Автор: о. Николай Амарантидис

Всеки ден от ранна утрин на гробищата е една много симпатична баба, която идва в храма „Вси светии“ и след като мине през църквицата да целуне иконата, ще запали свещичките си, ще ми даде един бонбон и ще рече: „Слава Богу, че се съмна и днес“. После до обяд ще започне един забележителен жертвен подвиг – да пали кандилата на починалите с неин собствен елей и да се моли за тях по свой собствен начин.

Попитах и аз един ден в недоумение:
– Бабо, колко роднини имаш тук?
Бабата ме изгледа с недоумяващ поглед:
– Защо питаш, отче мой? Заради кандилата, които паля ли?
– Да! – отговорих ѝ аз.
– Всички тук, отче, са Божии чеда, както съм и аз. Всички са ми роднини!
В този миг, както разбирате, аз се почувствах много малък в духовно отношение пред нея!
А бабата продължи:
– Аз паля кандилата на тези душици, за които никой от години не идва и няма кой да ги запали. Или пък по много и различни причини не ги интересува да ги палят. Виждам разрушени гробове, на които дори имената не се разпознават. Не са ли заслужили, отче, и те да им запалим по една свещица и да кажем една молитва – след като техните сродници са ги забравили?
Аз, отче, минах 90 години, а Бог ме държи права заради тези сирашки душици. Бебенца, отче, едва на няколко месеца са си отишли от живота, ангелчета, за които никой от години не идва тук. Войници, които са воювали, за да бъда аз тук и да ти говоря, а никой не им запалва една свещица. И много други душици. Не са ли заслужили една свещица от нас? Защото някои са свикнали, отче, да казват: „Защо да ходя на гробовете да паля свещ? Нима там са починалите?“. Не, отче, не е така. Душите чувстват свещицата и присъствието ни, но просто ние не можем да го схванем! Светът, отче, е жесток – ядем, пием, забавляваме се години наред заедно, а след като дойде смъртта не посещават своите си, за да не им се свие сърчицето. Само в доброто сме заедно, а в лошото – тогава всичко свършва завинаги. Зачеркване!
Единственото, за което ми е мъчно, отче, когато си отида и аз от този живот, кой ще ги пали? Затова, отче, имам една тетрадка и пиша всеки ден колкото имена мога, за да ги дам по църквите, да ги поменават, когато аз вече няма да мога.

Това е баба Константина.
Благословената сподвижница на душите, на нашите починали.

От фейсбук-профила на Йоанис Папахронис