Отец Николай Лудовикос разглежда евангелския образ на хананейката като ключ към разбиране на духовното състояние на съвременния човек. Тя показва как човек често се задоволява с „трохи“ – малки, ограничени желания и очаквания към Бога – вместо да приеме пълнотата на живота в Него. Това поведение е свързано с нарцисизъм: затваряне в собственото „Аз“, което не желае истинска среща с реалността и с Бога. Нарцисизмът изкривява желанието и свежда духовния живот до минимализъм и самодостатъчност. Истинската вяра обаче предполага дръзновение, откритост и готовност да приемем безкрайния Божи дар, който надхвърля нашите тесни представи и егоцентрични ограничения:

Автор: о. Николай Лудовикос

За трохи ще говорим,

така казва Евангелието, някои трохи явно имат по-голяма стойност от други трохи. Така или иначе цял живот се занимаваме с трохи, трохи ядем, трохи получаваме, трохи ни дават, за трохи ни смятат достойни, трохи имаме във взаимоотношенията, трохи в това, което наричате общество, в образованието, в държавата, в политиката. Нека видим сега дали има други трохи, тази история с хананейката тук, която е много земен човек, голям реалист, нейният реализъм ми прави впечатление. Това има значение днес, когато имаме големи очаквания и колкото повече нарцисизмът нараства и медиите го увеличават, и, както се казва в известния роман на Дикенс, „Големите надежди“, колкото повече нарцисизмът нараства, толкова „по-големи очаквания“ имаме и излизаме и виждате децата в основното училище, децата в прогимназията, децата в гимназията, виждате в очите им големи очаквания и колкото по-голямо е очакването, толкова по-голямо е и нещастието, личното нещастие. Разбира се, защото тук е проблемът с нарцисиста, нарцисизмът се е превърнал в аутизъм. В една книга, която излиза сега на английски, казвам, че това е мета-нарцисизъм, това е нова фаза, по същество е аутизъм, тоест изобщо не виждам другия.

– Е, не ли видя какъв човек беше? –  казваше една майка на дъщеря си. – Не видя ли? Веднага щом го видях, разбрах, че трябва да бягаш от него.

– Не, – казва, – не го видях.

– Ами защо не го видя?

Защо изобщо не вижда? Малките котенца не виждат, малките кученца не виждат, когато се родят. Днес всички искат да държат децата си като котенца, като кученца, за да не виждат никога, какво да не виждат? За да не виждат, че другият е истински друг и че проблемите му са истински проблеми, каквито са и моите. Виждам само моите проблеми, моите искания, моите рани, които искам да излекувам.

Всеки човек, на когото кажеш „доверявам ти съществуването си, тялото си, душата си, чувствата си“, отначало ще се ласкае. После обаче няма сили, както и ти нямаш сили, да застане на нивото, което ти смяташ, че трябва да застане. Повечето драми във взаимоотношенията днес са предопределени, както се казва в онзи роман „Хроника на една предизвестена смърт“. Ако човек има опит, не духовен, а и психологически, може да види, че двама души, които са заедно, скоро заедно ще рухнат. Изглежда, че не е нужно човек да има пророчески дар, математически е сигурно.

И така, човек се поглъща от визията за себе си, използва другия като мълчалив обект на тази визия, на тази визия, и накрая крещи:

– Трохи! Започнах да участвам в тази маса на щастието, а накрая ям трохи!..

Как става това? И накрая всички се оплакват от голям глад, и особено тези, които, продават себе си най-много на света и стават много търсени, в малък или голям мащаб, парадоксално, те, поради силния нарцисизъм, получават и най-малкото. И виждате хора, за които си мислите, че са трижди щастливи, да живеят с психотропни лекарства и да ви казват, както ми каза онзи ден една много високопоставена и известна дама:

– Никой не ме обича.

Аз й казвам:

– Ако съдя по Facebook и по харесванията, които получавате, трябва да сте много доволна.

– Не.

