Интервю с о. Харалампос Пападопулос

 – Животът означава движение „всичко се движи, обръща и променя“, както казвате във Вашата книга. Защо ни тревожат толкова много промените?

– Защото искаме всичко да контролираме и да го затваряме в схемите на интелектуално тълкувание. Нещо, което обаче реално не може да стане. Тайната на живота не се побира в тълкуванията на ума ни. В живота, за да живееш с пълнота, трябва да се оставиш на течението. Тоест на Божия Промисъл. Кога се научаваш на плуване в морето? Когато се отпуснеш във водата. Кога се научаваш да караш колело? Когато спреш да се отбраняваш и отпуснеш тялото си. Колкото повече се стягаш и бориш, се давиш и падаш. Също така да не ни убягва, както казахме и по-горе, че всяка промяна изисква и отговорност. В живота нищо не се променя без цена и борба.

Всяка промяна се нуждае от избори. И изборът означава, че поемам отговорността за живота ми. Оставям нещо заради друго нещо. Това има цена. И малцина сме готови да платим цената за промяната. Предпочитаме сигурностите, които ни „подсигуряват“, ако ще много пъти да миришат на смърт, отколкото промените, които ще донесат живот.

 – Кои са границите на човешката свобода? И кой ги поставя?

– Човешката свобода е Божий дар към нашата природа. Въпреки това тя няма всеобхватността, която навярно наивно вярваме, че има. Частична е. Тоест ограничава се от много и различни дадености на живота. Още от утробата в нас се записват образи, впечатления, по-късно възприятия и убеждения от семейното и по-широко обкръжение. Всичко това ни обвързва. Предците, характерът и преживяванията ни. Въпреки това и тази непълна свобода, която остава на човека, е способна да промени и да преобрази живота му. Раната може да се изпълни със светлина и загубите да станат причини за творчество. Мога да избирам и да творя, да се изразявам и да обичам, формирайки условията и правилата на живота ми.

 – Защо ние, хората, избираме роля на жертвата спрямо живота, спрямо хода на събитията? И защо не приемаме лесно да изживеем дара на живота?

– Променливостта и изменчивостта на живота ни плашат. Животът ни зове постоянно да заемаме позиция спрямо развитието на нещата. Да избираме къде ще отидем и къде няма да отидем, кои ще вземем заедно с нас и кои ще оставим. Това ни стресира. Свободата е Божий дар, но същевременно е и тежка отговорност, която мнозина не издържат и се опитват по различни начини да се освободят от нея. Един отказ от свободата, всъщност отказ от отговорността да пораснем и узреем духовно, е да се смятаме за жертва.

Кой би могъл някога от една „жертва“ на „несправедливия живот“ да потърси отговорност? Ако съм жертва и онеправдан в живота, тогава мога да искам или по-скоро манипулативно да претендирам за снизхождение към моите грешки, разбиране  в страстите ми и търпимост към моето токсично поведение.

Заявявам, че съм специален по отношение на моята болка, тоест никой друг никога не е изпитал болка както аз, и претендирам за специално отношение от всички, в действителност в ущърб на всички.

 – Казвате, че „Душата ни в нейната дълбочина е спокойна, външно съществува смутът“. Какво ни възпрепятства да стигнем до покой? Някой би казал, че това, което казвате, напомня, с една друга терминология, известната „нирвана“ на източните философии. . .

– Може да напомня, но няма никаква връзка с източните философии. Това е учение на светите отци на Църквата и конкретно на свети Максим Изповедник. Човекът е сътворен по образ Божий, което означава, че в нас живее Бог и добродетелите Му, които имаме даром. Този факт, колкото и грехове, грешки, неуспехи и да имаме,  никога не се променя. Той е там и очаква да Го открием.

Ние обаче отъждествяваме нашето битие и формираме нашата идентичност от това, което мислим или чувстваме. С други думи, затваряме се в мислите и чувствата ни, и мислим, че това сме ние.

