Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

ПЦДОН

Начало Богословие Човек и Бог като единение и общение
Човек и Бог като единение и общение Е-мейл
Оценка на читателите: / 5
Слаба статияОтлична статия 
Вторник, 25 Април 2017 05:44
Бог и човек

Бог и човек, още със самото си начало, Библията ги представя и описва паралелно и заедно. Това, което прочитаме за Бога и Неговия начин на действие, от който можем да си направим изводи за Битието Му, почти веднага след това го виждаме „приложено” към Човека и неговото битие, както и неговото предназначение в света и предвидения от Бога за него начин на действие, при това в един и същи пасаж, касаещ сътворението на човека и на света – първите две глави на първата библейска книга – Книгата на Началата, както е наречена на староеврейски език, а в славянските преводи Битие..

Бог е множественост в единство. Бог ни е представен като битие, функциониращо в общение.

Срещаме изрази, представящи творческото дело на Бога в съдействие, що се касае до сътворението и съграждането на материалния видим свят. Първо е Бог, Който твори или по-друг начин казано, в новозаветна и християнска перспектива – „Всемогъщият Отец, Творец на небето и на земята” според Никео-Цариградския Символ на вярата, Първоизточникът на всичко и всички, спoред Православното вероучение и догмат.

Сетне е Словото Божие, което „изговаря” Божията воля и „намерение” и чрез което Божията воля и намерение се материализират и овъплъщават. Логосът (Слово) Божие е персонифициран, разбира се, оличностен и представен като Второто Лице на Божеството едва в Евангелието, когато Самият Логос се е овъплътил, станал е Бог в плът. В Евангелието Въплътеният Бог (Бог, станал Човек, Богочовек) Иисус Христос е наречен освен Син Божий, но също така и Божий Логос (Слово). Сам Христос за Себе Си неведнъж ще съобщи, според евангелските разказвачи, че не Своята воля върши, не Свои намерения изпълнява, нито Свои думи говори, но върши волята, изпълнява намеренията и говори думите на Бог-Отец, обаче не като Негов инструмент, подобно на ангел или обикновен човек, ами в пълно личностно единение, дотам, че казва за Себе Си – „Аз и Отец едно сме” и „Който е видял Мене, видял е Отца”, както и според св. Йоан Богослов „никой никога не е видял Бога, но Единородният Негов Син Е Този, Който ни Го е разкрил и изявил”. Това дело на сътворчество с Бога-Отца, което е в послушание и пълно съгласие със Сина, ние виждаме и в Евангелието, в което Христос казва за Себе Си и Отца – „Отец Ми досега работи, работя и Аз”, виждаме го и в първите думи на Книгата на Началата – Битие, затова като християни ние отъждествяваме Божия Син Иисус Христос от Евангелието с Предвечното Слово Божие – Логос от старозаветния разказ за Сътворението на света и на човека.

Накрая е Божият Дух, който според думите в началото на Битие „се носи над водата” – над пустата и неустроена първична бездна, сътворена от Бога. Същият Дух ние ще видим и в началото на следващото сътворяване на света, унищожен и покрит от водите на Всемирния Потоп, този път в образа на гълъб, символизиран от птицата, която Ной изпраща от борда на плавателния си съд, за да „потърси земя”, да потърси твърд, от която водите на унищожението са се оттеглили, подобно на оттеглилата се при първото Сътворение вода по повеля на Словото Божие, за да се заселят на нея Ной и семейството му.

Подобно на Сина Божий спрямо Отца, Духът на Бога по същия начин твори и осъществява волята Божия в съдействие и съгласие с останалите Две Лица на Божествената Троица, пак в Евангелието за Него Христос казва, че „няма Свои думи да съобщава” на хората след като Христос се възнесе при Отца (откъдето е слязъл), но Христовите думи, воля и учение ще припомня и актуализира, подобно както Христос тези на Бог-Отец.

