Автор: о. Николай Лудовикос

Дяволът е много „вярващо дете“. Защото той е напълно сигурен, че Бог съществува, и Го приема насериозно. В това е и въпросът – че вярва и трепери. От какво трепери? От огромното откровение за начина, по който Бог се разкрива в творението и в света. Днес сутринта, когато се срещнахме на Литургията, попаднахме на днешния евангелски текст (за който ще стане дума по-надолу).

Ние смятаме, че Бог „естествено“ трябва да бъде такъв. Но в действителност Бог никога не е бил такъв преди Христос. И в никоя друга религия не срещаме нещо толкова невероятно и неизразимо. Аз дори не бих посъветвал Бога „да прави това“ – толкова много да се отдава, толкова много да бъде на разположение за всеки. Един психолог би Му казал: „Не го прави – това предвещава огромна нарцистична рана.“

Когато Христос казва:

„Който обича баща или майка повече от Мен, не е достоен за Мен“,

или:

„Който обича душата си, ще я загуби“,

малцина разбират, че Той говори за Самия Себе Си. Той е Този, Който обича човека повече, отколкото обича Себе Си. Само така може да се обясни това Божие обръщане към света. Както пиша в една моя книга, засега издадена само на английски, това е буквално любов. И за да го кажа по-ясно, сравнявам Тома Аквински и платонико-аристотеловата традиция със св. Максим Изповедник – именно по въпроса как разбираме творението. За Тома Аквински съществуват вродени идеи в Бога, които Той осъществява в сътворението. За свети Максим „логосите“ на съществата са не Божии мисли, а Божии желания, Божия воля. Това означава, че в мига, в който Бог се обръща навън от Себе Си – към онова, което още не съществува – Той няма пред очите Си някаква изгода. Има само желание да даде. Това е като „любов от пръв поглед“ – Бог се влюбва в нищото, за да разпръсне в него Своя начин на съществуване. Не просто за да „сътвори свят“, а за да сътвори Църквата. Целта на творението не е самото творение, а Църквата като смисъл и същност на творението. Иначе светът няма никакъв смисъл.

„Да бъдат едно, както Ние сме едно.“

Какво означава това? Че съществата са призвани да станат общност, Църква. Това е целта.

И вижте нещо важно: Бог поглежда навън от Себе Си и това веднага става дело. Той не създава нещо по предварителен проект, за да му се наслаждава като добър майстор на свое изделие. Светът не е направен за Божия полза. Светът е създаден заради самия свят. Ако има някаква Божия слава, тя е именно в това безумно себеотдаване. И върхът на всичко е, че Бог създава нещо абсолютно немислимо – човека, напълно свободен спрямо Него. Създава личност, воля, различна от Неговата собствена. Би могъл да направи свят, който просто да съзерцава и управлява като творец, но не го прави. Тази свобода, която дава на човека, е потресаваща. Бог създава същество, което е по Божий образ, но е истински свободно – способно дори да Му откаже. Сякаш създава „нов бог“. И това е поразителното. Единият начин е раждането и изхождането в Светата Троица. А другият е този удивителен начин, по който Бог създава нас. Разликата е, че първото принадлежи на самото Божие битие – една същност в три Лица. И със същата щедрост, с която Отец дава цялата Си същност на Сина, Бог прави място и за друго същество – сътворено от нищото, свободно да приеме или да отхвърли Бога.

Бог не насилва никого да стане бог. Той създава света заради самия свят. Няма нужда да „увеличава“ божествеността. Пълнотата вече съществува в Светата Троица – общение на Лица, безкрайна същност, любов и взаимно отдаване.

И изведнъж човекът е поканен да участва в това. Но защо? Каква нужда има Бог от това? Никаква. Затова великите отци казват, че творението е „необходимо“ само като възможност – можело е и да не съществува. Самото му съществуване е чудо. Ние живеем в едно огромно любовно чудо. И след като Бог сътворява човека, както казваме в Литургията:

„не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и ни дари Твоето бъдещо царство…“

Какво безумие изглеждат тези думи за човек, занимавал се с историята на философията — а аз дори съм писал книга по история на античната философия. За философския разум това звучи като бълнуване. Какво означава: „Не си престанал да вършиш всичко“? Че Бог никога не се е отвърнал, никога не се е уморил, никога не е престанал да действа, докато не ни е въздигнал на небето. И не само това — „и ни дари Твоето бъдещо царство“. Не че някога ще го получим; ние вече го имаме. Божието Царство е нещо, което може да се преживее още сега. И ако не го усещаме, това означава, че още не сме влезли в него. Така казва свети Симеон Нови Богослов. Разказва как попитали един свят човек:

– Учителю, усещаш ли Божията благодат?

