Автор: йеромонах Венедикт Неоскитски

продължение от тук

Не само при миряни, но и в монашеския свят навлиза това лъжеусещане и човек мами себе си, мислейки, че е нещо. Видяхме как св. Йоан Златоуст порицава онези християни, които, докато се черкуват, участват в св. тайни, мамят себе си, мислейки, че са добри християни.

Нека видим няколко случая от монашеския свят, за да видим колко коварна е тази страст на самоизмамата.

Веднъж трима монаси посетили един старец в скита, за да разговарят с него и да получат духовна полза. Единият казал:

– Авва, научих наизуст Стария Завет.

– Изпълнил си въздуха с думи – му отвърнал старецът.

Вторият му казал:

– Аз, авва, преписах Стария и Новия Завет, за да го имам винаги с мене.

– И ти – му казал старецът – изпълни с листи чекмеджетата си.

А третият казал:

– Аз пазих сухоежба толкова време, че в печката ми поникна трева.

– А ти прогони от килията си страннолюбието.

И тримата монаси не се подвизавали да придобият евангелските добродетели. Искали да вършат някакво дело, което задоволявало тяхното пустославие. Отговорите на стареца би трябвало да са ги разтърсили и да са разбрали, че усилието за усъвършенстване на човека трябва да е предшествано от добродетелни дела и да не се мамят, че са направили нещо с това, което казали.

Една подвижница се запознала с един старец и поискала да използва възможността да получи известие дали правилно се подвизава. Тя му казала:

– Отче мой, до днес постих 200 недели. Оставах напълно гладна шест поредни дни, следващите шест ядях нормално, четях и научих наизуст цялото св. Писание, искам да ми кажеш сега какво не ми достига, за да допълня това правило?

И старецът отговорил:

– И какво придоби с всичко това? Стигна ли дотам да смяташ обидата за благословение?

– Не – отвърнала тя. – не съм стигнала до това състояние.

– Стигна ли дотам да смяташ щетата, която другите ти причиняват и те лишават от дадено нещо, за придобивка? Чуждите хора да ги смяташ за роднини?

– Изобщо!- отвърнала тя.

– И тъй – отвърнал старецът – не си постила колкото седмици мислеше, нито си чела Стария и Новия Завет. Никаква полза не си получила. Осмиваш себе си, върви да работиш върху себе си, защото затова не си направила нищо.

Един подвижник бил известен  с това, че за петдесет години живял в строг пост, избягвайки дори хляб и вино. Дори той самият казвал:

– Умъртвих сластолюбието, сребролюбието и славолюбието.

Когато авва Авраам чул това, отишъл и го срещнал.

– Ти ли каза тези думи? – го попитал.

– Да – отвърнал той.

– Я ми кажи, ако влезеш в килията си и намериш вътре една жена, можеш ли да останеш напълно безразличен към това, че е жена?

– Не, но ще се боря да не я докосна.

– Следователно – заключил авва Авраам – не си умъртвил страстта на сластолюбието. Само си я победил и си я вързал. . . Ако сега, както вървиш, видиш глинени чирепи, камъни и сред тях злато, можеш ли да останеш безразличен към него и да го сметнеш за глинени чирепи и камъни?

– Не, но ще се боря да не го взема.

– Следователно – заключил отново авва Авраам – не си умъртвил страстта на сребролюбието. Само си я победил и я държиш вързана. . . Ако сега научиш, че двама братя идват да те посетят и знаеш, че единият те хвали, докато другият те злослови, ще ги приемеш ли с едно и също разположение?

– Не, но ще се боря да успокоя и онзи, който ме злослови, както и онзи, който ме хвали.

– Следователно, и страстта на славолюбието си умъртвил. Страстите са вързани, но не умъртвени.

Мами себе си  този, който мисли, че е победил страстите, че е стигнал до съвършенство, а още не е поставил начало на покаянието.

Един старец казал: „Мнозина неопитни в духовните неща мислели, че са стигнали до безстрастие, докато душевредните страсти още съществували в душата им и тялото не било напълно чисто от греха. Случва се да имаме безстрастие в тялото ни, докато в сърцето ни цари беззаконие и злоба“.

