Страстите – гордостта е техният главен щаб

Автор: архим. Ефрем Панаусис

Ще говорим за страстите. И когато говорим за страстите, говорим за нас, не говорим за другите, а за нашите духовни болести. Човекът смята, че ще живее хиляда години – и не само това – а и че изобщо няма да умре. Мисли си, че в този живот всички предишни поколения властници, тирани, смирени, слаби са умрели, но ние в последния момент някак си ще избегнем смъртта.

И така, когато мислим за греховете си, за Божия съд, за Божията справедливост и милост, тогава имаме съзнание за нашето Aз и осъзнаваме нашите граници, че не сме безсмъртни. И ако мислим поне един път на ден, че ще умрем, съгрешаваме по-малко.

Продължавайки тази верига и говорейки за страстите според стареца Паисий, ще отидем в техния корен, който ражда тези неща и проблеми.

Ако искате да изрисувате тази страст, за която ще говорим днес, вземете един морски таралеж, който е покрит с игли, откъде и да го докоснеш, ще се нараниш.  Тази страст изглежда нежна, привлича, притегля, ласкае, защото кой няма този нарцисизъм и тази болест? Както морския таралеж, който външно изглежда нещо меко и привлекателно, но е пълно с игли. И тази страст не само има игли и наранява, но и става майка на страстите, ражда страсти. Ако разгледаме страстите една по една, ще видим, че в корена на тази страст стои гордостта, скрита или явна.

Ще говорим за гордостта като корен на всяко зло. Както казва старецът Паисий:

Гордостта е главният щаб на страстите. Една враждебна войска има тежко въоръжение, танкове, но мозъкът, този, който командва войната и казва: „ти ще отидеш там, ти няма да отидеш“, този главен щаб на страстите е гордостта.

Една монахиня казва:

 – Геронда, имам завист, злопаметност, осъждам, гневя се.

Завистта, осъждането, гневът, злопаметността тръгват от гордостта. Гордостта е главният щаб на всички страсти. Ако поразиш гордостта, поразяваш всички страсти и в теб идват смирението и любовта. Затова мисля, че е достатъчно  да се занимаваш или по-скоро да откриеш боен фронт с гордостта. Да насочиш целия огън срещу крепостта на гордостта, която ни отделя от Бога. Виждаш, когато врагът воюва с една държава, иска най-вече да порази столицата. Една бомба да хвърлиш над столицата и да я разруши, ще разруши след това и цялата държава.

Красиви и прости картини. Старецът не говори философии, а дълбоки богословски неща по един много прост начин, защото знае, че има пред себе си малки деца. Може да не сме малки на години, но най-малкото в духовните неща сме начинаещи. И както на малките деца не даваме месо, а мляко, или го смиламе и им го даваме заедно с други храни, за да им помогнат да го преглътнат, същото прави и старецът тук.

Казва: „Какво е гордостта? Щабът на страстите“. Какво прави гордостта? Нарежда, командва. Тя създава завист, осъждане, гняв, злопаметие. Да ги видим едно по едно.

Завиждаме, защото другият има, а ние нямаме. Искаме да имаме това, което той има. Коренът е гордостта. Килимчето е гордостта.

Осъждане – съдим: „Този направи това, онзи онова, третия каза еди какво си!“ Защо съдим? Защото смятаме себе си за по-добри. По същия начин осъждаме другия за неща, за които знаем, че сме по-добри. Защото честно казано, ако знаем, че в нещо сме по-лоши, си мълчим. Оставяме нещата така. Но ако разберем, че някой друг е направил нещо, което и ние сме правили, и някой ни каже: „И ти го направи“, казваме: „При мен нещата са различни! Аз съм в друга категория. Не можех да направя нищо друго“. Сякаш другият е имал идеални условия да падне и да съгреши, а ние сме нямали друг избор, освен да съгрешим.

Гняв. Защо се гневим? Защото нещата не стават така, както ние искаме. Защо всичко ни е виновно? Защо всички други са криви, а ние прави? Защото обичаме много себе си. Когато човек се обучава да отсича гнева, тогава гневът постепенно намалява. Виждали сте, че ако се сме се борили срещу една страст, с течение на времето намалява. Вземаме си думата назад, молим се. Същото става, когато оставяме страстта свободна, смятаме например, че с гнева се облекчаваме и че изчезва напрежението от нас. Това е грешка. Изчезва ли напрежението? Следващия път се гневим за нещо още по-малко. Докато в началото се гневим за поведението на един човек, след това и една чаша да падне на земята, същия гняв ще проявим. И тук корен на тази страст е гордостта.