Въображаемите идоли и истинската личност

Тя беше достатъчно умна, за да разбере, че хората обичат идола, който им предлагат, идеалното „Аз“, което им предлагат. Тоест силата на въображаемото отъждествяване с един идол, който им дава. Хората обичат идола, който им предлагат, а не самата нея. Дженифър Лопес например е на над 50 години, тя е красива, финансово всесилна, има идеален съпруг, за когото се омъжи отново наскоро, нали? Тя събира фантазиите на мнозина, които обичат фантазиите, но не и самата нея. Ето защо, ако утре падне от мястото, където е, хората, цял свят, странно, ще се радват. Работата е там, че самотата е нещо, което всички разбираме, парадоксално, че не ни искат, че не ни обичат. И чувството за превъзходство рядко може да насити желанието за общуване. Това, че съм добър, най-добрият, най-красивият, най-великият, не насища човека, не му дава, чувството, че обича и е обичан, не му дава психическа сигурност. Ето защо човек се приближава до такива хора в обществото и те са много несигурни и много наранени. Затова ви казвам, важно е да говорим за трохи днес, защото реално всички ядем трохи и особено тези, които подгряват апетита си за още по-голяма консумация на храна, те ядат най-депресиращите трохи от всички. И кои? Е, колкото повече нарастват вашите очаквания и амбиции, има един английски израз „to raise your expectations“,  толкова по-голямо разочарование чувствате, парадоксално.

Срещал съм много родители, тъй като се занимавам с това от 35 години, които имат големи очаквания от децата си и понякога им казвам:

– Оставете големите очаквания, ако искате да го подкрепите, да направи това, което той или тя иска и може, и което не знаем дали ще бъде добро или лошо, но във всеки случай  му помогнете да бъде малко добро.

Големи очаквания, големи разочарования. Много големи очаквания, много големи разочарования. Или казвам на млади двойки:

– Не си обещавайте щастие един на друг.

Имаш ли толкова щастие, за да дадеш и на другия? От другия ли го искаш? От него го искаш, за да ти го даде? В дъното на душата си, какво му обещаваш? Да го  смажеш? По-добре да му кажеш: „Виж, хвани ми ръката”, както Венго в един стар филм: „Хвани ръката ми“, казва, „това мога да ти дам и да продължим.“ Не е ли много по-добре това, без да обещаваш нищо? Защото няма да го дадеш. Но как ще го дадеш, ако го очакваш от другия?

Защо хората днес са силно травмирани?

Днес повечето хора са травмирани, силно травмирани. Виждате сега хомосексуалистите, които празнуват (в Гърция еднополовите бракове бяха узаконени – бел. прев.). Защо празнуват? Седя и гледам, и гледам и се чудя. Какво се случи? Какво се промени с мен? Какво се промени с теб? Какво се промени? Дори отношението на обществото няма да промени нищо. Нищо не се променя. Тоест, аз изведнъж, или ти, ще завидим на техните връзки, на живота им, на “брака” им? Или, Боже мой, Боже мой, това, което наричат „детеродство“. И на човек му идва да плаче и да се смее, не, да не се смее, а само да плаче. Психологията говори много за това колко голяма значение имат родителите в структурата на детето. Те му дават Аз-а, изграждат го, не само нравствено, това е много по-късно, а структурно. И тук имаме психиатри, не е ли перфектно да имаш майка, да имаш баща? Това е структурна характеристика на твоето съществуване. Майката ще ти даде първичния нарцисизъм, в класическия фройдистки и пост-фройдистки анализ, това „Аз“. Бащата е символичното до него, ще ти даде възможност да се дистанцираш от другите хора, да придобиеш собственост над себе си, да започнеш да говориш и да мислиш като отделен субект.  Съществува това, което Юнг нарича „анима“ и „анимус“. Това, че мъжът е чувствителен, че е очарователен, трябва да бъде любящ, той го получава от майка си. Това е „анима“, от майка си го получава. Къде момчето ще го научи иначе? Иначе ще стане един див звяр.

Не можем да говорим за семейство, когато имаме законово отхвърляне на бащинството, законово отхвърляне на майчинството при хомосексуалните бракове. От самото начало няма да имаш майка.

– Чакай, аз ще играя ролята на майка.

– Е, как ще я играеш, след като не си майка? Бил ли съм някога в утробата ти, която нямаш? Как така си майка? По какъв начин? Кърмила ли си ме?

Сигурно е, че ще полудеем напълно. Но не всички. Затова казвам понякога, когато ги слушам и казват:

– И Църквата загуби още една битка, а обществото спечели.

