В разговора с Теофанис Тасис усещате, че се намирате в неизследвани води. Проблемите, които разглежда в книгите си, идват от бъдещето, само че това бъдеще вече е пред вратите. Заглавията на някои от книгите му са показателни: „Политики на живота II: Грижата на Аз-а във виртуалното общество“, „Цифров хуманизъм: виртуален субект и изкуствен интелект“, „Философия на човешкото подобрение“, последната, която е повод за този разговор. Основната част от изследванията му са свързани с основните етични и философски въпроси, произтичащи от бързото развитие на технологиите и на науките въобще по начин, който позволява на хората да се намесват в собствената си природа в дълбочина и обхват, безпрецедентни досега.

 – Въпросите, които разглеждате в тази книга, за повечето от нас са особено смели, по-скоро за научнофантастичен филм. Още терминът „човешко подобрение (в гръцкия вариант е ъпргрейдване)“ в заглавието отразява езика на компютрите. Не започваме ли вече с едно много смело признание чрез избора на думи?

– То е не само смело, но и показателно за антихуманистичната концепция за човека, която характеризира тези, които я защитават. В контекста на критиката, която развивам срещу трансхуманизма и технологичния постхуманизъм, избрах да предам английския термин human enhancement като човешко ъпргрейдване (в гръцкия оригинал), именно за да покажа как неговите защитници, стъпвайки върху редукционисткия възглед за човешката природа и вдъхновени от визията за нейния тотален контрол и господство, стигат не до освобождението на човека, както благовестят, а до неговото превръщане във вещ. От една страна, трансхуманизмът, целящ обожествяването на човека, а от друга – технологичният постхуманизъм, целящ създаването на постбиологичен вид, който ще го наследи.

 – Разбирам, че един от проблемите в тази дискусия се корени в самата трудност да се дефинира човешката природа. Така ли е?

– Наистина въпросът за човешката природа е в основата на проблема за технологичното усъвършенстване на човека, тъй като трансхуманистите твърдят, че основната характеристика на човешката природа е способността за непрекъснато себепреодоляване и себесъздаване. В този ред на мисли подобрението на човека чрез технологията се разбира като оптимален израз на човешката природа, така че да е неизбежно, и същевременно представлява морален дълг. Но трансхуманизмът не само не дефинира човешката природа, изчерпвайки я със самоусъвършенстването, но и я бърка с човечността. Под човечност имам предвид характеристики на човешката природа като здрав разум, въображение, съчувствие, солидарност, помощ към другите, доброта, добри намерения и доброта. С други думи, това, което трансхуманистите не признават, е, че понятието за човечност има ценностно съдържание, което е предпоставка за равенство на всички човешки същества, зачитане на достойнството и разнообразието, толерантност, както и за защита на животните и природата. В тази светлина във „Философия на човешкото подобрение“ твърдя, че радикалното човешко подобрение застрашава човечеството и продължаването на човечеството в сегашната му форма.

 – Наистина ли пред човека стои възможността да постигне безсмъртие и при какви условия? Или това е просто дискусия, кото се харесва, защото е „сензационна“ и създава „медиен шум“?

– Въпреки че в близко бъдеще безсмъртието вероятно ще остане недостижимо, вече се провеждат научни изследвания в тази насока, така че не е изключено разработването на технологии за борба със стареенето, които в съчетание с напредъка на регенеративната медицина биха могли да доведат до постепенно удължаване на живота.

Подобно развитие би имало сериозни етични и политически последици, които подробно обсъждам в книгата, където дискусията за човешкото подобрение има за цел не само да изясни ползите от него за човека или да допринесе за академичните изследвания, но също така се надява да помогне за подготовката на обществената сфера, така че гражданите да могат да решават със съзнание за възможностите, както и за рисковете, дали трябва да се отделят ресурси за човешкото подобрение, за да се планират подходящи институции и необходимото законодателство, които ще ръководят научното изследване.

Въпреки това изследването на човешкото подобрение, макар и на пръв поглед прибързано, е важно не само защото определя посоката и финансирането на научните изследвания, но и защото дава възможност на демокрацията да се справи по-добре със социалните и политическите последици от експоненциалния напредък на технонауката. Вярвам, че независимо дали, кога и как ще се сбъднат предсказанията за трансхуманизъм или технологичен постхуманизъм, по-добре е да започнем да се подготвяме.

 – Може ли науката да се превърне в религията на новото време? Ако е така, на каква цена?