А той отговорил:

– Разбира се, че я усещам. Както детето рита в утробата на майка си и тя ясно го чувства.

Целта на целия християнски живот е именно това усещане — чувството за живот в Бога. Това е истинското познание. Независимо дали четем св. Максим Изповедник или авва Исаак Сириец, знанието се разбира като „усещане в Бога“ — човек започва да вижда нещата така, както Бог ги вижда. Да разбира света, съществата и самия себе си по Божия начин. Тогава в човека, в света и във всяко същество започва тайната на едно ново въплъщение. Именно затова Христос се въплъти — за да покаже пътя. Сякаш казва:

– Вижте какво правя. Съединявам човешката природа с Божеството и чрез нея — целия свят. Това е вашият път. Това трябваше да направи Адам, но не го направи. Аз го извършвам вместо него.

Чрез тайнствата на Църквата човек влиза в същия този път. Ставайки съобщник на Христовото естество, влиза в пълно общение с Бога — не частично, както при старозаветните пророци. Пророк Илия например имал пророческа благодат и някакво съединение с Бога, но то било ограничено. Затова в един момент казва: „Избийте ги всички!“

После се уплашва и бяга. Това е частично единение. В Христос обаче имаме пълно съединение. Всичко човешко се съединява с всичко божествено. Божественото става човешки достъпно, а човешкото — богоподобно. Това е смисълът на Въплъщението. И то означава две неща.

Първо — утвърждаване на творението. Бог казва: „Аз го сътворих, Аз го приемам, Аз нося отговорност за него.“

Второ — открива се възможността човекът и чрез него цялото творение да действат отвъд собствените си граници. Природата започва да се преобразява. Човекът върви по водата. Това е несравнимо по-високо от всяка технологична еволюция или изкуствен интелект. Човекът е призван да стане „бог по благодат“. Това поне е учението на светите отци. Разбира се, всеки може да си има свой „християнски модел“. Но истината за нашето християнство се разкрива в момента на изкушението. Ако пред изпитанието моята вяра рухва, значи тя е била оскъдна и повърхностна — морализъм, законничество, страх, външни правила: как да се облечеш, как да изглеждаш, какво „трябва“ да правиш. Такова християнство няма свобода, няма творчество, няма радост, няма игра, няма красота. А Бог е безкрайно красив.

Всичко това извира от самите евангелски текстове. И днес сутринта, докато четяхме Евангелието, отново го видяхме ясно:

„Истина, истина ви казвам: който не влиза през вратата в овчата кошара, а прескача отдругаде, той е крадец и разбойник“

Има хора, които влизат в света не за да обичат, а за да властват — да придобият сила, власт, богатство. Те прескачат „от другаде“. Това са крадците.

„А който влиза през вратата, е пастир на овцете.“

Той влиза открито, през входа. И вратарят му отваря. А овцете чуват гласа му. И той зове всяка по име. Нито богът на Платон, нито богът на Плотин, нито боговете на източните религии зоват човека по име. Защото за тях личността няма окончателна стойност. В много философски системи материалният свят е падение или наказание, а спасението означава бягство от него. При Платон душата трябва да отплава далеч от света и да се слее с „Едното“. Но това „Едно“ не ни желае. То няма нужда от нас. Еросът при Платон е липса, потребност. А християнският Бог обича, не защото има нужда — Той обича от изобилие. Затова Христос говори за пастира, който оставя деветдесет и деветте овце и тръгва по планини и дерета да търси една-единствена изгубена. Кой овчар би направил това? Никой. Всеки би казал: „Жалко за нея, изгуби се“, и би продължил нататък. Но Бог не постъпва така.

„И когато изведе овцете си, върви пред тях.“

Той не ги изкарва просто на паша, а лично върви пред всяка една. С грижа и нежност, които са почти непоносими за човешкото разбиране. Понякога си мисля, че Бог е самата невъзможност — невъзможността да съществува такава любов и въпреки това тя да е реална.

