Наистина ли сме християни или си въобразяваме, че сме такива? (първа част)

Автор: йеромонах Венедикт Неоскитски

Наистина ли сме християни, или си въобразяваме и мамим себе си, че сме такива?

Самоизмамата означава да приемаш погрешни и обикновено ласкателни неща за себе си. Например някой, на който не са му дали мястото, което е искал, може да твърди: „Tрябваше да дадат на мене тази позиция, работя повече от всички, по-умен съм, имам повече ръководни способности!“ Самоизмамата и невежеството от само себе си са голям минус в живота, ако не и негово унищожение. Тази самоизмама съществува не само в светския живот, но и в Църквата. Нравствената самоизмама е пленила много  християни, които, докато другите се „въргалят в греха и покварата”, смятат себе си за нравствени и съвършени. Други, бидейки постигнали някои добродетели, мислят, че са стигнали до съвършенство, повтаряйки думите на младежа в Евангелието: „Всичко това опазих от младини.  Какво друго не ми достига?“ С този помисъл мамят себе си и спят заедно с греха и в греха.

За да избегнем пагубните последици на самоизмамата, нека видим кои са те и как можем да се избавим от тази гибел. Както този, който страда от някаква телесна болест, мамейки себе си, мисли, че е напълно здрав и не прибягва към лекарите, за да разбере от какво страда, и така без да разбере линее и се топи от болестта, която не подозира, по същия начин и християнинът, който страда от някаква страст, смята себе си за духовно съвършен и не прибягва към духовния лекар да изцери страстта му, загнива, вехне сред греха и накрая става жертва на греха и различни страсти. Такава виждаме, че първата последица от тази самоизмама е пълното игнориране на вътрешния човек. И втората – духовната смърт, предизвиквана от властта на страстите.

Самоизмамата заслепява човека, не го оставя да познае добре себе си и да открие страстите, които обитават в сърцето му, след като е формирал погрешна идея за себе си и си мисли, че пази всички заповеди. И понеже смята себе си за добродетелен и справедлив, не решава да изследва и да познае по-точно себе си, да изследва лукавите и срамни помисли на сърцето си. Този християнин прилича на човек, който, докато има мръсно лице, не иска да го види в огледалото, понеже смята себе си за чист и неопетнен. Тази самоизмама се появява в три форми. Има хора в света, които хранят безброй страсти в сърцето си – омраза, тщеславие, безразличие към духовните неща, прогонват всяка добродетел като любовта, милостинята и, заслепени от самоизмамата, смятат себе си за справедливи и благочестиви, не виждат пороците, които съществуват в тях. Или, най-лошото, смятат своите страсти за добродетели – сребролюбието за пестене, егоизма – като черта на достойнството, лицемерието като благоразумие. Такъв бил фарисеят от Евангелието – злобен, заслепен от самоизмама, смятал себе си за най-съвършения човек на света и затова казвал: „Боже мой, благодаря Ти, че не съм като останалите хора“. Тоест какво са останалите хора? – „Грабители, неправедници, прелюбодейци, аз не съм като тях и като този митар„. Фарисеят бил всеизвестен религиозен тип. Господ като съвършен познавач на това фарисейско благочестие порицал поведението на фарисея и със сурови думи разкрил лицемерното му благочестие, което показва колко далеч бил от онова, което казвал. Фарисеят говори, но не върши – поучава и увещава, но сам не пази това, на което поучава другите. Иска да убеди с външния си образ, че неговото благочестие е автентично. Интересува се човеците да го забележат, а тонът на словото му и мъдростта му да го представят като учител на фарисейското благочестие и култ. Но той не само не е култивирал духовно себе си, а е пълен с лицемерие. Един знак за това е, че докато фарисеите изпояждат домовете на вдовиците, в същото време лицемерно дълго се молят.

В притчата фарисеят издига своя ръст над всички хора на земята: „Не съм като другите хора!“ Благодари на Бога, че не е грабител, не заграбва чужди блага, домовете на вдовици, не онеправдава никого, има съвършена душевна чистота,  след като не е прелоюбодеец. Неговият религиозен живот е съвършен, пости два пъти в седмицата и се моли често в Храма. Картината на фарисея отговаря на картината на човека, който страда от самоизмама, който си фантазира, че е Божий човек, без да е такъв.

Има и една друга самоизмама – има хора, които подхранват в себе си много християнски добродетели. Едновременно обаче подхранват и многобройни страсти и недостатъци. В тяхната самоизмама смятат себе си за съвършени, виждат пред себе си само добродетелите, които имат, и пренебрегват страстите и пороците си, но по този начин ги укрепват и те разрушават добродетелите, които евентуално имат. Тези християни много пъти упражняват милостинята, но не от любов към Бога, а тяхна подбуда е себеизтъкването, човешката похвала. Така обаче рушат ценността на милостинята. И според притчата тези хора носят със себе си два чувала – единият пълен с добродетели и винаги го държат пред себе си, а другият е пълен с техните пороци, който е много по-тежък, но е на гърба им, никога не го виждат, и така не могат да изцелят страстите си.