– Не смятам, че науката и технологията могат да се трансформират от само себе си в религия, без да са придружени от духовност, която изпълнява екзистенциално утешителна функция. В трансхуманизма, където стремежът към  обожествяване на човека се съчетава с една технологична есхатология, срещаме нещо подобно въпреки светското саморазбиране на повечето трансхуманисти, които се определят като наследници на Просвещението, отхвърляйки традиционните религии. При това упоритият стремеж към  преодоляване на човека чрез самоусъвършенстване, сотириологичното схващане на историята, предложението за премахване на човешкото страдание и нещастие, както и желанието за безсмъртие, правят най-малкото правдоподобно трансхуманизма да се тълкува като религия.

Но пренебрегването на тялото в трансхуманизма, придружено от предпочитание към ума, е обща черта и на много религии, например манихейството и гностицизма. Разбира се, между трансхуманизма и традиционните религии има съществена разлика в начините за постигане на възвисяването. В традиционните религии вярващите се молят, медитират, постят, участват в общности с ритуали, докато в трансхуманизма и технологичния постхуманизъм се използва техниката за възвисяване, разбирана като подобрение.

Привлекателността на трансхуманизма обаче се дължи на възстановяването на метафизичните надежди, които самата наука е разрушила, и на обещанието за изкупление без небесен съдия. Друга разлика между трансхуманизма като религия и традиционните религии е индивидуализмът на първия, който не оставя почти никакво място за безкористната любов и саможертвата, характерни за традиционните религии, както и липсата на уважение към природата. Нещо повече, повечето традиционни религии признават ценността на мярата в човешкото поведение като израз на благочестие, за разлика от трансхуманизма, който провъзгласява преодоляването на всички граници. И накрая, в традиционните религии смъртта се осмисля положително като преход към по-добро съществуване, като преддверие към изкуплението или като единение с Бога, докато в трансхуманизма тя се преживява като несправедливост на природата, като препятствие, което трябва да се преодолее, или като нарцистична травма.

Разграничават се редица методи и техники за „подобрение на човека“ – или чрез използване на технологични добавки, например чрез използване на нанотехнологии, микроскопични импланти и т.н., или чрез използване на различни психотропни лекарства. По-специално последното изглежда има потенциално кошмарни последици, особено ако си представим, че може да бъде разрешено те да се използват върху хора, които не са съгласни, например престъпници, за да ги „поправят“. Къде са границите на тези практики и кой ги определя?

Сред видовете човешко подобрение, за които се застъпват трансхуманистите, е и нравственото подобрение. Целта е да се засили емпатията, да се укрепи нравствената преценка и способността за нравственото разсъждаване сред гражданите с помощта на специален софтуер, който ще се стартира директно в мозъка.

Подобрените граждани ще бъдат последователни в нравствените си убеждения и ще действат според тях, без да се отклоняват поради леност или липса на самодисциплина, тъй като мозъчен имплант с подходящ софтуер ще следи поведението им и ще ги насочва към избраното от тях добро. В този контекст Джеймс Хюз предлага постепенното подобряване на всички граждани, като се започне от престъпниците, за да се решат въпросите на личната свобода, целейки тяхното поправяне и реабилитация. За да дадат съгласието си, на тези, които се съгласят да бъдат подобрени, ще бъдат предложени по-благоприятни от нравствена гледна точка условия на задържане или по-бързо освобождаване. Що се отнася до въпроса ви за границите на тези практики, когато те станат технически осъществими, надявам се, че обществото, което е било предварително подготвено благодарение на консултациите в една обществена сфера с високо качество на демокрация и рационалност, ще може да определи границите на научните изследвания и техните технологични приложения.

Мнозина вярват, че при сливането на човека с цифровия свят чрез процеси като „качване на памет“ или други подобни, човекът от недалечното бъдеще ще може да има втора версия на себе си или свое продължение в цифровия свят.

 – Има ли данни за такива приложения днес и ако да, на каква цена? По същия въпрос: има ли доказателства от изследването на мозъка, че паметта е базирана на определено място под формата на „файл“, за да може да бъде „свалена“ някъде другаде, извън мозъка? Какво мислите?

