Вътрешните окови

Автор: свещеник Дмитрий Шишкин

Апостол Йоан Богослов казва: «Всяка неправда е грях, но има грях, който не е смъртен» (1 Ин. 5:17). Ние съгрешаваме всеки ден, всеки час, сякаш между другото… Какво да се прави: всеки човек е лъжа. Но има всекидневни грехове, които при първата наша покайна въздишка се прощават от Господ, но има и тежки грехове, способни да повредят душата ни за цял живот. Това е все едно човек да катастрофира, да го закарат в операционната, близките му да чакат в коридора и да излезе лекарят с разперени ръце, казвайки: «Травми, несъвместими с живота…» Ужасен момент! Това означава, че човекът е умрял. В този смисъл, има и грехове, несъвместими с духовния живот. Благодатта отстъпва и пред лицето на Господ човек се превръща в разлагащ се, вонящ труп. Светите отци казват, че благодатта за душата е като диханието за тялото. Без Бога човешката душа не може да живее! И започват страдания, които не могат да се опишат с никакви думи. Човек трябва да пролее много сълзи, за да се върне отново душата му към живот чрез Божията благодат.

Уви, в нашето време на всеобщо безбожие все повече стават хората, които извършват страшни, смъртни грехове. Много от тях, слава Богу, са се покаяли, напълно са изменили живота си, но споменът за извършените грехове, осакатяването на душата, причинено от греха, продължават да им тежат и да ги мъчат. И понякога, колкото повече човек се приближава към Бога и се стреми да промени живота си, толкова мъчението става по-силно и по-непоносимо. Ето защо много хора отново и отново изповядват грехове, които вече са били изповядани и повече не са извършени.

Каква е причината за тези тежки страдания?

Докато човек греши – той живее в тъмнина. Грехът е неговото естествено състояние. Човек дори да разбира с ума си, че върши страшни неща, но духовно, нравствено, той не е в състояние да осмисли своя живот. И ето защо, когато човек започне да се кае, да се приближава към светлината, да се преобразява душевно, миналите грехове застават пред него с цялата си ужасяваща и неприкрита грознота. На човек му става страшно, срамно и болно пред Бога от осъзнаването на всичко, което е направил. И този ужас се превръща в незаздравяваща духовна рана, която измъчва човека през целия му живот. Тежестта на тази мъка за някои хора е толкова непоносима, че те губят разсъдъка си и дори посягат на живота си.

И как човек, извършил в живота си едни или други тежки грехове, а след това обърнал се към Бога, да живее с това душевно бреме? Какво да прави, ако вече изповяданите смъртни грехове продължават да измъчват и да тежат на съвестта му, довеждайки го понякога до нравствено изтощение?

Доста често се случва да чуваме думите: «Навярно Бог никога няма да ми прости!» или: «Знам, че няма за мен прошка от Бога!». Често човек сам на себе си не може да прости за това, което е направил и се отчайва от невъзможността да промени нещо. Но едно е съдът човешки, е друго – съдът Божи. Когато човек се кае от цялата си душа за извършените грехове, изповядва се и повече не се връща към тях, но в същото време казва, че Бог «няма да може да му прости», той (може би без сам да го разбира) извършва още един грях. Той «мери» Бога със своята си, греховна мярка; «принизява» Твореца до нивото на немощна твар.

Знаем, че Божието милосърдие, Неговата любов са безгранични. И особено много неговите милосърдие и любов се изливат над каещите се грешници. Така че няма такъв оплакан, изповядан грях, който да «не да може да прости Бог». За това има много потвърждения в Свещеното писание, започвайки със Стария завет, където Бог известява чрез устата на пророк Исайя: «Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля» (Ис. 1:18), – и завършвайки с Новия Завет, където Господ директно казва: «защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние» (Мат. 9:13).

Често човекът приема своите нетърпима болка и мъка, спомена за извършеното, като знак, че Бог не му е простил. Това, разбира се, е неправилно. Просто по отношение на тежките грехове, освен Божието милосърдие, действат още човешката съвест и памет – тези природни средства за покаяние. Това, че изповяданият грях продължава да тежи на съвестта не означава, че той не е простен от Бога. Именно това означава, че грехът дълбоко е повредил нашата цялост, че изисква задълбочено и продължително лечение. А всеки грях се лекува – чрез Божията благодат, заедно с нашето дълбоко разкаяние.

Помненето на миналите грехове ни е оставено като епитимия, като тежко, но изкупително бреме, което каещият се грешник е длъжен смирено да носи през целия си живот. И такива «вътрешни окови», незабележими за околните, носят мнозина. По отношение на средното и по-възрастното поколение – това е отчасти следствие на онзи безбожен живот, който в продължения на десетилетия се налагаше на държавно ниво. По отношение на младежите – следствие на днешното безверие и либерална всепозволеност.

Виждайки как живее подрастващото поколение, с горчивина можем да твърдим, че и за в бъдеще на свещениците ще се наложи да се сблъскват с този проблем – и даже в мащаб, несъизмеримо по-голям в сравнение с днешния. Уви, такива са неизбежните плодове на греховния живот: страдания, болка и нравствена, душевна непълноценност, с която, все пак, трябва да продължим да се живеем.

Нека споменът за извършеното служи за всеки грешник не като повод за отчаяние и тъга, а като напомняне за своето истинско положение пред Бога и хората, повод за непрестанна покаяна молитва. Това е, ако може да се каже така, горчиво, но отрезвяващо и ефективно лекарство за душата, лекарство, от което не трябва да се стремим непременно да се избавим, а по-скоро да възприемаме като средство, което ни подтиква към покаяние и молитва.