Злопаметието – страшна страст, както казва старецът Паисий, от най-лошите страсти е тази омраза срещу другия, въпреки че всички тези страсти се омесват помежду си и не знаеш много пъти къде започва едната и къде тръгва другата. Когато имам злопаметие, се гневя, завиждам и съдя, а когато се гневя, съдя и завиждам. Всичко това се омесва с другото. Децата се карат помежду си, но имат една майка и майката на тези лоши деца е гордостта.

Гордостта мъчи всички нас. Какво е тя питат св. отци и ни отговарят. Добрата идея и мнение, които имаме за себе си, която обаче се вдъхновяват от неща, които нямат никаква връзка с Божията благодат. Тоест това не е себепознанието, което човек придобива след дълбока духовна борба и аскеза. И себепознанието е свързано с усещането за греховността ни, а не за някакво превъзходство. Означава също обущаря от Александрия, при когото отишъл свети Антоний, който помолил Бога и Му казал: „Кажи ми, кой е стигнал до голяма духовна добродетел?“ Св. Антоний пръв въвел общежитийния монашески живот, пръв живял уединено, в гробница, години наред, борейки се с дявола, страшна аскеза, учител на пустинята, отец. Веднъж му дошъл помисъл: „Кой е стигнал до на Бога? Аз извърших толкова аскетически подвизи, кой е по-голям от мене?“ И тогава Бог, за да го смири, го пратил в Александрия при един обущар, който духовно стоял по-горе от него. Светецът се учудил. Нима един обущар в света и сред проблеми в света може да има по-голяма добродетел от свети Антоний? Намерил обущаря, който се поклонил на авва Антоний, защото знаел за него, седнал, работил, вършил работа, отправил молитва, легнал. Съмнало се и отново същото, молитва и работа с обувките. Авва Антоний се учудил: „Ама той нищо особено не направи – нито света е напуснал, нито е оставил нещо, и работа си има, и прехрана си изкарва. Защо да стигнал по-горе от мене?“ Попитал го и обущарят му казал:

– Кажи ми, моля те, какво правиш в живота и си стигнал до такава голяма добродетел?

– Нищо, авва. Нищо не правя в живота ми. Нито се моля дълго.

– И как жиееш?

– Ето, всяка сутрин, когато ставам, моля Бога и казвам: Боже мой, всички ще се спасят, само аз ще погина, защото всички са по-добри от мене!

Този израз бил ключът за живота на авва Антоний. Наистина обущарят нямал светостта на авва Антоний, но Бог искал по този начин да покаже на великия старец от пустинята, че ключът, за да влезе човек в Рая, е смирението. И може всичко да имаш, но ако ти липсва този ключ, ще останеш извън Рая.

Както онзи човек, който искал да влезе в Рая и смятал това за негово право. Удрял по райските двери, чувствайки се оправдан от своите дела, и отвътре се чул глас:

– Кой е?

– Аз!

Раят не се отворил.

– Кой е?

– Аз съм, – казал. – Ама не ме ли знаете? Аз съм!

Той продължил да удря и накрая седнал отвън. Св. Петър минал отвън и го попитал:

– Почука ли?

– Почуках.

– Не ти ли отвориха?

– Не! Не ми отвориха.

– Какво направи?

– Ами почуках.

– И какво ти казаха?

– Попитаха ми отвътре кой съм.

– И ти какво им каза?

– Казах им: Аз съм! Отворете ми!

– Е, благословени човече, не знаеш ли, че егото не влиза в Рая!

Тогава почукал отново и го попитали отвътре:

– Кой е?

– Никой. Този, който не съществува съм. Отвори ми!

И наистина Бог отворил Рая и го приел в Своите обятия.

Докато смирението смята Бога за Подател на благата на живота ни, гордостта смята, че човекът е подател на всички блага на живота. Гордият вижда в живота си само предимства, не вижда никакъв недостатък, отдава всички добрини само на себе си, нищо на Бога. Горделивият пада в греха на нарцисизма, където обичаме себе си. Обича още и паденията си, обича греховете си, затова и дългосрочно ги оправдава.

Много пъти оправдаваме нашите падения дори и дори става дума за хора, които се подвизават в Църквата. Отиваме при духовника ни и не оголваме душата ни да се смири и да поискаме Божията милост, а описваме на свещеника обстоятелствата, които са спомогнали да паднем. „Така ми сториха и така се принудих да се разгневя, да осъдя, да завидя“.

Да, но нещата не са така, защото в духовния живот въпросът не е какво са ти сторили, те може да са ти сторили много, но Бог ще те попита: „Ти какво направи?“, а не какво са ти сторили.