По човешки можем да представим нещата така – Бог-Отец възнамерява, изволява, Син Божий, който „познава самите недра на Отца”, от който Сам Е роден, според Никео-Цариградския Символ на вярата, изговаря, възвестява Божията воля, а Дух Божий я оделотворява, възпълва, материализира. Такава роля на Бог Дух Свети ние виждаме и при самото Боговъплъщение – Зачеването и Рождеството на Христос. Иисус Христос се образува в утробата на Пресвета Богородица като Син на Всевишния Отец по осенението – благодатта и действието на Светия Дух като Личност, Който възпълва Пресветата Дева. Така и по време на православната света литургия именно Бог Свети Дух е Този, който, подобно на зачатието в утробата на Мария, сега отново прави от бездушната и мъртва материя на хляба и виното Тяло и Кръв Христови и не просто кръв и плът, но живи и присъстващи Личностно Христови плът и кръв, т.е. въвежда отново „Христос посред нас” по волята и намерението на Бог-Отец. Пак Бог Свети Дух сътворява Божия Образ и Подобие отново, у всички нас, които сме го изгубили с грехопадението, в купела на Светото Кръщение, затова и Христос-Господ пак в Евангелието е записано, че Е казал, че трябва да се родим отново, „от вдода и Дух”.

Ние като християни затова идентифицираме и отъждествяваме описания в началото на Стария Завет „Дух Божий, носещ се над водата, покрила пустата и неустроена земя” с Личността на Бог Свети Дух, като Едно от Лицата на Божественото Триединство, както ни е представен в Новия Завет, у Когото, според Блажения Павел, „сами ние се движим, дишаме и съществуваме”.

Сътворението не само на света, но най-вече на човека в съдействие на Трите Лица на Божествената Троица е ясно явено в самия старозаветен текст, в който Бог говори за акта на сътворението на човека за Себе Си в първо лице множествено число. Бог е казал: „Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие” и веднага след това е записан тоя акт от разказвача, използващ парадоксално след предходните думи, второ лице единствено число за Бога: „И сътвори Бог човека... по Свой образ и подобие го сътвори”. С други думи от казаното досега излиза, че Бог е съвършено единство, което живее и се разкрива в множеството.

По същия начин ни е представен в Библията и сътворения човек, за когото пак така, пародоксално и граматически „неправилно”, направо абсурдно от гледна точка на логиката, се говори едновременно в единствено и в множествено число – „И сътвори Бог човека... мъж и жена сътвори”. Подобно на Христос, Който е Слово Божие и Син Божий, „роден, а не сътворен” пак според символа на православната вяра от Никея и Цариград, Ева е сътворена от плътта на самия Адама – за нейното сътворение е взета от Бога част от адамовото тяло – едно от ребрата му. Затова и виждайки я, Адам ще каже, че тя е „плът от плътта му и кост от костите му”. Това съединение между двама в един, подобно на единството на Отец, Син и Дух Свети, е представено обаче не само като акт, еднократно дело, даденост, но и в перспектива като път, като взаимен подвиг, като нещо, до което трябва да се достигне – веднага, след като са „показани двамата като един”, по думите на самия Адам, е добавено – „затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си и ще станат двамата една плът”. Тук отново се срещаме с граматически абсурд, зад който очевидно стои духовна дълбочина, която няма как да бъде предадена другояче – глаголното време веднъж е сегашно време „тази вече е плът от плътта ми и кост от костите ми”, а втори път е бъдеще време „ще станат двамата една плът”. Ако го изразим по друг начин – в подвига на общуването, в усилията, които единството изисква, за да се осъществи, да се възпълни, както виждаме и в Евангелието в Гетсиманската градина, когато Иисус се моли и насилва Себе Си, за да се покори изцяло на волята на Отца – Кръстната смърт и страдания на Сина „за нас и нашето спасение” пак според Никео-цариградския Символ Верую, човекът „става това, което е”, т.е. изпълнява онова, което е сътворен да бъде, следователно Божият образ и подобие като процес, като подвиг, не е насилване на човешката природа, нито над личността на човека, ами е негово естествено, природно предназначение, следователно и в него се осъществява щастието му, ако ли и отначало да се струва тоя път невъзможен и страшен, заради това, че за него се изисква отречение и отсичане на страстите и егоизма. Последното е отново подобно на показаното и преживяно от Христос – Той първоначално умолява Отец да не изисква от Него да се качи на Кръста и в усилието да преодолее естествената си съпротива, за да се „смири докрай пред Отца” по израза отново на Блажения Павел, потта по челото Му се превръща в капки кръв, от самият Кръст Христос в агония възкликва към Отца, чувствайки се изоставен, но в края с въздишка на облекчение издъхва с думите: „Отче, в Твоите ръце оставям духа Си”. Единението, казано по друг начин, без да е прекъснато, е изпитано и е възтържествувало. За подобен вид общение, подвиг и смирение, но и тържество в победата, ако устои да бъде това, което вече е, е сътворен човекът като множество в единство, подобно Богу, като множество предопределено да се съедини.