Свободата изисква мъдрост

Какво спечели обществото? По-голям хаос. Какво спечели обществото? По-голяма… Каква свобода? Свободата изисква мъдрост. Свободата е свойство на богоподобния човек.

Но свободата изисква мъдрост, иначе пълната свобода, както съм казвал, е  избухването на ядрена бомба, нали? Абсолютна свобода, гърми и нищо не остава. Ако се предадем на такава свобода, психологически ще се разпаднем за много кратко време. Следователно свободата изисква мъдрост, означава, че слушаш някого, който свободно ти казва някои неща, и ти съдействаш, доколкото можеш, за истината и за да живее този свят и да не се разпадне. Истината е свързана със свободата. Ние сме свободни, но въпросът за истината продължава да се поставя.

Свободата не е крайната истина. Свободата е дадена да намерим истината, да се докоснем до истината, да живеем в истината. Това е мечтата на древните философи, която повтарят и отците: „да живеем в истината“, означава не просто да правя това, което ми харесва, а означава целият свят да е истинен в това с това, което правя. Казваме днес: „проблем с икономиката, проблем с околната среда, проблем с планетата, която се прегрява, проблем с ядрените оръжия“. Проблем, защото нищо не функционира правилно.  Вземете медицината. Днес всички сме станали лекари и всички четем в интернет непрекъснато какво трябва да ядем и какво не трябва да ядем. Защото не е достатъчно да ядем каквото искаме. Кажете го на някой лекар. Да ядеш каквото си искаш. Ще ти каже:

– Какво говориш сега?

Сега какво казваме? Здравословно хранене. Не както казваше Панусис, здравословно извращение (διαστροφή), а здравословно хранене (διατροφή). Тоест, търсим начин да не се разпаднем като организми. Ако ядеш всеки ден агнешко и свинско, ще умреш не след дълго. И толкова много други неща. Защо в областта на нравственото, на духовното, не важи същото? Защо е достатъчно да имам права? Смея се от болка. Всички свещеници, психолози и други, които всеки ден общуват с хората, знаят много добре колко трагично е това твърдение. Повечето страдат, защото са унищожили себе си със своята свобода. Разбирате ли? Повечето сами са си причинили вредата, която са претърпели, и започват лекарствата, психотропните лекарства и другият не може без тях и трябва да взима все повече и все по-силни. Защо лекарствата за депресия не действат? Защото депресията ти се е отъждествила с твоето съществуване. И мистерията на депресията. Човек чете психиатрични трудове и статии: “мистерията на депресията”. Ами ако нямаш нищо в живота си, което да виждаш и докосваш? Каква мистерия?

Човек парадоксално има право да бъде свободен, внимавайте какво казвам. Въпросът е, че тази свобода трябва да бъде възпитавана. Това е нашият проблем.

Адът е всеизвестно нам състояние

Цялата история на човечеството, всички религии и всички философии, които човек е създал, всички те говорят за отвъдното. Само това интересува човека, това е главният проблем, това искаме да решим. И цялото християнство, което е най-напредналото от всички решения, говори за възкресението на мъртвите. Следователно човек трябва да се подготви за това възкресение много сериозно, защото ако никога не умираме, трябва да намерим как да живеем. Ако не знаем как да живеем, това ще бъде ад. Адът е едно много известно състояние. Не си мислете, че е нещо… Много филми, особено американски днес, които представят някакви ужасяващи бъдещи ситуации, където всички се борят срещу всички, това е ад, едно състояние, където хората непрекъснато воюват, докато всяка война не изгуби всякакъв смисъл, вече няма смисъл. Воюваш, защо воюваш? Разбирате ли? Не знаеш защо. Както в романа на Оруел „1984“ винаги казва:

– Води се война.

И „Големите Братя“ казват на робите там: – Вървете. Води се война – казват някъде – Воюваме – казват.