Тогава се мамим, че сме стигнали до съвършенство.

Преп. Макарий Египетски очертава образа на въображаемия християнин, когато отбелязва, че някои християни донякъде са причастни на благодатта, докато в тях още съществува порокът, който със своето лукаво изкуство явява своето присъствие, но остава бездействен, така че да накара този християнин да мисли, че се е очистил от греха и да се хлъзне в гордостта, казвайки в себе си: „Аз съм съвършен християнин“.

Самоизмамата владее този човек, той мисли, че е съвършен и това става причина за голямо падение.

Въображаемият християнин е вкусил някои благодатни преживявания, които го уверяват, че е добър християнин, и чувства самодостатъчност в духовния живот. В това състояние подценява някои свои падения, понеже с чувството, че е добър християнин, се успокоява в своето въображение. Въображаемият християнин с неговия интензивен екстровертен характер и двоедушие да бъде и в църква и в света живее своето разпадане във времето и е неуреден във всички свои пътища.

Нека видим кои са белезите на въображаемия християнин, който живее в самоизамама и кои са белезите на християнина, който има себепознание.

Въображаемият християнин приема веднага въздействията на светския живот. Има екстровертен характер, духовният му живот отслабва поради външните въздействия, вярващ е в степента, в която той си въобразява, в църковния му живот цари зачитане на външните форми, отава безразличен към същността, иска един безболезнен живот, пристъпва към Тайнството Изповед и св. Причастие за здраве или защото смята, че върши добро, вярва в Бога само когато в живота му няма скърби, чувства несигурност, бои се от смъртта.

Съзнателният християнин – неговото духовно самосъзнание е светодуховно, интересува го същността, а не формата. Неговата основна цел е умъртвяването на греха. Стреми се към усъвършенстването в Христос чрез Божията благодат. Компас в неговия евангелски живот е настояването върху Божията воля. Води живот в молитва, върви доброволно по пътя на скърби и изпитания, живее в духовната атмосфера на царството небесно, мисли в себе си: „Нищо не съм, нищо добро няма в мене“, отблъсква всеки външен помисъл за някаква добродетел или святост, старае се да обича ближния и да има мир с него. Помненето на смъртта е негов всекидневен хляб, който го крепи в тесния и скръбен път.

Това са белезите на въображаемия и истински християнин.

Но всеблагият Бог, Който не иска смъртта на грешника, а да се обърне и да бъде жив, ни е дал и средствата, с които можем да се избавим от душевредните последици на измамата. По кой начин и кои средства? Такива спасителните средства са себепознанието, постоянното изследване на Божието слово, на това духовно огледало, както ни каза св. Йоан Златоуст. Себепознанието с твърдо решение да изкореним от нас страстите, които ни затрудняват да познаем себе си, и изследването на житията на светците на Църквата. Преди всичко себепознанието. Как можем да познаем себе си? Познаваме себе си, ако помним греховете, които сме извършили. Ако изследваме дълбините на сърцето ни, търсейки страстите, които се крият там, и накрая, ако сравняваме себе си с изискванията на Божието слово. Това, казва св. Василий Велики, и болните оздравява и здравите усъвършенства. Припомнянето на греховете ни изкарва от заблудата и ни показва, че сме грешни хора.

Следователно, хиляди пъти е по-добре е човек да помни греховете си, отколкото добрите дела, защото добрите дела освещават човека, но припомнянето им ни изпълва с гордост и самохвалство. Напротив, злите дела покваряват хората, но тяхното помнене ни трогва и смирява човешкия дух. Нека винаги вършим доброто, а когато вършим добродетелта, нека смиреномъдрието пусне покривало над  очите ни, за да не виждаме доброто, което сме извършили. Нека избягваме колкото можем греха. Но ако някога грехът ни увлече, тогава смиреномъдрието нека дръпне покривалото от очите ни, за да виждаме винаги доброто, което сме извършили. Само така безопасно можем да продължим към добродетелта и да се избавим от самоизмамата, защото, както казва св. Йоан Златоуст, не съществува толкова силно увещание към добродетелите, както спомнянето на греховете ни. Но за да познаем себе си не е достатъчно спомнянето на нашите стари грехове. Трябва да копаем в дълбините на сърцето ни, за да се задълбочим с търпение, да проследим страстите ни.

