Автор: о. Харалампос Пападопулос

Раждаме се голи. Макар и за няколко минути сме бездомни в този свят. Плачът е първият ни ропот, срещу един свят, който не познаваме, чието ухание ни плаши. И някъде там, в преувеличения страх и паника едно позната топла земя ни дарява желаното спокойствие на битието. Това е майчиното тяло. Устойчива и сигурна земя. Нейната милувка обвива нашата гола и уплашена снага. Душата търси топлина и безопасност.

От онзи момент всеки плач и сълза търси покой в ръце и прегръдки, пълни с любов. Неслучайно Христос за първи път в историята нарича Бога Отец, а Църквата и опитът на светците говорят за недрата на Отца, за бащинската прегръдка в притчата за Блудния син.

Нашият глад не е само биологичен, а на първо място екзистенциален. Храната е символът, чрез който изразяваме тревогата от смъртта. Нямаме друг език, с който да демонстрираме страховете ни, освен плача. Не съществува друг отговор, освен майчината прегръдка. Природата не отговаря с идеи и красиви хипотези, а с тяло и връзка.

Когато бебето плаче сърцераздирателно, то не гладува за храна, а за връзка. Колкото по-задоволителен отговор получи от майката, особено през първата година от живота си, толкова виковете в по-нататъшния живот ще звучат по-малко и по-вежливо. В противен случай стават агресивни и оглушителни, готови да разрушат по своя път дори самия живот.

Един от тези екзистенциални викове е и ропотът. Ропотът, която става синдром на една несигурна, гневна и разочарована душа. Разбира се, трябва да кажем, че дори майката да се опита да задоволи този глад на битието, винаги ще съществува недостиг. Първо, защото нашият глад е по-голям от храната, която един човек може да ни даде. Нека не ни убягва фактът, че абсолютното насищане идва само от Бога. От друга страна, не съществуват съвършени родители, до такава степен, че да отсъства грешката. Добрият родител не е съвършеният, а този, който полага усилия за най-доброто. Съвършенството не принадлежи на хората, а само на Бога.

Ропотът, в неговото най-дълбоко разбиране, е протест. Дълбока липса на позитивност и приемане на своето Аз и на света. Не смятам, че има човек, който да не е срещал в живота си мърморко или той самият много или малко да не е изиграл тази роля, на неудовлетворения и изцяло негативно настроен човек.

Свети Паисий Светогорец говори по тази тема в  един удивителен текст, който смятам, че заслужава нашето внимание.

Нека чуем светеца: „Ропотът съдържа проклятие. Сякаш човек сам кълне себе си…”

Тук светецът говори за едно негативно действие (енергия), чрез която ропотът напоява целия ни живот и среда. Едно постоянно жалване и негативност, която в крайна сметка не оставя да се случи нищо положително в живота ни. Знаем и от евангелското слово, че за да подейства Божията благодат, е нужна откритост. Една положителна нагласа и намерение. Нужна е вяра. Какво е вярата? Откриване към някой или нещо друго. Доверие в едно лице. Оставяне на Бога. Вярата не те затваря, а те открива към една реалност. Ропотът те заключва. Затваря те задушаващо в едно болно състояние, което не ти позволява да видиш нищо позитивно и красиво в живота си. Колкото повече роптаеш, толкова повече затваряш пътищата, за да срещнеш чудото.

Старецът Паисий казва: „В Епир познавах двама земеделци. Единият имаше семейство, имаше и една-две нивички и доверяваше всичко на Бога. Трудеше се колкото можеше, без тревога. „Ще направя това, което сваря”, казваше той. Понякога част от сноповете прогниваше от дъжда, защото не сварваше да ги събере, други вятърът му ги разпръскваше, но за всичко казваше „Слава Тебе, Боже”, и всичко вървеше добре при него. Другият имаше много ниви имоти, крави и т.н., нямаше и деца. Ако го попиташе: „Как си?”, „Остави, не питай”, отговаряше. Никога не казваше „Слава Тебе, Боже!”, а все роптаеше. И да видите, един път умираше кравата, друг път му се случваше едно, друг път друго. Всичко имаше, но не прокопсваше.

Ето, зная един човек там на Света Гора, който, ако вали и му кажеш „Отново вали”, започва: „Да, все вали, ще изгнием от голямата влага”. Ако след малко дъждът спре и му кажеш „Е, не валя много”, казва: „Да, това дъжд ли беше? Мястото ще се пресуши…”. И човек не може да каже, че не е добре с ума, а е свикнал да роптае. Да има разум, и да мисли неразумно!”

Тази неудовлетвореност, която св. Паисий описва, е черта на хората, които имат ропот. Защото в действителност се измъчват. Повечето пъти дори себе си не понасят. Мърморкото дълбоко в душата си мрази себе си и живота си. Когато някой вътрешно не е приел себе си, върху всичко проектира тази негативност. Всичко му е виновно, защото му е виновно самото съществуване. Ако не настъпи вътрешното примирение, външният ропот като форма на агресивност срещу живота винаги ще съществува.

В степента, в която се сприятеляваме със своето Аз, издържаме и (присъствието на) нашия ближен, а когато обикнем живота, тогава побеждаваме и смъртта.

Мърморкото е противоположност на славословещия и благодарния човек. Славословещият човек благодари за всичко и на всички. За добрините и злините, знаейки, че всичко идва от Бога като средство за познание с Него и с нашето най-дълбоко Аз. „Затова казвам, славословието е велико нещо. От нас зависи дали ще вкусим благословенията, които Бог ни дава”.

В този живот Бог ще ни даде Неговите милувки. Божията милувка ще се простре върху всички хора по различни и навярно противоречиви начини. Нека не забравяме, че пътищата и начините, по които Бог подхожда към човешката личност, са парадоксални. Те не влизат в рамките на нашата логика и рационализация; на нашия контрол и анализ. Не влизат и в нашите закони и етика. Не тълкуваме Божията милувка, а я преживяваме. Не я анализираме, а я вкусваме. Тя е преживяване, а не тълкувание. Колко хора ядат само сух сухар, но ден и нощ  славословят Бога и се хранят с небесна сладост! Тези хора придобиват духовна чувствителност и знаят милувките на Бога. Ние не ги разбираме, защото сърцето ни е тинясало и нищо не може да ни удовлетвори.

Милувките на Бога са Неговото любящо присъствие, Неговите благословения в нашия живот. Това е тази милувка, която отчаяно се опитва да заглуши нашия древен плач; да покрие голямата липса; да покаже, че Бог е, бе и ще остане отворена прегръдка, която в-мества=прощава страстите и успокоява въжделенията ни. В степента, в която си позволяваме да почувстваме прегръдката и милувката на Бога, ропотът се преобразява в славословие и благодарение. Дотогава, ако не знаем да правим нещо друго, освен да роптаем, нека го направим, и това е начин на диалог, макар и отрицателен. При това Бог знае да говори всички езици на човешкото сърце, дори и онези, които изглеждат странни.

част от книгата „Вината спрямо радостта“, превод: Константин Константинов