Радостта утешава, но не приближава до Бога. Тя те мами и забравяш за тесния път, за носенето на кръста. Много пъти съм получавал вреда от голяма радост. Скърбите, изкушенията и притесненията те очистват и усещаш близостта до Бога. Кръстът те прави смирен и донася възкресение. Нима не чуваш какво се пее: „…защото, ето – чрез кръста дойде радост за целия свят“?

Животът ни тук е непрестанно мъченичество. Тесният път (вж.: Мат. 7:14) единственият път, водещ към небето. През много скърби трябва да влезем в царството Божие (Деян. 14:22). Опитал съм, братя мои – не се хваля, – и от сладостта на рая, и от горчилката на ада. Издигнах се до висините на небето, но после се спуснах чак до дълбините на преизподнята и геената на тартара“.

Съзнателният монах от опит последователно познава и разпятието, и възкресението. Понякога най-напред има скърби, а след тях следва утешение, а понякога е обратното. При тези, които са осенени от благодат, по време на подвиг се случва и едното, и другото, но в повечето случаи те вкусват горчилката на кръстоносенето. Справедливо се научаваме на това, че ако с Него сме умрели, с Него ще и оживеем (2 Тим. 2:11).

В Божиите съдби има и по-дълбок смисъл. Така Творецът по Своята всепремъдрост върши тайнствата на Своя Промисъл. Виждаме, че отначало благодатта била дадена на апостолите даром, защото те били основата на новото откровение, на строителството на Църквата. После апостолите вдигнали кръста в многобройни гонения, скърби и мъчения, които претърпели от невярващите народи, призовавани от тях към благочестие.

Нашият старец Йосиф бе посетен първо от благодатта, а след това последва кръстът, изключително суровият начин на живот, в който изповедничеството му като верен слуга, а не като наемник, трябваше да получи завършек.

Това е суров начин на живот в цялата му пълнота. Но има и частично суров начин на живот, свойствен за всеки подвизаващ се човек, желаещ да вземе участие в тайнството на вярата и на Божествените заповеди. На попрището на покаянието, на което всеки вярващ човек мобилизира силите си в съответствие с вярата, ревността и характера си, той от опит изпитва как скръбта се сменя с утешение и обратно.

Тези изменения са законни явления в живота по Бога, а съвсем не настъпват поради психическа неуравновесеност или превратности на живота. Те даже са полезни, защото укрепват духовния характер на подвижника и го уверяват, че се намира на правилния път. Тогава той с дръзновение казва: Всичко това дойде върху нас, ала ние не Те забравихме (…) смятат ни за овци, обречени на клане (Пс. 43:18, 23)…

Откъс от книгата на монах Йосиф Ватопедски „Блаженият послушник. Животоописание на стареца Ефрем Катунакски“, превод от руски: Красимир Симеонов, Православно отечество, 2017