„а овците вървят подире му, понеже познават гласа му“

Всеки човек дълбоко в себе си познава Божия глас. Но онзи, който мрази Бога, се опитва да заглуши този глас и да го представи като нещо страшно и чудовищно. Ето какво имам предвид, когато казвам „богът на дявола“ — всички онези лъжливи образи на Бога, които дяволът създава, за да не разберем най-важното: че Бог е безумно влюбен в човека. Както казва един френски поет, когото много обичам — Бог е „луд от любов“.

„подир чужди човек не вървят, а бягат от него, понеже гласа на чуждите не познават“

Нека се замислим: кой днес действително следва някой философ така, че да посвети целия си живот на него? Кой е истински епикуреец? Кой е стоик? Кой е платоник в пълния смисъл на думата? Разбира се, всички имаме някакви възгледи, взети оттук-оттам. Но кой наистина казва:

„На това поверявам цялото си съществуване“?

Аз например много обичам Епиктет. Почти го знам наизуст, толкова съм го чел. Но въпреки това виждам границата му — човешката граница. Никога не би могъл напълно и безусловно да повериш живота си на него. Защото има неща, които той не може да ти даде. И най-вече — не може да те накара да вървиш по водата. Истинските критерии за живота идват едва когато човек познае какво може да извърши в него Божията благодат. Само тогава разбираме кой наистина ни обича и накъде ни води.

В крайна сметка „овците“ ще се отдръпнат от всички останали. И в последната перспектива на историята никой няма да остане при никого. Защо? Защото никой друг не ни призовава по име. Никой друг не ни търси, когато се изгубим. Никой друг не изгражда с нас вечна връзка. Бог е вечен и любовта Му към човека го прави причастен на вечността. Свети Максим Изповедник казва, че човекът е „безначален по замисъл и безкраен по предназначение“. Не може да изчезне, защото Онзи, Който го обича, не престава да съществува. Бог е сътворил съществата, за да съществуват. Не се разкайва за съ-творението. Светът не е създаден за Божия полза, а заради самите същества. Това е абсолютно свободна любов. И именно тази любов дразни и смущава мнозина. Те се опитват да я оклеветят, да помрачат Божията красота. А когато човек престане да вижда тази красота, започва да губи и самото усещане за дара.

Христос казва:

„Ето, стоя пред вратата и хлопам.“

Колко невероятни думи! Представете си да кажеш това на Хераклит — че самият Логос стои отвън и хлопа на вратата на човека, чака да Му отворят, и дори му позволява да Го разпне. За древния философ това би звучало като безумие. И точно това казва св. ап. Павел: „За елините е безумие.“ Бог избира именно „безумието“ на любовта, защото чрез човешката мъдрост светът не Го е познал. Мъдростта често е затворена в себе си, самодостатъчна, нарцистична.

Ако прочетете „Никомахова етика“ на Аристотел, ще видите, че оттам отсъстват две основни добродетели: любовта и смирението. Любовта — особено любовта към врага — е немислима за Аристотел. А смирението дори се смята за унизително. Сякаш казва:

„Аз знам философия, политика, етика, биология — защо да бъда смирен? Смирен трябва да е онзи, който не знае.“

Но в Евангелието всичко е пропито именно от смирена любов.

Преди притчата за Добрия Пастир е разказът за слепородения. Христос го изцелява — и си тръгва. Не казва: „Сега ми дължиш нещо.“

Не го превръща в зависим човек. Същото е и с десетте прокажени. Христос знае колко трудно е за човека да бъде истински благодарен. Защото благодарността изисква зрелост — да признаеш, че си бил безпомощен и че някой ти е дал всичко. Би могъл да каже:

„Сега ще останете при Мен, ще Ми служите, ще бъдете част от Моята група.“

Но не го прави. И дори освобождава човека от тежестта на благодарността, като казва:

„Твоята вяра те спаси.“

Не „Аз те спасих“, а „вярата ти“. Това е психологически поразително. Бог не превръща човека в длъжник или подчинен. Не иска последователи от страх или зависимост.