Големият църковен философ и богослов Блажени Августин е написал, че „Старият Завет е разкрит в Новия Завет (а пък Новият е скрит в Стария)”, затова четейки разказите за Сътворението на света и човека в кн. Битие, ако ги четем внимателно и по християнски, още един паралел можем да съзрем между Божието съществуване и взаимоотношенията на Лицата в Светото Триединство с човека и битието му, както и взаимоотношенията му.

Според църковното учение, Христос като Второ Лице на Божието Триединство, е роден от Отца „безвременно”, предвечно, Той едновременно Е роден, но и заедно с това не съществува време, в което не E Бил, не E съществувал, безначален и надвременен е сиреч, бидейки не по-малко Бог от Отца, като Самия Отец, макар и да е „роден от Отца”. Христовото рождение от Отец, подобно на изхождането на Бог Свети Дух от Отца, е събитие, което се случва в самите „недра на Отца”, т.е. към него са неприложими категориите на „време, пространство и материя”, даже Църквата изрича специална съборна анатема, отрича категорично възгледа на някои, които в епохата на изясняването на тези учения са твърдели, че „имало време, в което Бог-Син не е съществувал”.

Това, което може да ни се стори излишен логически абсурд и безсмислена игра на думи и философия у християните, можем да го открием още в старозаветния еврейски текст, в началото на Библията, когато се опитваме да съпоставим и изясним хронологично сътворяването един спрямо друг на Адам и на Ева. В I-та глава на книга Битие Адам и Ева са представени като сътворени заедно, без разлика във време. Във II-та глава обаче се внася сякаш последователност – Ева е сътворена след Адам, но време не е упоменато – няма пояснение „кога” се е случило това.  

Ева, подобно на Христос в недрата на Бог-Отец, е образувана от „недрата на Адам”, от реброто му – част на тялото най-близко до сърцето му. И освен, че време не е конкретизирано, сам Адам не е свидетел, не е външен наблюдател на сътворяването й – то се извършва от Бога във време на Адамов „дълбок сън”. Много пъти по-нататък в Библията – и в Стария, и в Новия Завет, ние ще се натъкнем на сравнението на смъртта със сън. Свети прор. Даниил говори за „спящите в земната пръст, които ще се събудят”, Сам Христос нарича умирането на приятеля Си Лазар „заспиване”. Ако вземем предвид и Божиите думи за Адам в Битие, че „не е добре за него да бъде сам”, които предшестват решението Му да сътвори Ева, можем да кажем, че заспиването на Адам е един вид смърт – умиране за себе си като атом, като индивид, за да се роди отново, да се събуди като личност, възпълнила Божия образ и подобие, като битие в общение и единение, в този смисъл едновременно с това, че Ева е уж хронологично сътворена след Адам, тя е по един парадоксален начин и родена заедно с него, заедно с „пресътворението” на Адам, с неговото новорождение, при което Божието подобие се възпълва в него чрез нея. По човешки казано чрез Ева Бог сякаш „доусъвършенства” творението си. И подобно на Христос за Отца, тя е негов на Адам помощник, както Христос съдейства с Бог-Отец в пълно смирение и послушание без Христос да е по-малко Бог от Отца. Така и тя се труди за неговата на Адам слава, но без да бъде тя по-малко човек от и заедно с това самата тя е славата му, точно както Христос всичко върши за слава на Бог-Отец, но Бог-Отец се прославя чрез Христос лично, па и Сам прославя Христа.

Божият образ у човекът не е просто способността му да разсъждава или да говори, не е и в това просто да комуникира, обменяйки мисли и информация, каквато способност на определено ниво имат и множество представители на животинския свят. Богочовечеството се изразява и осъществява в любовта, която насилва себе си, за да достигне и даже да се едини с другия и в това се разкрива човешката Личностност, подобно на Божията.

Aвтори: Даниела Христова и С.А. /по записки и мотиви от катехизационните беседи в ПЦДОН/ (в продължение на „Доказателства за съществуването на Бога”)

Следва: Човекът като екстатично битие

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2017. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.