Но никой не знае къде точно и винаги има западното полукълбо, което воюва срещу източното, и винаги имаме някакви въображаеми победи, за които никой не знае дали са се случили някога, защото свободният достъп до информация в тези последни години не е позволен. „И винаги, – казват, – има враг, който ни държи всички заедно и никой не знае кой е този враг“. Разбрахте ли? Това нещо е ад, непрекъсната заплаха, непрекъсната болка, но ние го създаваме. Бог не създава ада, това е учението на отците на Църквата. Църква това учи: Бог не създава ада. Нима работата на Бога е да те измъчва? Бог не знае как да измъчва и ако понякога обърне лицето Си, пак го прави възпитателно и с любов. Неговата любов не отпада. Какво казва св. ап. Павел: „Любовта никога не отпада.“ Всичко отминава, но любовта не отпада, защото Бог е любов и тази любов никога не свършва. Бог не знае как да не обича, това е Неговият абсолютен избор. Да, чувате ли какво ви казвам? И ти отиваш при Него, при Неговото „Да“. Затова Той винаги е там. Ти си направил най-лошото и Той винаги е там и никога не отсъства и те чака. Ти в един момент онеправдаваш всичко това и го живееш като ад, любовта на Бога и красотата, с която са сътворени всички същества ти успяваш да ги превърнеш в ад.

Права и претенции

Внимавайте за нещо друго: едно е правото, а друго искането, претенцията. Ако аз правя това тук, имам право да го наричам музика, това е право. Претенция е да поискам от държавата да го нарече музика и да ме изпрати да свиря в концертна зала. Претенцията се отнася до обществото, правото се отнася до мен. Затова уважаваме обществото, разбирате ли? И тук възниква въпросът. Те казват, че решават лесно проблемите. Между другото, тъй като говоря публично и пиша, ви казвам, че нито един хомосексуалист не се намери да ми отговори на такова ниво, на което са моите аргументи и писания. Само ругатни и много тежки ругатни, нищо друго. Разговарял съм с много от тях, опитвам се да помогна, но колективно се произвежда такъв фашизъм, какъвто не е имало досега, тоест човек си казва:

– Какво става тук?

В един момент ще се намесят и в езика, нали така?

„Премахваме двата рода, защото само средният род ни изразява, нали така? Премахваме първия родител, родителят да не съществува. Премахваме всички тези неща“. Не знам дали премахваме нещо. И тук е голямата шега, ужасна, че се карат и помежду си дали да съхранят биологичните полове. А трансчовекът казва:

– Няма мъж и жена и не можем да  дефинираме това. Мъж и жена е който се чувства така и когато се чувства така, докато не престане да се чувства така.

Това е положението. И си мислех, че не Църквата е загубила, а обществото е загубило, губейки смисъла на брака, за което и ние сме виновни. И така, обществото е това, което губи всички тези битки и това се вижда от нарастването на нещастието. Разбирате ли? Като да пиеш от питие, в което има арсеник, и бавно, бавно, вместо да те… Ако днес щастието беше толкова лесно, днес, когато всичко е позволено, хората щяха да са трижди щастливи. И да са трижди щастливи и да се прегръщат един друг с радост по улицата, и да ни казват и на нас:

– Ела, клети и  заблудени човече, да ти покажем и ние колко сме щастливи.

Вместо това обаче имаме разпад на всички нива. Това виждаме: училищата, човек не може да влезе вътре, имаме учители тук, които знаят какво казвам, университетите са като врящ котел, икономиката е доникъде, световните сили са пощурели. Утре ще видите, че ще дойдат сложни форми на брак, някой ще дойде и ще каже:

– Аз, понеже съм хубав, искам да имам четири (жени), ако те се съгласят.

Да имаме и разнообразие. Какво ще кажеш ти тогава?

– Мое право ли е? Пречи ли ти това?

Е, „реакционери, крайнодесни“. Това вече е категория, която се отнася за всичко. Който не е съгласен с нас, е крайнодесен, няма начин да не е. Това има ли край? Не, няма дъно. Докъде ще стигне? Човек отива в джунглата. Джунгла е обществото на правата, което има само права и непрекъснато създава нови права.

И докъде води всичко това? Казах ви, до абсолютен хаос и до хранене с трохи.  Изключително рядко е днес да намериш хора, които да избягват това състояние. Това са  хора, които имат вътрешна духовна надежда и нещо вътре в тях свети отвъд нарцисизма, отвъд Аз-а. Аз-ът е дар от Бога, но не сам по себе си. Ние сме същества, които са създадени. Не сме създали себе си. Ако бяхме създали себе си, щяхме да имаме право да разполагаме със себе си както искаме. Щом Друг те е създал и Друг има ръководството, трябва да попиташ Другия за ръководството. Как да използвам това, което имам и това, което съм? Днес това плаши, и това, което плаши мен лично във всички тези  ситуации, е, че аксиоматично спира напълно дискусията за наличието на ръководство. И съм  нарекъл това, както знаят тези, които ме следят, „етика на вкуса“. Това е етиката на вкуса, край. Вече няма добро и зло. Ние сме отвъд доброто и злото. Няма добро и зло. Какво добро и какво зло? Щом ми харесва. И тук разговорът спира. И на Бога казват:

– Ти какво правиш тук?