Трудно е човек да разбере тези неща. На мен ми трябваха много години, за да започна поне малко да ги схващам. Защото сме свикнали да живеем в свят на взаимно използване и духовен „канибализъм“. И точно затова често сме по-близо до „бога на дявола“, отколкото до истинския Бог.

Събрал съм десетки образи на този фалшив „бог“ — начините, по които дяволът клевети Бога чрез самите нас. Защото дяволът не говори директно. Той използва нашите думи и нашите дела, за да представя Бога като жесток, невротичен, дребнав, отмъстителен или смешен. А истинският Бог е смирена, безкрайно красива и безумно любяща Личност. Дяволът представя Бога като нелеп, невротичен, жесток и наказващ. Като властен до безразличие, безчувствен, безразсъден, лишен от свобода, користен, законнически, морализаторски, егоцентричен, потискащ и всевластен. Като дребнав, дребнодушен, закостенял, дори племенен бог. И всъщност всички ние, по един или друг начин, често проектираме върху Бога точно тези образи. Ще кажеш:

– Но защо Бог допуска това?

Защото човекът е създаден свободен. Бог допуска дори изопачаването на Своя образ. Но това, че го допуска, не означава, че това е истинският Му лик или че се разпознава в него. Истинските свидетели за Бога са хората, които живеят в покаяние, които са вкусили благодатта, които Го разбират и Го славословят. Само те могат да ни кажат нещо истинско за Него.

Нека разгледаме някои от тези клевети срещу Бога. Първо — Бог като „нелеп“.

„Защо Му е изобщо светът? Какви са тези глупости? Ако е Бог, за какво му е човекът?“ Според този начин на мислене би било „логично“ Бог да иска хората да Му служат, да Му мият краката, да Го славословят и обслужват. Точно това казва Великият инквизитор на Христос у Достоевски:

– Какво всъщност искаш от човека? Ние знаем какво му трябва — малко хляб, малко утеха, малко удоволствие, малко сигурност. А Ти му говориш за безкрайни хоризонти, за свобода, за вечност.

Човекът изглежда като мравка пред тези перспективи. И според дявола Бог става „нелеп“, защото се занимава с такива дребни същества.

После идва образът на „невротичния бог“ — бог, който е несигурен, ревнив, обиден, вътрешно разкъсан.

– Щом ме обича, защо не ме остави да живея както искам? — това е логиката на бунта. – Не аз трябва да се променя — Той трябва да се промени!

Такъв бог изглежда като деспот, който иска да е единствен господар на играта. И оттам лесно се стига до представата за жестокия и наказващ бог — един небесен прокурор. Много хора, които казват, че „не вярват в Бога“, всъщност не вярват именно в този фалшив образ — в един невротичен и наказващ бог, който дебне човека да сгреши.

Спомням си как веднъж някой ми каза:

– Остави ме, отче, поне веднъж да си направя греха спокойно!

А после четеш светите отци и виждаш нещо съвсем различно. Св. Никодим Светогорец казва нещо потресаващо: Бог не само не унищожава човека, докато греши, но дори в самия момент на греха продължава да го поддържа жив. Ако Бог оттеглеше любовта Си дори за миг, човекът би се заличил. Тоест Бог не стои над човека като прокурор, а като Онзи, Който дори в падението му продължава да го поддържа жив. Христос сам казва:

„Не дойдох да съдя света.“

Но ние често искаме точно обратното — бог на наказанието, бог на страха, бог на възмездието. И така именно ние клеветим Бога. Дяволът просто използва нашите уста и нашите представи, за да Го изопачи. Колко често чуваме:

– Хубаво си изпати. Бог го наказа. Така му се пада.

Ако Бог действаше по този начин, светът отдавна щеше да е изчезнал. Нямаше да остане нищо живо. Но Бог не гледа човека с очите на юридическата справедливост. Той гледа с очите на любовта. Не вижда само това, което вършим, а онова, което е вложил дълбоко в нас и което чака да разцъфне.

В модерната епоха обаче, след като хората се умориха от образа на „наказващия бог“, стигнаха до другата крайност — „безразличния Бог“.

– Хайде, Бог с мен ли ще се занимава? Аз съм нищожество сред милиарди хора.

Но и това е чудовищна представа. Както наказващият бог е изопачение, така и безразличният бог е друго изопачение. Оттук идва и идеята, че Бог е безразсъден и лишен от състрадание:

– Как може да ми поставя изисквания, без да е бил на мое място?

