъци на безброй пречки, отчаяна нужда и отхвърляне. И какво постига? Иисус я похвалва за вярата ѝ и изцерява дъщеря ѝ. „О, жено! Голяма е твоята вяра!” – възхитил се Христос. А ние бихме могли да продължим думите Му: „… и похвално е твоето дръзновение, а настойчивостта ти ще служи за вечен пример. Нека бъде по желанието ти!”
Да! Така иска Христос да Му се молим: с дълбока вяра и непоклатима надежда; с искрено смирение и несекващо постоянство; със синовно дръзновение и непоколебима настойчивост. Не случайно казвам синовно дръзновение. Защото всички ние сме Божии чеда, Божии синове и дъщери, изкупени и спасени чрез кръвната жертва на Неговия единороден и единосъщен Син. И, дарени с това благодатно синовство, можем да търсим нашия Отец небесен на всяко място; да хлопаме на вратите на Неговата милост и щедрост по всяко време и да искаме… и да внимаваме какво искаме. Защото чуйте как завършва притчата за двамата приятели, която ви дадох за пример в началото. След като повелява да се молим дръзновено и настойчиво с думите: „Искайте … търсете … хлопайте; защото всеки, който иска – получава; и който търси – намира, и на тогоз, който хлопа – ще се отвори”, Христос продължава: „И кой баща от вас, ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба? Или ако поиска яйце, ще му даде скорпион? И тъй – заключава Спасителят, – ако вие, бидейки лукави, умеете да давате добри деяния на чадата си, колко повече Отец небесний ще даде Дух Светии на ония, които Му искат?” (Лука 11:11-13). Ето го ясното указание какво да искаме преди всичко от Бога и то няма да ни бъде отказано – Дух Светий. А кои са даровете на Светия Дух ни посочва св. апостол Павел в посланието си до галатяни. Те са: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание” (Гал. 5:22-23). Това всъщност е целият спектър от духовни блага. Именно тях трябва най-дръзновено и настойчиво да искаме; тях трябва да търсим и за тях трябва да хлопаме.
А всичко останало Бог, „макар и да забавя” (вж. Лука 18:7), „ще ни го придаде” (вж. Мат. 6:33).
източник: alashkov.wordpress.com
Храм Свети цар Борис 