Автор: архим. Варнава Янку

„Когато дойдоха при народа, приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода;  водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят. А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете Ми го тука.  И запрети Иисус на беса, и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя. Тогава учениците пристъпиха към Иисуса насаме и Му рекоха: защо не можахме ние да го изгоним? А Иисус им рече: поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост”  (Мат. 17:14-21)

Църквата е постановила в този ден да се чете това евангелско четиво, защото сме в периода на Богородичния пост и главните добродетели, които се упражняват, са пост, молитва и вяра.

Първоначално постът изглежда като промяна на хранителния навици, но освен това има и духовна стойност. Постът е нещо по-дълбоко. Отците казват, че с отхвърлянето на заповедта  за пост в Рая Адам от-паднал. Постът имам смисъл, че казвам, както казал Христос, не само с хляб ще живее човек,  отказвам храната, защото търся друга храна, това е форма на гладна стачка към Бога, за да принудим Неговата любов да дойде в живота ни и да утеши сърцето ни. Всъщност постът означава, че отхвърлям логосите на моето битие,  които нямат живот, за да потърся и активирам логоса на битието, Самия Христос,  отхвърлям фрагментирането на моето битие, всички агонии, за да проявя по-добре моя копнеж за Бога. Постът е промяна на състоянието на живота, той е нещо по-дълбоко от промяната на хранителните навици. Реално има духовен смисъл и стойност, защото се лишавам от храната, за да  си припомня духовния глад и да си напомня, че този духовен глад, който е творческият логос на нашето битие, ще ме накара да потърся Бога. Аз съм го заситил с други храни, които не могат да успокоят глада на сърцето ми. Следователно това е  акт, където човекът поема своята  отговорност, че е получил живот и активира логоса на съществуването си и проявява своя реален копнеж, болка и  глад.

Какво е молитвата? Постът е опразване и молитвата е изпълване  с храна, която  напомня, обозначава и символизира храната на света, истината, която е Христос. Бидейки празен, опразвайки моето битие от лъжливите неща, от логосите, които нямат съдържание,  с вътрешна болка търся Божията милост и Божията милост е Самият Бог. Молитвата не е просто  удовлетворяване на някакви молби, а откриването на сърцето ми за Бога, тя е начинът да развия лична връзка с Бога, тя е връзката лице с в лице. Човекът, който няма този опит, не може да създаде  връзка с никой, колкото и да се опитва, защото молитвата е възпитание на лична връзка. Молитвата е битка с Бога и битка с нашето аз  да намерим начин, да открехнем прозорче да рухне стената пред нас, която не ни позволява да създадем връзка с Него. И стената е себелюбието ни, егоизмът ни, помислите, лъжливите богове, които се крият в нас и най-вече идола на нашето аз, което сме обожествили. Молитвата е  начин да се активира сърцето ни в очарованието  от  Бога и  Бог да се очарова от нашата болка. Така разбираме, че Бог не е абстрактно понятие, не е  висша сила, а личният Бог, имаме пряка лична връзка с Бога и сърцето ни  става толкова широко, че побира Бога. Ако сърцето ми се разшири дотолкова, че да вмества Бога, тогава може да вмести всеки човек. Но истинно молещият се човек  обгръща целия свят и в сърцето си носи целия свят, той има всемирна молитва, където в Господи Иисусе Христе, помилуй ме обхваща всички хора, включително  враговете.  Когато развием този етос, това е етосът на св. Евхаристия. Какво правим на св. Литургия? Бог не е идеи, не е просто  аскеза, не е усилието да достигнем едно равнище, а да Го изядем и да живеем. Той е нашата храна, Той е Този, Който иска да стане едно с нас. И човекът  на любовта може да се разбира с всекиго.

Как идва вярата? Вярата не означава да напрегна ума си, за да направя заключението, че Бог съществува, а е плод от  връзка на доверие, доверявам се на Бога, когато се свързвам с Него, когато се моля на Този непознат за мен Бог, но имам копнеж за Него и това поражда духовния живот. Когато смирено настоявам  и търся Божията милост, тогава Бог се открива като удивително присъствие, което ни обгръща и не се дразни нито от греховете ни, нито от престъпленията ни и това ни съкрушава. Съкрушение и смирение не означава да кажа а, колко лош човек съм, а намерих любовта, която прощава и престъпленията ми и тогава казваш какво става тук, предавам се, нищо не мога да кажа след това! Тази Негова любов ме съкрушава. Зтова всеки човек се изцелява, когато го порази и обгърне  любовта, която превишава неговите граници. И тогава казвам да, ето, Бог е достоверен, доверявам Му се. Така човек има тази увереност за връзката и доверието.

Колко е хубаво отношението на бащата в евангелския случай. Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми! Вярата е динамичен акт, не е  сигурност, която имам в джоба си, а  разположение да повярвам, да се доверя на Неговата личност. В това е същността. Ако се опитваш да намериш доказателства и обоснования, за да видиш дали някой е достоверен, си загубил играта. Защото това показва, че нямаш разположение да се довериш, освен  на себе си и на доказателствата на ума ти и на сърцето ти.  Вярата означава оставям се, доверявам се, предавам се и казвам искам да се доверя. Вярата за аскетичните отци не е  заключение на ума  или плод на лична аскеза, а Божи дар и затова трябва да се доверим на Бога, като излезем от своето себелюбие…

превод: Константин Константинов