И точно тук християнството преобръща всичко — защото Бог действително влиза в човешката болка чрез Въплъщението. Без Въплъщението всички обвинения срещу Бога биха били основателни. Христос сам казва на фарисеите:

„Връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат“.

Бог не поставя товара отвън — Той Сам го поема. Това означава изразът:

„Ето Агнецът Божий, Който взема греха на света.“

Не в юридически смисъл, а като поемане на цялата тежест на човешкото падение. Както един добър баща казва:

– Щом децата ми са стигнали дотук, значи и аз нося отговорност.

Бог поема върху Себе Си последствията от човешкия отказ от любов. И това Го отвежда до Кръста. Защото светът не иска такава любов — любов, която не властва, а се жертва. Ако Бог беше зависим от света, ако имаше нужда от човека, тогава би бил несвободен. Но Божията любов е напълно свободна. Той обича, не защото има нужда, а защото самата Му природа е любов. И, разбира се, ако Бог беше такъв, какъвто го описахме досега — несигурен, нуждаещ се от света, зависим от човека — тогава Той би бил несвободен. Точно така мисли например Казандзакис: сякаш Бог има нужда от човека, за да утвърди Себе Си, да има някой срещу Него, който да Му служи, да Му угажда, да изпълнява волята Му. В най-примитивната форма това е представата за Бога, който иска „слуги“.

Но тази идея получава и философска форма. Немски мистици, като Ангелус Силезиус, а после и великият Хегел, развиват мисълта, че Бог достига до самосъзнание чрез човека. Хегел например вижда цялата история на света — от небитието до човека — като процес, в който Бог постепенно осъзнава Себе Си. Сякаш Бог има нужда от човека, за да бъде Бог. Но това би било вярно, само ако Бог не беше Троица. Защото троичният Бог няма нужда от никого, за да бъде пълнота, съзнание и любов. Човекът не е необходимост за Бога. Той е свободен дар, нещо ново, родено от любов, а не от нужда. Именно затова Божията любов е безкористна.

Дяволът обаче внушава друго:

– че Бог иска слава, подчинение и поклонение;

– че използва човека за собственото Си величие;

– че човекът е средство за Божия нарцисизъм.

Ако човек повярва в това, следващата стъпка е лесна — започва да вижда Бога като законник, моралист и егоцентрик. Тогава религията се превръща в система от заповеди:

„Трябва непрекъснато да доказваш колко си добър, за да поддържаш Божието благоволение.“

Но законничеството винаги се ражда там, където няма истинска връзка. Вместо личното присъствие остава само заповедта.

Вместо прегръдка — правило.

Вместо любов — задължение.

Бог обаче не действа така. Евангелските заповеди не са външни наредби, а описание на самия Божи живот.

„Блажени кротките“ — защото Той е кротък.

„Блажени милостивите“ — защото Той е милостив.

„Блажени миротворците“ — защото Той е Миротворецът. Всичко, което Христос казва, Той пръв го живее.

Вижте притчата за блудния син. Там се разкрива колко дълбоко страда Бог за човека. Единственото обяснение за „безумието“ на бащата е любовта. Нормалният баща би казал:

– Разори ме. Унижи ме. Ще работиш години, за да докажеш, че си се променил!

И всички ние вероятно бихме го посъветвали така. Но бащата прави точно обратното — прегръща го веднага, устройва празник, връща му достойнството. Това показва, че Бог не е моралист. Той не стои над човека като счетоводител на вината. И забележете нещо удивително: притчата не ни казва дали синът останал завинаги у дома. Можел дори пак да си тръгне. Както Израил непрекъснато се отдалечава и връща. Любовта на Бога не е договор, а свободен дар. Затова и в Стария Завет Бог е наречен:

„Щедър и милостив, дълготърпелив и многомилостив“.

Тогава защо изобщо има заповеди? Не за да ни контролира, а за да ни покаже пътя към Него. Все едно Бог казва:

– Аз вървя по този път. Ако и ти тръгнеш по него, ще се срещнем.