Друг елемент на гордостта е, че горделивият човек е славолюбив и не се подчинява, не обича подчинението, не обича послушанието, не му харесва да отсича волята си.

Веднъж авва Макарий срещнал дявола в пустинята. Знаете, дяволът воюва с хората в градовете чрез други хора, защото обичаме да ни почитат и се разстройваме, когато не ни почитат. В пустинята обаче, където няма хора, там самият дявол отива и затова борбата там е много по-сурова. Там битката става лице в лице. Затова Христос водил голямата битка в пустинята, лице в лице с дявола. В света обаче Го терзаели органите на дявола – хората – т.е. книжниците и фарисеите. В пустинята аввата видял дявола и му казал:

– Кажи ми, как живее дяволът? Яде ли?

– Дали ядем? Ние постим, нищо не ядем.

– Спите ли?

– Не спим, цял ден сме прави.

– Какво правите? Вярвате ли?

Дяволът вярва, знае, че Бог съществува, затова и атеистът (всъщност не съществува атеист човек) е по-лош и от дявола, защото дяволът знае, че Бог съществува, знае, че той самият е Божие творение, докато атеистът не признава това.

– И по какво се различава дяволът от един вярващ човек?

Дяволът отвърнал:

-Не се покайваме. Не можем да кажем „Благослови!=Прости, прав си“, не можем да се подчиним, да се покаем. Това е разликата.

Затова и първият, който повежда хорото на гордостта, това трагично хоро на рушителната гордост, е денница.

Накрая, гордостта се надига срещу Бога, горделивият човек смята, че всички неща в живота му трябва да вървят по мед и масло. Ако Бог го лиши от нещо, значи Бог е виновен, а не той, където Бог за негова полза и възпитание го е лишил от нещо и така се надига срещу Него.

Виждаме, че гордостта в човека е нещо трудноразличимо. Нима е възможно човек да има всякакви болести и да казва, че е здрав?

Защото гордостта, както и много други страсти, но най-вече тя, след като е страст-майка, както казваме, която ражда и други дъщери, е сляпа страст. Човекът, който има гордост, не я вижда.

Казваш му пет неща и не може да ги приеме. Докато е готов да види и детайла от характера на някой, да различи егоизма на друг, да каже падението на трети, е напълно невъзможно да види себе си.

И защо е трудно горделивият да види себе си? Защото дяволът си устройва дом в него. Когато в сърцето влезе първият помисъл, след това влиза и втори и трети и така сърцето се изпълва с помисли и нечистотии. Защото е оставил отворено едно малко прозорче, помислите са влезли и сърцето е станало разбойнически вертеп.

Такъв става горделивият човек, когато дяволът започне да му дава всички тези неща, в същото време го черпи с едно вино, това вино на гордостта, което го заслепява, умъртвява му сетивата и нищо не разбира. За да разбере горделивият човек сърцето си, трябва да чуе този страшен грохот, както чупиш един орех и се чупи черупката, за да се счупи гордостта и да намери душата си, която е загубил в бездната на гордостта. Дело, което се нуждае от два фактора. Нужно е смирение, труд от човека, и преди всичко е нужна  Божията благодат, която да го укрепва и да  види реално себе си.

Св. Григорий Двоеслов също казва, че гордостта е майка на всички страсти. Това е убеждението на Църквата, че гордостта ражда твърде много страсти в душата на човека..

Виждали ли сте пауни? Когато ги гледаш, разбират, че им се дивиш, ние в манастира имаме пауни. Понякога митологията дава казва някои истини. За пауна се казва, че било божество, който бил много хубав човек, но се любувал на себе си, имал нарцисизъм, но Зевс го наказал, направил го красив, но с нозе, които изобщо не подхождат на тялото му, особено мъжките имат превъзходен син цвят, който никой художник не може да нарисува. Но има много грозни нозе. И митът гласи, че когато гледат нозете си, издават страшни крясъци. Тоест който ги чува, бяга далеч, именно за да ги смири.

Самомнението е това надуване, което чувстваме. Защото, когато ни почитат, си мислим, че контролираме нещата, казваме: „Хайде, спри сега, не говори така!“ Знаете ли кога ще разберем, че това нещо се е вкоренило в нас? Когато ни кажат нещо лошо. Не когато ни когато ни кажат нещо добро. Тогава се разстройваме и спорим с тези, които не ни почитат и казваме: „Защо не гледате другите, които ни признават? Само вие не ни признавате! Значи сте зли!“ и не приемаме, че тези, които не ни почитат, навярно ни показват нашето реално Аз. Може да не са ни обикнали и почели, но без да искат са ти показали къде изпитваш болка. Представете си един човек да е на смъртен одър и лекарите да му казват: „Здрав си! Здрав си!“ Нима лекарят, който му казва: „Ще умреш, трябва да лечение, лекарства, да се прегледаш, да се оперираш!“, нима не го обича? Обича го, от загриженост му го казва. Много пъти това, което ни кара да изпитваме болка, дори и със злоба да ни се казва, може да крие една много голяма истина. Нека не гледаме обстоятелствата, при които е било казано. Защо ни е подразнило? Защото имаме егоизъм, защото искаме само добри неща да ни казват.

