Автор: о. Харалампос Пападопулос

Да пази Господ от това, което видях един път с очите си. Знаете, че ние като свещеници ходим в много домове на хора, чиято душа се затруднява да излезе при смъртта. Видях жена дни наред да се мъчи, и душата й да не излиза, стигна дотам – с очите си го видях – да коленичи пред мен, да слага ръка в уста да извади душата си, такава бе нейната трагедия и агония и чак когато ѝ прочетохме опростителни молитви, се освободи и почина. Защото страстите те държат в земната реалност и не говорим за прости човешки слабости, а за пороци, където си съработничил на дявола. Омраза, злоба, клеветене на другия, петнене на съвестта на другия, стъпкване на другия, ти и твоят егоизъм да се наложиш. Това са тежки грехове.

Затова запомнете, че всичко е временно и ще дойде момент, когато това изпитание ще отмине.

Помня някога стареца Василий Гондикакис, където на негова беседа един младеж стана и му каза:

– Отче, аз не вярвам в Бога! Хубави са беседите, но аз не вярвам в Бога!

Старецът му каза:

– Не прéчи, стой там, където си сега и Бог си знае след това!

Тоест „ти си в една трудна фаза“. Другият казва: не мога, отче, загубих молитвата! Не пречи! Върви там, където се молиш и остани мълчалив, нищо не казвай, а само това:

– Христе, донесох Ти тук моите отломки. Донесох ти тук моето кръвотечащо битие. Нищо нямам, не знам нито какво да Ти кажа, нито какво да помоля, нито какво да изразя. . .

Остани там. Не прéчи, чакай, научи се да чакаш промяната, благодатта, научи се да си очакваш благодатта на Светия Дух и тя ще дойде.

Другото е, че трябва да разберем, че протестирайки постоянно за нещата, които ни се случват, нищо няма да се промени. Има хора, които цял живот протестираме. Това обаче не е променило нищо в живота ни. Добре, научил си се да протестираш, не ти ли омръзна? Не виждаш ли, че доникъде не те води? Че не променя живота ти? Опитай се да направиш една промяна. Не можеш? Остани открит за промяната, защото не си. В живота ти промените не идват, защото ти ги блокираш, несъзнателно ги блокираш. Затова не идват.  На повърхността на душата си казваш: Христе, искам Те!, но в нас не го искаме. Душата ни има слоеве. Ти знаеш горните слоеве, с тях казваш: Христе, искам да се освободя от тази страст!, а отдолу твоето Аз казва: остави го, хубаво е, добре си прекарвам! Не искаш да се избавиш – защото не си се научил да живееш по „друг”, т.е. по духовен начин. Старецът Емилиян казва, че гневливият човек не иска да се освободи от гнева си, защото мисли, че само с гнева може да живее. Казва ти: „Ако изчезне гневът, ще ме използват. Ако не извикам на жена ми, ще ви се надуе! Ако не упражнявам власт над подчинените ми, ще ме използват.“

Нека се открием за промяната, защото тя не идва, тъй като ние самите несъзнателно я блокираме.

Друго, което може да помислим в такива моменти, е, че нашите рани и травми, колкото и парадоксално да ни струва много пъти, са нашата сила. Раните са нашата сила. Кафка казва, че единственото имущество на живота и съществуването ми са моите рани. Моята зестра. Защото чрез този процес се научавам, узрявам, развивам се, ставам мъдър и се освещавам. Ако потърсите, ще видите, че зад един творец се крие една рана. Никой не е написал или нарисувал нещо по някаква друга причина, освен за да излезе от своя ад; и никой християнин и човек не се е отдал на молитва, освен за да излезе от неговия ад. И коя е тайната на светците? Това, че взели своя мрак, рани, от своето детство, и ги изпълнили със светлина, това е преобразяването. Както казва св. Порфирий, в нас има един мрак, но ти не оставай в мрака, не гледай мрака, не дълбай в него. Отвори да влезе светлина, да дойде Христос. Това е важно, не се занимавай постоянно с грехове, с дявола, с едно, с друго. Повече говорим за дявола, отколкото за Христос. Не говорим за Христос, за светлината, за Рая, за Светия Дух, за радостта на Светия Дух, мира, красотата, а дълбаем постоянно в другите неща. Извършил си греха, паднал си? Забрави го, не дълбай, а върви в Светлината. Помоли се с броеницата, излез да се поразходиш, да видиш някой човек, излез сред природата, не оставай там. Защо оставаме там? Защото егото ни е наранено, тъй като паднахме и нашият имидж се развали, идеализираната представа за нашето Аз, защото вярваме, че сме невероятни, изгладени, силни, мощни, най-добрите, най-светите. И сега не можеш да приемеш, че правиш такива грехове и залепваш в оплакването на греха. Егоизмът залепва там – защото ако душата ни наистина плачеше в Христос, при Христос щеше да отидеш, нямаше да дълбаеш злото, което ще ти създаде проблем, дълбаейки постоянно в него.