Добродетелта не е крайна цел сама по себе си. Тя е път към истината, към общението. Проблемът е, че човекът сам не може да извърви този път. Законът само му показва собствената му слабост. Както казва св. ап. Павел — законът разкрива греха, но не може да спаси. Нужен е Някой, Който да вдигне човека от падението му, от противоречията и безсилието му — не чрез насилие, а чрез любов. И точно това прави Бог.

Това е пълното преобръщане на платоническия възглед. При Платон човекът се стреми към Абсолюта, а Абсолютът остава неподвижен и безразличен. В християнството става обратното — Сам Бог излиза от Себе Си, търси човека, обича го, а човекът често дори не Му обръща внимание. И понякога едва чрез страданието и изпитанията човек започва да усеща Кой всъщност е бил до него през цялото време. Казахме вече — Бог не е всевластен тиранин в човешкия смисъл. Ако беше такъв, би поставил лимит на прошката.

Представете си църковен канон:

„За този грях — до пет изповеди. За другия — до десет.“

А Христос казва:

– Не седем пъти, а седемдесет пъти по седем.

И Той Сам го прави непрестанно. Въпросът е, че ние сме срещнали един твърде необикновен Бог — и непрекъснато Го заменяме с идоли. Всеки от тези фалшиви образи — наказващият, нарцистичният, безразличният бог — създава атеизъм.

Когато аз самият бях атеист, имах точно такива представи за Бога. И днес много хора, които отхвърлят Бога, всъщност отхвърлят именно тези уродливи карикатури. А Бог не иска да впечатлява и да доминира.

В края на Евангелието от Йоан се казва:

„Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“.

И възниква въпросът: защо Бог не ни наводни със Своето величие? Защото любовта не принуждава. Ако Бог постоянно стоеше видимо пред нас, ако след Възкресението беше останал завинаги телесно в Йерусалим, човешката свобода би изчезнала. Представете си — Бог физически да присъства на земята две хиляди години. Кой би посмял да Му противоречи? Това би било съвършена диктатура. Но Бог не желае подчинение от страх. Той иска свободна любов. И затова се оттегля. Не защото отсъства, а защото уважава свободата ни. За разлика от нас — хората, които непрекъснато искаме признание, внимание, харесвания и одобрение. И горко на онези, които говорят за Бога само за да бъдат харесвани. Горко на онези, които говорят за Бога, а се наслаждават на „лайковете“ и одобрението, които получават от хората. Горко на онези, които започват да приемат сериозно възхищението на публиката. Горко на онези, които вземат микрофона и не искат да го оставят с часове. Горко и на онези, които непрекъснато пишат, запълвайки света с книги, зад които постепенно вече не стои Бог, а собственото им его. Защото човешката суета действа като бавна отрова. Малко по малко вниманието се измества — вече не гледаш към Бога, а към себе си като „човека, който говори за Бога“. Не Бог става центърът, а говорещият за Него. А цялата духовна традиция казва точно обратното:

– Замълчи.

Затова в монашеската традиция съществува подвигът на мълчанието, особено през Великия пост. В Патерика често се казва:

„Старецът изрече само една дума през целия си живот.“ Истината не се нуждае от многословие. Тя е концентрирана, тиха, дълбока.

И самото Евангелие не е много обемисто. Бог не е искал да запълни света с безкрайни текстове и да подчини човека чрез количество информация. Дава ти малко — колкото да чуеш посланието — и след това те оставя свободно да се бориш със собственото си сърце, със своите противоречия, желания и безизходици. Ако Бог те „завладее“ напълно, ако ти върже ръцете и краката, това вече не е спасение, а плен.

Казандзакис казва някъде:

„Да разбиеш главата на човека и насила да вкараш в нея спасението.“

Но това не е изкупление. Това е духовно насилие. Точно това е било изкушението на монофизитството — идеята, че човешката природа е напълно погълната от божествената. Че човекът няма вече свобода:

– Щеш-не щеш, си спасен.

Но човекът има право да каже:

– Не искам да бъда погълнат. Искам да бъда свободна личност.

Ако Бог действаше чрез насилие, тогава дяволът би бил прав в бунта си. Но Бог не е такъв. Не е потискащ. Не е помпозен. Не демонстрира величието Си, за да смаже човека. Цялото Му действие е изключително внимателно към човешката свобода. Защото свободата е Божият образ в човека и трябва да остане неприкосновена до край.