Но освен мъчителния спомен за извършеното, съществува още и бесовска злоба, която се старае да използва старите грехове на човека като средство за погибел, внушавайки мисли за непрощаване на греховете, хвърляйки душата в униние и отчаяние. Така някога погива коварният Юда. Ако се замислим и апостол Петър съгрешава с предателство, и двамата тия ученици, както е казано в Писанието, се разкаяли. Но освен горчив плач, Петър имал пламенна любов към Господ и силно упование на Него и за това скоро му било простено и възстановено предишното му достойнство. Юда се поддал на внушението на бесовете, забравил за безграничното Божие милосърдие, не се обърнал към Него, не Му се доверил със сълзи на разкаяние – и погинал.

Когато човек извършва страшни грехове, но след това се кае и с Божията помощ се поправя, все пак още дълго време му е тежко и мъчително, защото бесовете отстъпват не веднага, а се стараят ако не да прелъстят, то поне да хвърлят душата в отчаяние, напомняйки за нейните грехове и въвеждайки я в недоумение: как въобще може да се очисти?! Но това са само помисли, и за Бога е възможно да «избели повече от сняг»  душата и на най-последния грешник, стига този грешник да се кае искрено и да търси не своето, а Божието.

Всяко униние, смущение, печал и отчаяние, които съпровождат спомена за миналите грехове, са внушения на демоните, които не искат да пуснат душата при Бога. Всички тези бесовски внушения трябва да бъдат решително отхвърляни и колкото по-скоро, толкова по-добре. Да ги отблъскваме веднага след като се появят в душата и крепко да се молим Бог да ни помилва, «да му се оплакваме», по думите на един опитен духовник. И Господ непременно ще чуе този сърдечен вопъл и ще прогони тъмния облак на отчаяние и печал, ще укрепи и ободри каещия се грешник. И даже ако понякога унинието и мъката обгръщат душата и сякаш насила я държат – все едно, не трябва да се предаваме, а постоянно да пребиваме в молитва, с отвращение да отхвърляме това помрачение, да му се противим и да плачем, да викаме Господ, призовавайки за помощ. Да, случва се, и ден, и два, и повече сатаната да действа на душата по този начин, мъчейки се да я въвлече в мрака на отчаянието, но трябва предварително да знаем, че това е възможно и да не се изненадваме, да не проявяваме малодушие, когато това се случи, а решително да влизаме в битка – да се противим на злото и заедно с това непрестанно да се уповаваме на Господ.

Това е тежък труд, но труд благодатен, ако човек от все сърце, с цялата си душа и във всичките си помисли с любов се обръща към Бога. Бог непременно ще защити такава душа и ще ѝ помогне, ще я подкрепи! И когато злобният мрак, бесовското внушение се разсее – душата ще се яви обновена, като злато, пречистено в огъня.

Отделно искам да кажа нещо за тези, които вече са осъзнали пагубността на собствения си греховен живот, искат да го променят, но не могат. Първо, не е нужно да се отчайват. Великите подвижници понякога с десетилетия са се борили една или друга своя страст. А какво остава за нас! Разбира се, има случаи, когато мигновено разкаяние разтърсва самите дълбини на човешкото същество и човек се преобразява веднага, внезапно и завинаги. Случва се и това. Но все пак в повечето случаи човек стига до покаяние, до изменение на живота си не веднага и старите греховни навици (по-точно – болести, страсти) не го оставят на мира дълго време. Главното в този случай е да не се предаваме. Да си казваме: да, аз паднах, но непременно искам да се избавя от тази или онази страст и вярвам, че Господ ще ми помогне за това. Нужна е твърда решимост за справяне с греха и упорита борба със себе си, понякога в продължение на много години. Ето какви удивителни думи казва Йоан Златоуст: «Съгрешил ли си? Влез в църквата и заглади греха си. Колкото и да си падал на площада – всеки път ставаш: така и колкото пъти съгрешиш – покай се за греха, не се отчайвай; съгрешиш ли друг път, пак се покай, за да не изгубиш съвсем, поради нехайство, надежда на обещаните блага. Ти си в дълбока старост – и си съгрешил? Влез (в църквата), покай се: тук е лечебница, а не съдилище; тук не измъчват, но дават прошка за греховете».

Не трябва да се предаваме! И това е главното. Но и да се отпускаме не бива, надявайки се само на милостта Божия, оправдавайки собствената си немощ. Това е лукавство. От момента на нашето кръщение Господ ни е дал сила и власт да се противим на дявола, и ние сме длъжни да се възползваме от тази власт в пълната и′ сила. Трябва да сме воини, и воини дори «до кръв», както е казал апостолът. «До кръв» тук означава крайна решителност в противопоставянето на греха, пределно напрягане на душевните и физически сили. Само на такава съзнателна съпротива съдейства и помага Господ чрез Своята благодат.

Главното е – да не хитруваме пред себе си и пред Господа. Ако в душата ни все още не е съзряла решимостта да оставим греха – трябва да плачем за това и от сърце да търсим тази решителност. Грехът трябва бъде оставен, прекратен, отхвърлен. Няма друг път! Целият въпрос е в това как да го постигнем. Нужно да сме честни пред Бога, да молим Той да просвети ума и сърцето ни така, че правилно да погледнем на собствената си страст, истински да я намразим и да я отхвърлим решително веднъж и завинаги. Трябва да търсим чист живот, да го търсим с цялото си сърце и душа, и Господ непременно ще откликне, ще ни покаже пътища за преобразяване на живота ни.

А за тези, които по Божията милост не са извършвали тежки грехове в живота си, нека тази беседа за неизбежната мъка като последствие от греха, послужи за предупреждение и напомняне за необходимостта да се живее в съгласие с Божия закон. Защото няма и не може да има друг път за радостен, здрав и добър човешки живот.

източник: http://www.pravoslavie.ru/49240.html, превод: Илияна Димова