– Започвам с „втората версия на човека в цифровия свят“, за която ме питате. От десетилетие се опитвам да опиша, започвайки от първия том на „Житейски политики“, появата на виртуално общество, характеризиращо се със сливане на физическата и цифровата реалност. В нея животът се преживява от субекта както материално, така и като цифров образ на самия себе си. Наскоро обявената „метавселена“ е само следващият етап от продължаващото виртуализация на човешкото състояние, при което цифровият образ на виртуалния субект ще включва аватар. Трансхуманистите вярват, че за да отговорим на изискванията на метавселената, ще трябва да се усъвършенстваме, за да можем, наред с други неща, да общуваме по-безпроблемно и ефективно с компютрите. Ето защо е необходимо умствено подобрениие на индивида, за да се постигне не само увеличаването на паметта, за което споменахте, но и подобряването на всички умствени функции. В тази насока вече се планират мозъчни импланти, като например Neuralink, които първоначално са предназначени за лечение и възстановяване на умствените функции на болни хора, както и на хора с изкуствени крайници или загубили контрол над крайниците си, но впоследствие могат да се използват за  подобряване на умствените способности. От края на 20-ти век насам се провеждат изследвания за подобряване на паметта с цел лечение на симптомите на деменция и болестта на Алцхаймер.

Въпросът, който сега се задава най-настойчиво от трансхуманистите, е каква е причината да не се използват резултатите от него за подобрение на паметта при здрави хора? Независимо от изискванията на метавселената, защо например да не се разработят лекарства за селективно заличаване на травматични спомени, които биха били полезни например за лечение на войници, завръщащи се от война, и на жертви на терористични или сексуални посегателства? Ако подобряването на паметта не предизвиква сериозни странични ефекти върху здравето, защо  да е нравствено осъдително?

Без да навлизам в подробности относно техническата му осъществимост, ще се задоволя да отбележа, че качването на паметта (на компютър) и  въобще на ума се основава от философска гледна точка върху един редукционистки, функционалистичен или компютърен, възглед за ума, а от научна – на голям брой недоказани теоретични предположения, като в същото време изисква технология, за която е трудно да се предвиди дали и кога ще я имаме. Но защо мозъкът трябва да се разбира чрез модела на компютъра, въпреки радикалните им различия? Като се има предвид, че мозъкът:

а) се различава качествено от компютъра, тъй като не е замислен да постига добре определени цели;

б)  се променя се във времето, бидейки безкрайно по-сложен, така че имаме ограничени познания за неговите функции; и накрая,

в) тъй като се оформя в решаваща степен от комуникацията с други мозъци, – можем да твърдим, че редукционисткият възглед за ума, моделиран от компютъра, не е просто неадекватна теоретична интерпретация, но също така е антихуманистичен подход, тъй като понизява значението на тялото за човечеството.

 – В последния футуристичен роман на нобеловия лауреат Казуо Ишигуро „Клара и слънцето“ родителите дават съгласието си децата им да получат определено „генетично подобрение“ още в утробата, което се предполага, че ще им осигури по-добри резултати в училище наред с други неща. Много от „добрите“ университети не приемат деца, които не са преминали през тази процедура и коварно започва да се налага социален расизъм. Колко близо до днешната реалност е подобно предположение?

– Възможно е някои родители не само да се съгласят, но и да потърсят пренатално подобрение за своите деца. Още от 80-те години на миналия век на деца с нормален ръст по желание на родителите им се дава хормон, който е бил прилаган на ниски деца с хормонален проблем. Родителите твърдели, че няма значение дали детето е ниско или не е достатъчно високо по хормонални или наследствени причини, тъй като няма причина то да не порасне, стига да има на разположение медикаменти, за да не е в неравностойно положение спрямо по-високите деца и да може да изпълнява желанията си, например да играе баскетбол. Така че, ако в бъдеще има възможност за пренатално подобрение, тогава изглежда вероятно някои родители да искат да дадат на децата си възможно най-добрата възможност за успешен живот. Така трансхуманистите очевидно подкрепят либералната евгеника, при която, в сравнение с традиционната, самите родители трябва да имат правото да решават дали и как да подобрят децата си пренатално.
Що се отнася до въпроса ви доколко подобна хипотеза е близка до днешната реалност, отговорът според мен е, че вероятно е доста близка. Близко не по отношение на това дали сме се доближили до техническа възможност за пренатално подобрение, както го описва Исигуро, или дали водещите университети се движат в тази посока, а по отношение на налагането на идеала за самореализация, който, в съчетание с разширяването на социалния императив за непрекъснато самоусъвършенстване, създава благоприятна почва за пропагандиране на либерална евгеника. Въпреки че родителите винаги са желаели да имат здрави, интелигентни, щастливи и красиви деца, мисля, че във виртуалното общество, където човек постоянно се бори  да бъде забелязан в социалните медии, това желание постепенно може да придобие тревожна форма, в смисъл че родителите могат да станат по-възприемчиви към идеята за пренатално подобряване на децата им.

превод: Константин Константинов