И въпреки това хората често Го смятат за дребнав и дребнодушен. Сам Христос разказва притчата за талантите, в която човекът казва:

– Знаех, че си суров човек — жънеш, където не си сял, и събираш, откъдето не си разпръсвал. Затова скрих таланта си.

Тоест човекът проектира върху Бога собствената си подозрителност и страх. А истината е обратната: Бог влиза в отношения с човека според мярата и раните на самия човек, а не според Своята „божествена гордост“.

И след всичко това идва още една трагедия — хората започват да се смятат за „пазители на Православието“. Хора, които никога не са изучавали сериозно богословие, решават кой е еретик, кой трябва да бъде низвергнат, кой е „истински православен“ и кой не е. Случвало се е и на мен. Някой взема едно изречение от цяла беседа, изважда го от контекста и решава, че съм казал нещо, което никога не съм имал предвид. Това вече се превръща в схема: атакуваш известен човек, за да изглеждаш по-„православен“ от него. Но ще ви кажа нещо, макар да рискувам да бъда неразбран: престанете просто да бъдете „православни“ по етикет. Станете Божии хора. Станете покайни хора. Свободни хора. Красиви и съзидателни личности. Защото днес единствено покайният човек не е духовно болен. Спрете да гоните призразците на един фалшив бог. Спрете да се опитвате да натъпчете целия свят във схемите, които сте си създали в главата си. Погледнете първо себе си. Аз самият имам толкова много работа върху собственото си сърце, а понякога се занимавам с „поправянето“ на Църквата. И често най-шумните „защитници на вярата“ са хора или без дълбоко богословско познание, или с огромна нужда от самоизява. Когато видите човек, който стои като прокурор в центъра и непрекъснато осъжда всички около себе си, знайте, че става дума за тежко духовно заболяване. Не насърчавайте такива хора с внимание и аплодисменти. Колко трудно е всъщност да се съди правилно даден човек или ситуация! За това е нужно Божие просветление.

Спомням си как свети Паисий даваше пример с пияния клисар, който тръгнал да загаси една свещ и по пътя съборил пет свещника. Свещта накрая я загасил — но щетата била много по-голяма. Така става и с хората, които тръгват да „спасяват Православието“, а всъщност разрушават човешки души. Истинската Църква се спасява не от самозвани обвинители, а от светци. Когато търсите светлина в мрака, към кого гледате? Към хора като свети Паисий и свети Порфирий. Те никога не са водили систематични кампании срещу хора.

Ще ви разкажа един случай с моя духовник — отец Епифаний Теодоропулос. Като млад бях много критичен към тогавашния архиепископ Серафим, който външно не изглеждаше особено „духовен“. Отидох при стареца и му казах:

– Геронда, преди мислех, че хората погиват извън Църквата. Сега виждам, че погиват и вътре в нея.

А той ми отговори:

– Чуй ме добре: който погива, винаги е извън Църквата, дори и външно да изглежда, че е вътре.

Аз обаче продължих да настоявам и го попитах какво мисли за архиепископ Серафим. И той ми каза нещо удивително:

– Човешки погледнато, можеш да кажеш, че не си „гледа работата“. Но така Бог действа чрез него.

По-късно всички видяхме колко плодотворен се оказа този период за Църквата. А тогава ние, „интелектуалците“, не виждахме това. И дори искахме „главата му на тепсия“. Ако тогава имаше социални мрежи, вероятно щяхме да крещим срещу него всеки ден. Истинското православие не се спасява чрез крясъци и осъждане. То се спасява чрез светци.

И когато човек наистина се обърне към Христос, дяволът не се опитва непременно да го спре. Понякога му помага — като му подмени Бога с идол, който пасва на характера му:

– на страхливия дава законнически бог,

– на горделивия — безразличен бог,

– на властолюбивия — тираничен бог,

– на сантименталния — евтин „бог на всепозволеността“.

Така човек започва да вярва не в живия Христос, а в собствената си психологическа проекция. Св. Максим Изповедник казва:

„Съществува богословие на демоните.“

Какво означава това? Познание за Бога без живот в Бога. Студено знание. Идеология за Бога вместо среща с Него. Когато Бог стане идеология — тогава вече сме навлезли в „богословието на демоните“.

