Защо ни тревожат толкова много промените?

Интервю с о. Харалампос Пападопулос

 – Животът означава движение „всичко се движи, обръща и променя“, както казвате във Вашата книга. Защо ни тревожат толкова много промените?

– Защото искаме всичко да контролираме и да го затваряме в схемите на интелектуално тълкувание. Нещо, което обаче реално не може да стане. Тайната на живота не се побира в тълкуванията на ума ни. В живота, за да живееш с пълнота, трябва да се оставиш на течението. Тоест на Божия Промисъл. Кога се научаваш на плуване в морето? Когато се отпуснеш във водата. Кога се научаваш да караш колело? Когато спреш да се отбраняваш и отпуснеш тялото си. Колкото повече се стягаш и бориш, се давиш и падаш. Също така да не ни убягва, както казахме и по-горе, че всяка промяна изисква и отговорност. В живота нищо не се променя без цена и борба.

Всяка промяна се нуждае от избори. И изборът означава, че поемам отговорността за живота ми. Оставям нещо заради друго нещо. Това има цена. И малцина сме готови да платим цената за промяната. Предпочитаме сигурностите, които ни „подсигуряват“, ако ще много пъти да миришат на смърт, отколкото промените, които ще донесат живот.

 – Кои са границите на човешката свобода? И кой ги поставя?

– Човешката свобода е Божий дар към нашата природа. Въпреки това тя няма всеобхватността, която навярно наивно вярваме, че има. Частична е. Тоест ограничава се от много и различни дадености на живота. Още от утробата в нас се записват образи, впечатления, по-късно възприятия и убеждения от семейното и по-широко обкръжение. Всичко това ни обвързва. Предците, характерът и преживяванията ни. Въпреки това и тази непълна свобода, която остава на човека, е способна да промени и да преобрази живота му. Раната може да се изпълни със светлина и загубите да станат причини за творчество. Мога да избирам и да творя, да се изразявам и да обичам, формирайки условията и правилата на живота ми.

 – Защо ние, хората, избираме роля на жертвата спрямо живота, спрямо хода на събитията? И защо не приемаме лесно да изживеем дара на живота?

– Променливостта и изменчивостта на живота ни плашат. Животът ни зове постоянно да заемаме позиция спрямо развитието на нещата. Да избираме къде ще отидем и къде няма да отидем, кои ще вземем заедно с нас и кои ще оставим. Това ни стресира. Свободата е Божий дар, но същевременно е и тежка отговорност, която мнозина не издържат и се опитват по различни начини да се освободят от нея. Един отказ от свободата, всъщност отказ от отговорността да пораснем и узреем духовно, е да се смятаме за жертва.

Кой би могъл някога от една „жертва“ на „несправедливия живот“ да потърси отговорност? Ако съм жертва и онеправдан в живота, тогава мога да искам или по-скоро манипулативно да претендирам за снизхождение към моите грешки, разбиране  в страстите ми и търпимост към моето токсично поведение.

Заявявам, че съм специален по отношение на моята болка, тоест никой друг никога не е изпитал болка както аз, и претендирам за специално отношение от всички, в действителност в ущърб на всички.

 – Казвате, че „Душата ни в нейната дълбочина е спокойна, външно съществува смутът“. Какво ни възпрепятства да стигнем до покой? Някой би казал, че това, което казвате, напомня, с една друга терминология, известната „нирвана“ на източните философии. . .

– Може да напомня, но няма никаква връзка с източните философии. Това е учение на светите отци на Църквата и конкретно на свети Максим Изповедник. Човекът е сътворен по образ Божий, което означава, че в нас живее Бог и добродетелите Му, които имаме даром. Този факт, колкото и грехове, грешки, неуспехи и да имаме,  никога не се променя. Той е там и очаква да Го открием.

Ние обаче отъждествяваме нашето битие и формираме нашата идентичност от това, което мислим или чувстваме. С други думи, затваряме се в мислите и чувствата ни, и мислим, че това сме ние.