Нали така? Не каним Църквата на дискусии, няма да правим богословие сега. Страшно е. И се опитах да обясня, че в страната има хиляди хора, стотици хиляди, вероятно и шестцифрено число, седемцифрено число, със сигурност има такива хора, за които тези предложения, които изразява църковната традиция, имат смисъл за техния живот. Така Църквата не е фактор, с който да дискутираме.

И, разбира се, въпросът е държавата да се отдели от Църквата. Не разбрах. Църквата е единствената, която сама плаща заплатите на свещениците.  Добре, върнете собствеността и плащането спира. И те си мислят, че така ще отслабят Църквата. Толкова са наивни, тоест римокатолическата църква, която не взема и стотинка отникъде и е всесилна в световен мащаб, има ли нужда от някоя държава, за да я подкрепи? Която има най-добрите банки, най-добрите университети. Така ще стане и тук.

И много се страхуваха от покойния архиепископ Христодул. Но въпросът не е да станеш Христодул, а да станеш сериозен, и тази сериозност вече е нещо, което търсим под микроскоп. Това е  въпросът.

Повтарям: аз не съм против свободата на всеки да бъде какъвто иска, да се самоопределя както желае. Не съм. Нека бъде каквото иска. Но да вземеш една институция, която има тази форма от хиляди години, според всички писмени паметници на всички религии и всички вероизповедания и всички философии, които познаваме, и да кажеш: „Виж, аз  съм такъв“, трябва да обясниш защо не се е случило досега. Трябва да го обясниш с екзистенциални, с онтологични термини и да кажеш защо не се е случило досега? Какво се промени днес, та трябва да се случи днес? Човек може да се самоопределя както иска, както иска, но за неговата „музика“ дали е добра или лоша ще реши обществото и традицията. Тоест, нека всеки живее както иска, но обществото и историята  ще дефинира това, което прави и ще отговаря пред тях.

И така,

има трохи, които имат стойност, и тези трохи падат от масата на Христос.

И една жена, която страдала много, както всички ние, отива и казва:

– Ще дадеш ли и на мен тези трохи? Дъщеря ми зле страда.

Тя има голям проблем и иска най-малкото. Но трохичката, която Христос й дава, изведнъж има огромна стойност. Реално Той й дава частица вечност, дава й частица от Неговото вечно царство. Това означава демонът да бъде изгонен и изведнъж дъщерята да стане напълно здрава. Разбрахте ли? Трохичката от Бога има голяма стойност, докато трохите, които си даваме един на друг, нямат стойност. Трохичката от Бога, към която човек се обръща от отчаяние. Има отчаяние, но има и свято отчаяние. Има отчаяние, което е в правилната посока: да си отчаян от съпругата си не е отчаяние в правилната посока, защото има проблем, затрудняваш се. Да съм отчаян пред Бога обаче е щастливо състояние, защото Той има и може да ти даде. Днес всички го искат един от друг. И цял живот минава с тази измама и накрая, насладили се на всичко, всеки на това, което е искал, и изведнъж ни чака празнота. Поглеждаме назад – празнота. Поглеждаме напред – празнота. Напускайки този живот, ще вземем със себе си само една връзка. Нищо друго. Връзката с Бога в Христос. Нищо друго. Само това ще вземем със себе си. Всичко останало, всичко, което сме създали,  други ще му се насладят, други ще ни го отнемат толкова лесно, колкото трудно ние сме го създали, и ще го използват както те искат, не както ние искаме.

Един човек, който има голямо богатство, ми каза веднъж:

– Да го запазя ли, децата ми не са достойни?

Аз му казвам:

– Дай им по някой имот, дано стъпят на краката си…

– Не, не са достойни.

Е, умря и му взеха всичко. Какво спечели? И разпиляха всичко. Не за тяхно добро, а за негово, че не им го е дал по-рано.