Истинските Божии хора — всички без изключение — правят друго: пазят живо сърцето. Пазят любовта, свободата, смирението и способността човекът действително да срещне Бога.

И затова виждате, че всички хора, които действително имат опит от Бога — без никакво изключение — вършат определени неща не като самоцел, а за да поддържат това съкрушено, сърдечно и любящо обръщане към Него, тази благодарност към Бога. Това е целта на всяко наше аскетично усилие.

Когато проявяваш търпение, когато преминаваш през пост, когато всичко това се ражда от благодарност, тогава самото ти същество започва да се настройва към познанието за Бога. И това познание вече не е идея или теория, а се превръща в житейски опит, който се проявява към света по Божия начин — като любов.

Човек не става „богоносен“ само в ума си. Това трябва да го знаят всички, които работят предимно с ума — включително и аз. Човек става причастен на Бога чрез начина, по който живее, чрез дела, чрез участие в Божия живот. Затова отците говорят за „синергия“ — съработничество. Това е прекрасна дума.

На Запад често не я разбират правилно, защото там Бог се приема или като Законодател според римското право, или като някакво „върховно метафизично същество“ — нещо далечно, което само поучава и дърпа човека насила. Но според светите отци Въплъщението не е станало просто за да ни каже Бог нещо „отблизо“. Както казва свети Григорий Богослов: Бог стана Човек, за да бъде осветен човекът чрез Богочовека. Божият живот влиза в човека, за да станем „богочовеци по благодат“ — най-дълбокото общение между Бога и човека.

Когато човек влезе в това пространство с благодарност, той започва да се настройва вътрешно. Познанието вече не е идеология, а участие, съработничество, живот. И тогава човек започва да си задава по въпроса:

– Това, което правя, съответства ли на онова, което Бог прави? Бог радва ли му се?

Спомням си една старица-монахиня от родния ми край. Беше прекарала седемдесет години в манастир. Познавах я още като млад. Когато вече бях свещеник и бях завършил докторантурите си, продължавах да я посещавам. Последния път, когато се видяхме, я помолих:

– Кажи ми нещо, което да запомня за цял живот.

Тя помълча, погледна ме с детска простота и ми каза:

– Дали това, което правим, е угодно на Бога?

Това беше нейното духовно завещание. Сякаш ми казваше:

– Не превръщай Бога в идеология. Живей Го. Участвай в Него. Радвай се, страдай, пей — но не мисли, че носиш Бога на гърба си и знаеш окончателно кой е Той.

Дори великите отци са били много внимателни по този въпрос. Затова и думата „Бог“ сама по себе си не описва Неговата същност. Тя не може да Го побере. Бог остава тайнствен и неизчерпаем. Ние не Го притежаваме идеологически — ние ставаме Негови съобщници. Когато човек започне да си въобразява, че може напълно да обясни Бога и да Го затвори в определения, тогава се раждат карикатурите на Бога — уродливи образи, чрез които Го оклеветяваме пред света. И накрая се случва нещо страшно: не само че човек създава фалшив образ на Бога — строг, невротичен, властен или племенен Бог — но постепенно той самият става атеист.

Има хора, които говорят постоянно за Бога, осъждат всички наоколо, воюват уж за истината, а вътре в себе си вече са загубили вярата. Спомням си един известен проповедник, който една нощ ми се обади отчаян и ми каза:

– Отче, спаси ме — губя вярата си.

Беше изгубил живата връзка с Бога. Останала беше само идеологията, думите, образът пред хората.

Бог отказва да влезе в идолите, които ние Му създаваме. Може ние да ги използваме по различни причини, но Той не се съгласява с тях. И когато човек упорства в тези фалшиви образи, накрая губи самия Бог. Затова трябва да се обърнем към вътрешния духовен труд. Тогава човек или започва да мълчи, или говори за Бога по съвсем различен начин — със смирение и страх Божий. Както казва св. Григорий Богослов: „Не всеки може да богословства.“ Богословието принадлежи на онези, които са очистили сърцето си — или поне се очистват. И може би именно тук започва истинската ре-евангелизация – да преоткрием кой е Бог, какво е Църквата и какъв е нашият път. Защото човек страда най-много тогава, когато проектира собствените си страхове и страсти върху Бога — и после не може да намери мир с Него.

подготвил: Константин Константинов