Има и трети вид самоизмама – има въображаеми християни, които водят наистина богоугоден живот, вършат доброто, избягват всеки порок, но и при тях самоизмамата помрачава ума им. Те мислят, че са стигнали до съвършенството. Забравят, че не е възможно човек в този живот да стигне края на добродетелта, а трябва винаги да се подвизава.

Самоизмамата заслепява човека, прави го неспособен да разпознае себе си и страстите си. Св. Василий Велики казва характерно – мнозина, бидейки небрежни, боледуват в голяма и неизлечима степен и не познават себе си. Те са като болният, който в своята самоизмама не смята себе си за болен, за да отиде при лекарите и да вземе подходящо лечение, а мами себе си и докато мисли, че не е болен, загнива от различни заболявания, които има, същото става и с този християнин. И както дървото бива разядено от червея, гние и пада, така и той, бива разяден от червея на греха, става подвластен на смъртта на греха. Но ако този християнин има някакви добродетели, има и множество страсти. Страстите затрудняват развитието на добродетелите. В своята самоизмама, че е съвършен, християнинът не може да различи, че в него са се вкоренили толкова големи страсти, които задавят неговите добродетели, както плевелите задушават житото и не му позволяват да порасте.

Ако християнинът се украсява с добродетелта и избягва порока, но, мамейки себе си, мисли, че е стигнал до висотата на съвършенството, се лишава от Божията благодат. Неговата ревност постепенно вехне, добродетелите се заличават. Тези християни приличат на пролетни цветове, които цъфтят, но винаги се нуждаят от  отглеждане, защото, ако слънцето не стопли листата на растението, те увяхват, падат и се разпръскат.

Св. Йоан Златоуст подчертава – както от земята, когато се занемари, поникват тръни, а когато се обработва, дава зрели плодове, така става и с човешката душа. Ленивата земя ражда тръните на пороците. Обратно, тази, която се обработва, дава плода на добродетелта. Такива са последиците от самоизмамата. Християнинът се заслепява, обзема го нравствената инертност и леност, страстите властват и накрая настъпва ужасна духовна смърт. Това са гибелните плодове на пагубната самоизмама.

Тази самоизмама заклеймява и св. Йоан Златоуст, когато се обръща към онези, които мамят себе си, че са християни, но не са. Въобразяват си, че са християни, самоизмамват се. Нека го чуем. Словото му винаги е актуално:

„Виждам, че мнозина след Кръщението стават по-безразлични от некръстените. Не се отличават по нещо, че водят християнски живот. Затова човек не може познае кой е вярващ и кой не е, освен ако не внимава в часа на извършването на Тайнството. Би трябвало християните да се познават не по мястото, а по нрава, защото вярващият трябва да се различава не само по участието в Тайнствата, а и по неговия нов живот. Трябва да е източник на светлина, сол на земята. Когато обаче не си искрен нито със себе си, как ще те позная по това, че си приел част от Тайнството Света Евхаристия? Вярващият трябва да излъчва не само това, което Бог му е дал, но и чрез това, което сам прави. И да се откроява по всичко, и по походката и по погледа и по външния вид и по гласа. Това го казвам, не за да се стремя към показност, а за полза на онези, които ни виждат. Сега обаче, откъдето и да поискам да те позная, те намирам напълно противоположен – ако искам да те позная по мястото- те намирам да прекарваш деня си в театрите, в места греховни и укорими. Ако те съдя с критерий твоя нрав, те виждам да си постоянно разсеян, по дрехите ти те виждам да не се намираш в по-добро състояние от артистите. По ястията ти? – порицанието е по-голямо. По какво ще мога да узная теб, вярващия, след като всичко това потвърждава противоположното, но и защо говорим за вярващ, след като не мога да разбера дали си човек. Как става това? Когато риташ като осел, скачаш като бик, лакомиш се като мечка, злопаметен си като камила, грабиш като вълк, гневиш се като змията, хапеш като скорпион, коварен си като лисица, имаш в душата си отрова като кобра, как е възможно да те сметна сред хората? Има обаче опасност да не намеря разлика между човек и звяр. Какво да те нарека? Звяр? Звярът има един от тези недостатъци. Ти, напротив, събираш всички заедно в теб. Да те нарека сатана? Ала сатаната нито е чревоугодник, нито влюбен в парите. Как ще те нарека човек, когато имаш повече недостатъци от животните и от сатаната? И ако не е възможно да те нарека човек, как ще те нарека вярващ? И най-лошото е, че понеже имаме толкова злоба, не разбираме, че душата ни е загубила своята красота. Има ли възможност за изцеление? Съществува и тук духовното огледало. Ако душата ни е загубила своята красота, можем да я придобием. Как? Чрез изследване на Св. Писание.“

Следва

превод: Константин Константинов

*За автора: Йеромонах Венедикт е светогорски съвременен подвижник от килията „Св. Спиридон“, Неа Скити. Автор е на духовни книги и книги с научно-изследователски характер. Автор е на три изследвания, които са по-скоро указател на теми за трима свети отци, „Синаксар на 19. и 20. век“ и на няколко малки по обем, но богати на съдържание духовни книги.