И нещо, което съпровожда гордостта, е излишното говорене за себе си. Първо на  първо няма човек, който да не обича да е епицентър на разговорите и другите да се занимават с него. Харесва му да говорят добри неща за него. На кой не му харесва, кой не се ласкае от това? Също така много пъти казваме: „Аз съм най-грешен в света“, но без да го вярваме, защото, ако го вярвахме, бихме мълчали. Човек казва: „Аз съм най-смирен и убог и грешен“, но когато леко го настъпиш, веднага ти се възпротивява.

В Патерика има една хубава история. Един монах носил върху себе си вериги. Някои подвижници избирали много суров начин на живот и той носел вериги. Но един прозорлив старец видял, че това предизвиквало в този човек вътрешно самомнение и го карало да се чувства по следния начин: „Не съм като останалите, които не правят нищо, аз нося и едно кило вериги върху мен!“ И веднъж, докато ядял, за да го изцели и да се осъзнае, старецът отишъл и му ударил един плесник. Монахът с веригите станал, започнал да се гневи и да крещи. Старецът му казал:

– Напразни са веригите, напразна е и светостта, напразна е и добродетелта! Свали веригите и води смирен живот без да търсиш крайности, защото крайностите създават самомнение и славолюбие.

Това са слепи страсти, които човек не може да различи. Затова да внимаваме, защото рожба на гордостта е излишното говорене за себе си.

Друго изчадие на гордостта е жестоката омраза. Омразата винаги е омраза.  Страстите раждат, не се намират в статично положение и затова човекът трудно може да се избави от тях, когато те нарастват и се вкореняват. Същото става и в духовния живот. Ако страстта влезе в душата на човека, в случая омразата, тогава става жестока омраза, става злоба.

Поведението на горделивия човек създава и огромен антисоциален проблем. Той е сам, самичък, труден човек е, затруднява и своя ближен. Ако има семейство, другите носят мъченически пожизнен кръст, децата му вместо да го имат за образец, го избягват. Тоест един човек, който живее и руши.

Образец за този тип хора е фарисеят. Един във всичко съвършен човек, защото това, което казвал, не било лъжа, най-малко не бил осъден за това. Но от момента, в който започнал сравнението: „Благодаря Ти, че не съм като останалите хора“, тогава започнал проблемът. Обущарят от Александрия казвал, че е най-лошият, а фарисеят, че е най-добрият. Фарисеят пропъдил Божията благодат и така оправдан от храма си тръгнал не фарисеят, а митарят.

От историята на Църквата знаем, че първият, който започнал хорото на гордостта, е денница. В Стария Завет звучи гласът на денница, който казва: „Ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди“. Той поискал да се автономизира от Бога, защото дотогава можел да се насочи и към доброто, но и към злото. След падението ангелите станали неподвижни към злото. Бог ги създал свободни, както свободни е създал и нас. Тогава чинът на денница, след като казва тези неща, се сгромолясал.

Според преданието на Църквата монасите ще запълнят чина на денница, който паднал, и понеже денница знае, че те ще му вземат мястото, затова им завижда, мрази ги и воюва с тях много повече, отколкото с другите хора. И пръв родоначалник на този нов ангелски чин, затова и монашеският живот се нарича ангелски живот, е св. Йоан Кръстител, който бива изобразен с криле, защото е земен ангел, ангел в плът.

Но Църквата ни говори за гордост, когато говори и за еретиците. Помните ли чертите на гордостта? Има славолюбие и не се подчинява, един еретик не се подчинява на догмата, на Църквата, не приема, че Църквата притежава пълнотата на истината, взема една дума, абсолютизира я и релативизира цялото. Затова ересиарсите били много горделиви, самохвални хора, които не се подчинявали на Църквата. Сред тях корифей и трагична фигура е Арий. Еретиците са горделиви. Затова ни спасява послушанието към Църквата, защото в противен случай има голяма опасност да се окажем като овца извън кошарата. В Църквата се пази пълнотата на истината и нашето послушание ни помага и води до смирение…

превод: Константин Константинов