Но не е така. Ние сме нещо отвъд мислите и чувствата. Аскетическите отци на Църквата казват, че между мозъкът и сърцето се е получило „късо съединение“. Едно объркване. Молитвата освобождава цялата тази объркана връзка. Кога? Когато от ума слезем в сърцето. Тоест в нашия духовен център. Тогава откриваме Бога, Който никога не ни е изоставил.

 – В защо се затрудняваме да се доверим на другите и на себе си? Какво роля играе страхът от смъртта?

– Тревогата от смъртта се крие старателно зад всяко наше дело. То именно ни прави враждебни и агресивни, подозрителни и негативни. Разбира се, в живота не е изключено да имаме форми на предателство или разочарование от лица, които сме обикнали и сме вложили мечти и чувства  в тях. Затова е логично след такива преживявания да се боим и да се затрудняваме да се доверим отново. Въпреки това не може да не живеем, понеже има вероятност да изпитаме болка.

Доверието е начин на живот. Не може да съществува човешки живот без доверието. То ще те вкара в премеждието на отношенията. То ще те доведе до един лекарски кабинет или операционна, за да спасиш живота си. То ще те накара да пътуваш, да познаеш и да срещнеш лица, цивилизации, нови дадености на живота и творчеството. Един човек, който не се доверява на себе си и на другите, всъщност е отменил силата за живот вътре в себе си.

 – Оставям се на Божия Промисъл означава ли, че се оттеглям от живота, от действителността? Ако съществува Промисъл, защо е нужно да се подвизавам?

– Доверяването Божия Промисъл не означава в никакъв случай оттегляне от живота. Напротив, участвам в живота, когато се научавам да се доверявам, на Бога, на себе си, на другите, на самия живот.

Доверието в Божия промисъл не отменя моето участие. Със сигурност, и аз съм активна личност, правя планове и планирам живота си. Работят волята и желанието ми. Но в това, което мисля и върша, се научавам да зачитам и онези неща, които превишават моята сетивна предвидливост. Не мога всичко да промисля и да го планирам. Човекът знае частичното; само Бог знае цялото. Ние знаем днешния епизод и навярно дори него не знаем, Бог знае и утрешния епизод и по-следващия и целия сценарий. След като в нетварната реалност на Бога няма минало, настояще и бъдеще, а единството на цялата картина, която за нас е частична. Оттук, правя моите планове, вървя активно в живота ми, но имам съзнание, че не зная всичко, нито определям всичко. Тогава започва доверието в Божия промисъл.

– Доверието, за което говорите, се отнася към Бога или към ближния? Свързват ли се тези две неща? Не може ли един човек без вяра да прояви доверие към другите?

– Нуждата да се доверя е присъща на човека. Бог като Създател е вложил в човешката структура всички онези неща, които ще помогнат на самия човек както да оцелее, така и да се развие. Със сигурност всички хора независимо от тяхната вяра или произход имат възможност да проявяват доверие. Това, което отличава навярно един вярващ, е че превръща тази естествена способност във връзка с Бога. Той не се доверява просто на едно безлично течение или случайност, а на една Личност, с Която създава любяща връзка – с Бога.

 – Гръцкото общество е бичувано от една обща криза на доверие: към институциите, държавата, но главно на един към други;  нещо, което създава куп пречки и проблеми. Какъв е вашият отговор на този – всъщност политически – проблем?

– Трябва да започнем да се доверяваме, защото така природата ни функционира правилно. Ние сме същества, създадени за доверие, не за резервираност.  Възпълваме се, когато се откриваме, а не когато се затваряме. Гръцкото общество има нужда от сътрудничество. Трябва да научим какво означава „сътруднича, разговарям и диалогизирам“, дори когато не съм съгласен. Но за да стане това, съвременните гърци трябва да слезем от катедрата на всезнаещия и непогрешимия. Да признаем, че не знаем всичко и че колкото е важна нуждата да се изразяваме и да говорим, толкова е и важно да се научим да чуваме и да си сътрудничим. Едно общество, за да може да напредне, трябва да знае да задава въпроси, а не да има готови отговори за всичко.

превод: Константин Константинов