Другото е, че не трябва да допускаме всичко това да ни уплаши. Ще видите, че много пъти повтаряме нрави, поведения на родителите ни, реагираме срещу проблемите, срещу една болест, както са реагирали родителите ни. Какво означава това? Че в нас свирят някои касети, които в даден момент трябва да изтрием и да ги запишем отново в Христа, защото повтаряме автоматично други нрави. Докато си малък казваш: „Аз, когато порасна, няма да постъпвам като баща ми, нито като майка ми, която бе малодушна или се боеше и чувстваше несигурност“, но правиш точно същото и много пъти в по-лоша версия. Защото в теб е записана тази касета, този механизъм, тези реакции. Ако ги промениш, и животът ти ще се промени.

Ще прочета откъс от моя любим старец Емилиян Симонопетритски, който казва нещо много хубаво по този въпрос. Той говори за непредвидимите неща в живота и казва: „Постоянно в живота ни ще се случват непредвидими неща. Отиваш в манастира, за да намериш духовен живот, а в манастира срещаш лоши хора. Не си го очаквал. Отиваш в църква – срещаш трудни хора. Не си го очаквал. Вярвал си, че тези пространства всички ще са съвършени. Това е нещо непредвидимо.

Искаш килия от страна крилото на манастира, където няма влага, отиваш там и установяваш, че морето ти причинява алергия. След това казваш искам, геронда, друга килия. Така не можеш да се зарадваш нито през деня, нито през нощта. Веднага помисълът ще ти каже: стани и си тръгни. Това е нещо непредвидимо. Доближавам те с идеята, че си добър човек и виждам в крайна, че си опак човек.“

„Когато се ожених, ти не беше такъв и сега си напълно друг“. „Ожених се за тебе блага, а сега си кисела“. Но не питаш защо е станала кисела – защото трябва да се питаме защо е станала кисела, защо е загубила своята сладост. Защото може и аз да съм повлиял за това. Защо сега тя няма желание за нищо, докато преди искаше да ходим на екскурзии, на разходки, сега дори на двора не иска да излезе. Защо?

Появяват се постоянно непредвидими неща пред нас, защото имаме искания и желания. 

Тоест искаме да контролираме събитията, искаме да станат така, както ние си ги представяме, защото вярваме, че знаем кое е правилното и полезното и казваме, за да съм щастлив, така трябваше да станат нещата. Не стават така? – Разстройваме се. Защото нямаме доверие в Божия промисъл, защото Той знае нещо, което ние не знаем.

Непредвидимите неща са противни на Божията воля и нашите желания, затова и ни се виждат непредвидими. Всъщност обаче не са непредвидими.

Ще видите много пъти, че една проста подробност, става нещо и не се качваш в такси, кораб, самолет, не отиваш на среща, или отиваш и се променя целият ти живот. Отишъл си там и си се запознал с един човек и той ти е предложил една работа. Или не си отишъл и така си се спасил от нещо друго. Нищо не е случайно.

Това, което Църквата казва векове, днес идва да го удостовери и съвременната квантова физика и да каже, че играем в една вселена от вероятности.  Тоест аз слизам по една стълба, има милиони възможности: да падна, да се подхлъзна, да се търкулна, да се спъна, да сляза нормално. Бог, казва св. Йоан Дамаскин, винаги избира най-добрата вероятност за нас. Просто ние не можем да  разберем тогава това, което е станало – ако минат годините, можем да подредим пъзела и да разберем защо тогава се е случило дадено нещо в живота ни.

Човекът, който обича Бога, очаква всичко и винаги казва: нека бъде Божията воля! Идват дъжд, буря, градушка, гръм? „Да бъде благословено името Господне”. Понеже тези неща излизат скъпо на нашето плътско мислене, затова и ги смятаме за неочаквани.

За да не се смущаваш всеки път и да не се разстройваш, за да не се тревожиш и проблематизираш, очаквай всичко, да можеш да претърпиш всичко, каквото идва.

Винаги да казваш: Добре дошла, болест! Добре дошъл, неуспех! Добре дошло, страдание!

Трудно е, но трябва да го  направя, за да видя какво се крие зад болестта и изкушението. И ако не мога да видя, да проявя търпение, да очаквам да видя какво ще ми открие това.

Това носи кротостта, без която не може да има никакъв духовен живот. . .

превод: Константин Константинов