Автор: о. Харалампос Пападопулос

Започва Великият пост и ден преди да влезем в борбата на поста и молитвата Църквата иска да си простим между нас. Не мисля, че е нужна особена мисъл, за да осъзнае човек защо го прави Църквата. Как ще се отдадеш на пост и молитва, ако не си се научил да прощаваш? Какъв смисъл има да търсиш Бога, когато в теб имаш злоба или както хубаво ни казва ев. Йоан: „Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (1 Йоан. 4:20)

Как ще напреднеш духовно със злоба и мъст в сърцето си? Другият не е твой враг, а твой ближен. Да, зная, много пъти те „изправя на нокти“, но се опитай да разшириш тези граници на твоето сърце, за да прощава, да забравя злото, да не търси мъст. Не можем с всички да сме приятели, не е реалистично, но не е нужно да ставаме и врагове. Нито другият е твоят Бог, не се обърквай, той е твоят другар. Ти изпитваш нуждата да го видиш като съвършен, ангел и Бог. На твоите нужди служеше, когато от любов го наричаше „ангел и Бог…“. Той никога не ти се представи като такъв. Оттук разбери, че всички сме хора със слабости и страсти. Имаме обаче и светлина, радост и харизми. Дръж доброто и остави злото да си тръгне. И ако не можеш да го пропъдиш, най-малкото се научи да боравиш с него. Защото животът е едно дълбоко разбиране, една голяма прошка, една огромна прегръдка към всички и всичко.

Тайната, за да простиш на другия, е да приемеш себе си. Да обикнеш и да видиш себе си така, както Бог те вижда. Това е изцелението. И очите на Бога не гледат миналото или само настоящето ти, което навярно е в пълен хаос, но те виждат и в бъдещето, в това, което не си станал още, но което ще станеш. Колко хубаво да те обича някой не само за това, което си бил или си, но и за това, което можеш да станеш. Тогава вярва в теб, укрепва те и ти вдъхва сили. Това е любовта на Бога към човека. Бог вярва в нас дори когато ние не вярваме в Него.

***

Без другия не можеш да стигнеш до Рая

Истината е, че за всички нас би било особено удобно, ако Бог поставяше като критерий за спасението ни поста, молитвата, духовното правило, службите, в които сме участвали, беседите, които сме слушали, религиозните книги, които прочетохме или манастирите и старците, които посетихме. При това всичко гореспоменато, изкривено от първоначалния му смисъл, може да се превърне в самохвални и високомерни дела, които усилват „егото“ с духовни подвизи и постижения. С други думи, лъскат витрината на себелюбуването и самодоволството.

Но Христос в евангелския текст за Съда търси всичко друго, но не и това. Онова, което става критерий за влизането ни в царството Божие, е любовта. И не една абстрактна любов, но любовта към слабия, уязвимия и странника в историята. Към всички онези, които обстоятелствата на живота са направили беззащитни. Болни, затворници, странници и бедни, угнетени, маргинализирани и онеправдани, трагични и разбити лица, жадуващи за любов, справедливост и свобода. Всички измъчени на земята и историята, въплътени в лицето на Христос, търсят нашата любов, приемане и солидарност.

Христос се отъждествява с всички разпнати в историята (Матей 25:31-46) и иска от нас да станем  тяхното „възкресение“. Християнинът не може да е безразличен към неправдата, нито да отвръща поглед от всяка форма на насилие. Призван е от Бога да яви Царството на есхатона в историята. Дори ако тази земя по човешки не може да стане рай, като християни имаме дълг да не я оставим да се превърне в ад.

Есхатологичната слава на Бога, Царството на любовта, единството и справедливостта трябва да се въплъщават във всекидневието на нашите отношения като приемане, търпимост, разбиране и обхващане. Като солидарност и борбеност срещу злото и неправдата от този свят. Не мога да говоря за Бога, ако не участвам в живота на другия. Ако не споделям мъките и въжделенията му, по примера на понизяването на Христос, Който оставя небето, за да ни изкупи от трагедията на земята.

Христос по увещанията на учениците Си можел да не влезе в Йерусалим и да избегне залавянето и Кръста. Но не го прави. Защото е Този, Който ни открива, че не съществува истинска любов без жертва. Че не съществува възкресение без кръст. Никой не може да обикне реално освен ако не е разпнат. Всички възкръснали били разпнати заради една любов.

Но любовта към брата, странника и различния не е просто нещо. Нужна е аскеза и молитва. Избирам да обикна и се подвизавам всекидневно в дяконията към брата, боря се с моите страсти и слабости, опитвайки се да преобразя мрака в светлина. Защото нищо човешко не може да се освободи от себелюбието и егоизма, ако Бог не го докосне.

превод: Константин Константинов