Какво сме ние? Временни, смъртни същества. Едно от най-големите открития на древната философия, която нарича човека така: смъртен. Ние сме смъртни. Трябва да се погрижим за това, преди да дойде смъртта, да изядем правилните трохи. Трохи така или иначе ще ядем.

Хананейката отива, взима дъщеря си, която оздравява, и отива при Христос и Му казва:

– И така, това, което направи, е чудовищно. И ако това е една трохичка, колко голям ли е хлябът? И така, аз искам сега да ми дадеш от хляб, и аз да давам на други.

И щяхме да имаме света равноапостолна хананейка, както света Фотиния. Тя вече щеше да бъде разпоредник на благодатта, защото имаш трохичката, ядеш я от Бога, красива трохичка. И оставаш там. Друг проблем е това.

Бариерата на Адам

Веднъж един йеромонах, светогорец, много голям, ми каза:

– Това е бариерата на Адам, – ми казва. – Ако човек е добър монах, това е големият проблем. Отне ми години да го разбера. Когато човек чувства, че е добър монах, добър вярващ, добър свещеник, тогава е големият проблем.

Това е бариерата на Адам: самодостатъчността.  Затова преподобни Макарий Египетски казва:

– Християнството иска ядене и пиене, то е храна, и хляб, и вино, и храна. И който каже, че се е наситил, нищо не е разбрал.

Бог иска ненаситни. Исках да го кажа и на миряните, понякога им го казвам:

– Не искайте толкова малко!

Това е големият ни проблем, и миряните, и духовниците, един и същ проблем имаме всички ние. Това е като стиха на поета Карузо, който казва:

– В хаоса на пустинята, – казва, – една мравка е щастлива, защото е открила своето зрънце и го е завзела от пясъка.

Това сме ние, сред пустинята. Печелиш едно зрънце и казваш:

– Това съм аз.

И мравката е щастлива, казва:

– В Сахара.

Разбрахте ли? Но ще дойде смъртта и ще отнеме тези малко неща. Въпросът е каква връзка е успяла да изгради и хананейката, и дъщеря й с Бога. Каква връзка са създали? Това е тяхната идентичност. Затова говоря за аналогични идентичности. Аналогично придобиваме идентичност, ако извършим действие в съработничество с Бога. И тази идентичност е единствената идентичност. Единственото нещо, което ще вземем със себе си, което наистина сме, е връзката. Не дарове, дарове имат мнозина, но връзка нямат. Или като десетте прокажени, и десетте се излекували. Но само другородецът се върнал да каже „Благодаря!“ и да каже:

– Сега няма да си тръгна, защото това, което можеш да Ми кажеш и да Ми дадеш, е велико и искам да го видя, да го докосна и да помогна да се разпространи по света, да стане надеждата на света, истинският хляб на света.

Това ни липсва, и поради нашата низост нивото на цялото общество и неговите съпротивителни сили падат. Това нещо прави човека необятен и от незначителен човечец изведнъж става пророк, става Божие присъствие в света. Такъв го прави Божията благодат, която живее в него. Това е тайната на Църквата. И сега гледаме учудено и казваме:

– А, какво говори този? Хубави са тези неща!

Но това е единствената реалност, за която Църквата съществува.

И така, за да завърша,

всички ядем трохи.

Трохите на Христос имат стойност, но в крайна сметка трябва да търсим и хляба, който е достоен за чудото на присъствието на съществата в този свят. Това, че съществуваме е естествено. Свръхестествено е, че съществуваме и разбираме толкова много неща. Бог така ни е създал, да има много същества, „за да бъдат повече облагодетелствани“, казват отците, още повече да бъдат облагодетелствани от  изригването на любовта, която иска мнозина да бъдат облагодетелствани, но трябва да бъдат и свободни, какъвто е Той. Не могат да бъдат облагодетелствани насила.

Единственият урок, който трябва да научим: какъв е Бог, Който ни е създал, и към какъв живот ни призовава. И да научим нещо от езика на вечността. Ще отидем там, ще бъдем всички безпомощни и това ще бъде ад за нас. Един Божи човек, дори да го поставите в центъра на ада, който знае този език, ще го превърне в рай. И обратното, много хора, ако ги поставиш в центъра на Рая, ще се карат с всички и ще протестират  за по-добри условия на живот в Рая…

превод: Константин Константинов

Вижте още: