Продължение на беседата между Манолис Мелинос и йеромонах Атанасий Симонопетритски

М.М.: Има различни мнения относно честото причастяване. Едни говорят за често, други предупреждават за опасност това да стане навик. Разбира се, това всъщност е въпрос на изповядващия се и неговия духовник. Можете ли да ни дадете една обща линия?

й. А.С.: Винаги са съществували тези две течения. Това зависи от разсъдителността на всеки духовник. Не можем да поставим едно правило за всеки човек. Когато ние самите определени пъти сме в състояние на духовна подготвеност, можем – съгласно свещените канони – да пристъпваме по-често към Чашата на Живота. Друг път ни възпрепятства някое наше падение, някакъв наш грях. Така не можем да дадем една линия за св. Причастие. Въпреки това погрешно се бе наложило – поради турското владичество и незнанието на Света Гора, доскоро, когато дойдохме и ние – един лош навик, да се причастяват един път в месеца, един път на 45 дни. Това постепенно бе преустановено, защото с четенето на духовни книги (на св. Симеон Нови Богослов и на всички други св. отци и особено на св. Никодим Светогорец за честото причастяване) се промени практиката на Света Гора. Но въпреки това като общо правило не можем да препоръчаме постоянното причастяване на всички, нито рядкото. При всеки човек духовникът лично трябва да реши този въпрос, съобразно духовното състояние на изповядващия се, а не самият вярващ (да решава).

 – Помня, че на група поклонници казвахте, че човек трябва да е много „чист”, защото духът на Христос не може да живее в един нечист човек.

– Трябва да водим борба за постоянно очистване. Разбира се, според човешките сили. Защо, има ли някой напълно чист?

Нека се върнем към стареца Арсений (вж. статията „Старецът Арсений“ – бел. ред.).  И тъй, той не се причасти на празника на св. Симеон. Направи ми голямо впечатление и го попитах. Отговори ми:

– Отче, имах стомашен проблем и се уплаших да не върна св. Причастие.

– Добре – му казах. – Утре-вдругиден ще се причастиш.

Всички други отидохме на трапеза. Той, както е известно, не идваше. Вземаше маслинките и сухарчето и отиваше в килията си, където ги ядеше прав. Ние бяхме на трапезата. Имахме таханова супа. Ядяхме нормално, седнали, а той прав в ъгъла на килията си, облегнат ядеше маслините. В това положение, в това състояние го порази инсулт в дясната страна. Падна на земята и викаше за помощ, но ние не го чувахме. Когато приключихме и слязохме към килиите, чухме да стене. Отворихме и го видяхме паднал на земята.

– Какво стана, дядо?

Със задъхан глас отвърна:

– Получих удар.

Веднага извикахме лекаря. Налягането му бе много високо. Даде му лекарства, но каза, че по-скоро ще има и втора атака. Наведох се и му казах:

– Искаш ли да донеса св. Тайни да те причастя?

– Донеси! – ми отвърна с копнеж.

Отслужихме първо Маслосвет, помазахме го и го причастих. Веднага след това получи втори инсулт. Парализира се и лявата му страна. Стенеше милият цяла нощ. На другия ден сутринта, на 13 март, в часа,в който биеше клепалото по време на  „Ето, Женихът идва. . .”, старецът Арсений издъхна. Сега е на небето и се радва с Божиите светци. Неговите молитви да имаме!

 – Да се спрем върху великия игумен Неофит от началото на 20-ти век.

– Папа-Неофит бе малоазиец, от Алацата. Макар да не бе особено образован – с 1-2 клас – имаше лидерски качества и се радваше на уважение по цяла Света Гора. Пламенен човек, отдаде се от все сърце на монашеството. Обикна с все сила на душата си Господа, Света Богородица и нейната Градина.

Два случая с него. Първият е свързан с градежа на манастира. Бяха поставили рампа от гробището – което се намира в основата на скалата – и стигаше много високо, върху зданието, което се строеше. Рампата имаше височина 50 м. Отдолу пропаст! Стълбата и рампата бяха от кестеново дърво. Тогава нямаше кранове, които използваме днес за качване на материалите в строежите. Старецът Калист – който почина на 100 години и бе последния калугер на папа-Неофит – ни разказва, че поставяли наочници върху мулетата и натоварени ги качвали върху скелето и ги разтоварвали! Помисли само. . . Когато строежът стигнал до 4-ти етаж, игуменът се качил на скелето да провери работата. Как станало, стъпил накриво – изкушение било –  паднал в пропастта и оттам върху  скалата. . . Всички мислеха че здрав кокал няма да намерят в него. Втурнаха се и – о чудо!, – намерили го жив! Разбира се, бил „на пихтия”. Почти всичките му кости били строшени. Помолил ги да не го преместват веднага, а да го оставят малко да се съвземе. Казал им да заколят един вол. Тогава нямало пътища, нито камиони, за да транспортират дървения материал. Използвали огромни волове. Има още няколко, за недостъпните места, където автомобил не може да стигне. Заколили вола и след като го одрали, обвили с топлата кожа една част от тялото му, с терапевтична цел . След това зашили около него кожата и го оставили на слънце. Било юли. . . Кожата – както е естествено – се сбръчкала и станала „гипс”. Така остана цели 18 месеца. Помислете само какво търпение…  Най-важното обаче е друго. На другия ден, когато канонархът отишъл да вземе благословение за началото на Утреня, игуменът го помолил да уведоми епитропите да го посетят веднага. Калугерът се уплашил, мислейки, че игуменът е в  сетния си час… и иска да даде последни увещания. Съобщил веднага на отците, които изненадани го чули да ги моли да го занесат в храма. Вцепенено се споглеждали. Той без да пада духом им казал: „Намерете едно място в храма, за да идвам. Не може игуменът да отсъства от службите. Където е тялото, там ще се намира и главата!”. Когато установили, че е непреклонен, направили каквото им казал. Така, от едно място зад и вдясно от игуменския трон, в течение на година и половина съучаствал в богослужението и казвал даже всички молитви на оглавяващия св. Литургия!

Втори случай. Всеки четвъртък в манастира се меси хлябът за седмицата. Тогава, понеже (в манастира) работили 80 северноепирски работници, приготвяли много хляб. Нямали машини – за месене и т.н. – и месели цялото това количество на ръка. Голям труд. След като хлебарят направил съответната подготовка, ударил голямото клепало, за да се съберат отците, които били свободни, да му помогнат в месенето. Така и тогава ударил втори път. Нищо. Никой не се появил. Обезпокоил се, виждайки тестото да се надува, рискувайки по този начин да прахоса материала. В отчаянието си отишъл при игумена и му разказал случилото се. Той му казал:

– Не се разстройвай! Остави го така. Върви в килията си и изпълни правилото си.

– Тестото? Отците? – попитал изненадан монахът.

– Тестото го хвърли долу, върху скалите, да го изядат чакалите. И те имат право. Колкото за отците, аз ще ги оправя! Върви и кажи на трапезаря да дойде тук!

Веднага щом монахът се появил при игумена, той го попитал дали има хляб. Трапезарят му казал, че имало само три хляба. Получил заповед да не ги слага на трапезата. Игуменът му казал даже:

– На трапезата, до чинията с яденето ще сложиш една чиния пълна с брашно и ще я покриеш с друга чиния.

– Ама, геронда. . . – тръгнал да промълви послушникът, но като мълния прозвучал гласът на игумена:

– Прояви послушание!

Когато отците отишли на трапезата, свалили чинията. Съзирайки брашното, се гледали с учудване и извикали трапезаря, искайки хляб. Тогава игуменът ги изгледал и им казал:

– Отци, хляб искате? Това е хлябът! Ходихте ли да месите днес? Не отидохте и остана брашно. Яжте брашно сега!

Оттогава, още преди да бие клепалото, чакали наредени пред фурната, за да месят!

превод: Константин Константинов