Човешкото сърце е тайна. Един път го поразява егоизмът и самохвалството, друг път материализмът и сребролюбието, след това  светското мъдруване и тщеславието. Св. Василий Велики подчертава – не спирай да изследваш себе си дали животът ти е в съгласие със заповедта. Но не пропускай да проследиш дали си извършил някакъв грях  с помисъла си, да не би езикът ти да е съгрешил в нещо. И  ако отриеш, че в живота ти има много греховете, казвай думите на митаря- Боже, бъди милостив към мене, грешния!

Но за да познаем добре себе си, не е достатъчно само изследването на сърцето ни. Трябва да изследваме себе си в огледалото на св. Писание. Колко петна ще видим тогава, колко бръчки ще открием в сърцето ни.

Св. Йоан Златоуст казва: „Ако някой отиде в съдилищата, там ще намери спорове и разпри…  Тук, напротив, чуваш разговори за небето, за небесните неща, за душата, с коя цел се родихме, защо живяхме толкова време, защо напускаме този живот и какво ни очаква след това“. Този, който мами себе си и не изследва своето Аз през призмата на Писанието и на светите отци, прилича на неугледен човек, който никога не видял себе си в огледалото на св. Писание.

Много ще ни помогнат в нашия случай житията на светиите, там ще видим как те се подвизавали, как победили страстите и как успели да придобият Божията благодат, но само това не е достатъчно. Нужно е и нещо друго – решение и смелост, за да можем да изкореним страстите, които се намират в сърцето ни. Защото страстите помрачават очите на душата и затрудняват човека да види себе си. Вкаменяването на сърцето затваря очите ни и не ни позволява да виждаме различните страсти, които воюват с нас.

Искаме ли да се освободим от самоизмамата? И по-точно да познаем нашите недостатъци и несъвършенства? Нека се отърсим от бремето на греховете ни. Или искаме да си въобразяваме, че сме християни без да сме такива?

Преподобни Нил подчертава, че ако тези, които плуват в морето, определени пъти сами хвърлят в морето товара, предпочитайки живота си пред търговията, за да не потъне корабът поради тежестта на стоката, тогава защо и ние да не презрем нещата, които потапят душата ни на дъното на греха? Защо не ги вземем да ги хвърлим на дъното на любовта на Бога? Защо страхът Божий да стои по-долу от страха, който морето с вълните предизвиква? Нека прогоним страстите от сърцето ни, нека бързаме винаги по пътя на добродетелта, избягвайки греха, казва св. Василий Велики, както конете избягват отровите, които се съдържат в храните.

Нека от всички страни изследваме себе си, окото на душата да стои будно, преминавайки през много капани. Всичко наблюдавай, за да се спасиш, както казва Соломон, както се спасява птичето от капаните, за да не паднеш в капаните на дявола и да станеш храна за него. Обграждаш се от богатство и си замаян от слава? Изкорени от сърцето си егоизма и ще научиш, че си смъртен човек и че ще завършиш в земята. Нека всеки от нас се наведе в гробовете и да види кой е господар и кой слуга, кой богат и кой беден.

Така може да избегнем последиците на самоизмамата, ако постоянно изследваме себе си и изкореняваме страстите, които помрачават светлината на душата.

Нека бързаме в пътя на добродетелта, да разберем, подчертава св. Йоан Златоуст, нашите немощи и да заличим греховете от сърцето ни чрез тайнството Изповед , нека изпитаме болка тук, за да не изпитаме болка след това в ада, а да се насладим на вечните блага.

Край на беседата

превод: Константин Константинов

*За автора: Йеромонах Венедикт е светогорски съвременен подвижник от килията „Св. Спиридон“, Неа Скити. Автор е на духовни книги и книги с научно-изследователски характер. Автор е на три изследвания, които са по-скоро указател на теми за трима свети отци, „Синаксар на 19. и 20. век“ и на няколко малки по обем, но богати на съдържание духовни книги.