Но не е така. Ние сме нещо отвъд мислите и чувствата. Аскетическите отци на Църквата казват, че между мозъкът и сърцето се е получило „късо съединение“. Едно объркване. Молитвата освобождава цялата тази объркана връзка. Кога? Когато от ума слезем в сърцето. Тоест в нашия духовен център. Тогава откриваме Бога, Който никога не ни е изоставил.

 – В защо се затрудняваме да се доверим на другите и на себе си? Какво роля играе страхът от смъртта?

– Тревогата от смъртта се крие старателно зад всяко наше дело. То именно ни прави враждебни и агресивни, подозрителни и негативни. Разбира се, в живота не е изключено да имаме форми на предателство или разочарование от лица, които сме обикнали и сме вложили мечти и чувства  в тях. Затова е логично след такива преживявания да се боим и да се затрудняваме да се доверим отново. Въпреки това не може да не живеем, понеже има вероятност да изпитаме болка.

Доверието е начин на живот. Не може да съществува човешки живот без доверието. То ще те вкара в премеждието на отношенията. То ще те доведе до един лекарски кабинет или операционна, за да спасиш живота си. То ще те накара да пътуваш, да познаеш и да срещнеш лица, цивилизации, нови дадености на живота и творчеството. Един човек, който не се доверява на себе си и на другите, всъщност е отменил силата за живот вътре в себе си.

 – Оставям се на Божия Промисъл означава ли, че се оттеглям от живота, от действителността? Ако съществува Промисъл, защо е нужно да се подвизавам?

– Доверяването Божия Промисъл не означава в никакъв случай оттегляне от живота. Напротив, участвам в живота, когато се научавам да се доверявам, на Бога, на себе си, на другите, на самия живот.

Доверието в Божия промисъл не отменя моето участие. Със сигурност, и аз съм активна личност, правя планове и планирам живота си. Работят волята и желанието ми. Но в това, което мисля и върша, се научавам да зачитам и онези неща, които превишават моята сетивна предвидливост. Не мога всичко да промисля и да го планирам. Човекът знае частичното; само Бог знае цялото. Ние знаем днешния епизод и навярно дори него не знаем, Бог знае и утрешния епизод и по-следващия и целия сценарий. След като в нетварната реалност на Бога няма минало, настояще и бъдеще, а единството на цялата картина, която за нас е частична. Оттук, правя моите планове, вървя активно в живота ми, но имам съзнание, че не зная всичко, нито определям всичко. Тогава започва доверието в Божия промисъл.

Доверието, за което говорите, се отнася към Бога или към ближния? Свързват ли се тези две неща? Не може ли един човек без вяра да прояви доверие към другите?

– Нуждата да се доверя е присъща на човека. Бог като Създател е вложил в човешката структура всички онези неща, които ще помогнат на самия човек както да оцелее, така и да се развие. Със сигурност всички хора независимо от тяхната вяра или произход имат възможност да проявяват доверие. Това, което отличава навярно един вярващ, е че превръща тази естествена способност във връзка с Бога. Той не се доверява просто на едно безлично течение или случайност, а на една Личност, с Която създава любяща връзка – с Бога.

 – Гръцкото общество е бичувано от една обща криза на доверие: към институциите, държавата, но главно на един към други;  нещо, което създава куп пречки и проблеми. Какъв е вашият отговор на този – всъщност политически – проблем?

– Трябва да започнем да се доверяваме, защото така природата ни функционира правилно. Ние сме същества, създадени за доверие, не за резервираност.  Възпълваме се, когато се откриваме, а не когато се затваряме. Гръцкото общество има нужда от сътрудничество. Трябва да научим какво означава „сътруднича, разговарям и диалогизирам“, дори когато не съм съгласен. Но за да стане това, съвременните гърци трябва да слезем от катедрата на всезнаещия и непогрешимия. Да признаем, че не знаем всичко и че колкото е важна нуждата да се изразяваме и да говорим, толкова е и важно да се научим да чуваме и да си сътрудничим. Едно общество, за да може да напредне, трябва да знае да задава въпроси, а не да има готови отговори за всичко.

превод: Константин Константинов