Автор: о. Александър Лашков

8-ма Неделя след Петдесетница

Жадни за Христовото слово и за Христовото целебно присъствие, големи множества народ вървят след Спаси­теля. Увлечени да Го следват почти навсякъде, хората по­някога се озовават в твърде отдалечени и пустинни места, забравяйки грижите за прехрана и подслон. За един та­къв случай ни разказва св. евангелист Матей в днешното евангелско четиво (Мат. 14:14-22). Христос се отдалечава в пустинно място, преминавайки с кораб Генисаретското езеро. Народът обаче узнава къде се е установил и като обикаля пешком по брега отново Го намира. „Като видя толкова много свят – пише евангелист Матей, – Иисус се смили над тях и издери болните им.” Ала часовете летят и вече се смрачава. Чак сега хората се сещат, че нямат храна, а са твърде далеч от населено място. Учениците смутено молят Христос да разпусне народа, за да тръгнат хората час по-скоро по селата да си търсят нещо за ядене. Но Спа­сителят предлага друго решение. Той взема наличните пет хляба и две риби, поглежда към небето, благославя ги и … започва да разчупва и да раздава. Раздава, докато всички (около 5 000 души само мъже) се нахранват до насита, а с къшеите, които останали, напълват дванадесет коша.

Този случай на изобилно бликналата Божия любов и милост е подходящ повод да поговорим за Божията лю­бов и милост изобщо; за неизказаната и бездънна Божия щедрост, с която Той ни залива отвсякъде и винаги – нас – Своите неразумни и непокорни чеда.

От къде да започнем? На където и да се обърнем, на където и да погледнем, ще бъдем поразени от красота, премъдрост и целесъобразност. Бог би могъл да създаде всичко по-просто, по-бедно, по-сиво, по-невзрачно. Но Той с неподражаема щедрост е излял красота и мъдрост навсякъде около нас, из цялата Вселена.

„Колко са многобройни делата Ти, Господи, всичко си направил премъдро!” – възкликва с възторг псалмопевецът (Пс. 103:24). Ето я Земята, нашата планета, нашия дом. Погледната от космоса, тя сияе в искрящо синьо и бяло и блести в багри на фона на катранено черното небе, носейки се безпогрешно в своята идеално очертана орби­та около Слънцето. А гледани от земята, колко красиви и вълнуващи са слънчевите изгреви и залези; колко ведро и ободряващо синее небесният свод; колко тайнствено е нощното небе; колко страховити и черни, нежни и ефирни, чудати и менливи са облаците, които го кичат.

А сезоните? Всеки със своята неповторима, „лична” красота! Чистата, синьо-бяла, кристална зима или трептя­щият зной на пламналото лято? Цъфтежът и благоухани­ята на влюбената пролет или златобагрието на плодонос­ната есен? Кое е по-красиво? Едва ли някой би могъл да отсъди, но всеки занемява пред толкова много хубост.

А растителният свят? А цветята, горите, джунглите? От малките тревички до огромните дървета, от дребните полски цветенца до пищните ярко пъстри тропически цве­тя – кой може да ги изброи и опише, кой може да им се начуди и нарадва? Същото многообразие, че и по-голямо, срещаме и във фауната, в животинския свят. И до днес още науката на е изброила и класифицирала всички насекоми. Хиляди, милиони животинки и животни – от невидимите микроорганизми до гигантските китове! Плуват, пълзят, бягат, летят и пълнят земята. Някои от тях красиви – други грозни, някои изящни – други тромави, някои страшни – други смешни; свирепи и кротки, тревопасни и кръвожад­ни, мързеливи и работливи, глупави и хитри – всички имат своя физиономия и характер, свое предназначение и своя мисия. И в каква съвършена хармония живеят с растител­ния свят и помежду си, как си съдействат и помагат, живе­ейки понякога в най-странна и невероятна симбиоза.

И за да не тъне този многолик и пъстър свят в глухота и безмълвие, Бог е изпълнил всичко с невероятна музика. Завладяващо е звученето на природния оркестър!

Всичко има в него: и трещене на гръмотевици, и нежен ромон на потоци; и вой на урагани, и галещо шумолене на млади листа; и омайни птичи песни (солови и хорови), и страшен рев на диви зверове; и гръмовен бумтеж на водо­пади, и едва доловим плясък на морски вълни. Цялата тази нежност и сила, тревожност и умиротворение, гальовност и устрем човекът, носителят на образа Божий, е успял да пренесе и претвори в звученето на симфоничния оркестър. Но колко по-могъщо и изразително е звученето на Божия оркестър в природата!

За да живеят, на растенията са им нужни четири неща: въздух, светлина, топлина и влага. Приблизително толкова храни са нужни и на животните. А за човека, венеца на творението, Бог е създал безброй храни и лакомства. Хи­ляди аромати, хиляди подправки, хиляди комбинации от едните и другите, хиляди лечебни билки и храни, хиляди съчетания от вкусове, миризми и усещания. Изобилие, ко­ето човешкото въображение наистина не може да побере.

Каквото е богатството от звуци и аромати, такова и по-голямо е богатството от цветове и багри: жълт, син и червен, но безчислени са производните от тях и техните нюанси и съчетания. И каква многоцветна хубост блика отвсякъде. Пламтящи изгреви и залези, синьо-зелено-виолетови морета, кристални езера, белоснежни върхове и китни зелени долини, прозрачно сини планини и пъстро­цветни равнини – Бог е създавал и украсявал за нас, чо­веците, с неописуема щедрост и любов; любов, с която се обича само най-свидно чедо.

Земята е нашият дом, нашият дивен, чуден и прекра­сен дом! И Бог, Всемогъщият, Премъдрият и Вселюбещият Бог, е устроил и подредил този наш дом с удивителна мъдрост и целесъобразност; украсил го е и го е нагиздил с омайна и зашеметяваща красота; преизпълнил го е ще­дро и всещедро с неизброими блага, благоухания и звуци, с преизобилен растителен и животински свят. И накрая ни е създал и нас, човеците, и ни е казал: „Ето това е вашият дом, това е планетата, която създадох и подредих за вас. Живейте на нея, стопанисвайте я и, ходейки по Моите за­поведи и радвайки се на всички блага, бъдете щастливи!”

Възможно ли е да си помислим и представим нещо по­вече? Човек би казал: къде повече от това? И това е нео­бозримо, неизследимо, необхватно за човешкото въобра­жение. Но … има и много повече. Много, много повече: повече красота, повече радост, повече блаженство! Къде са те? Ние, християните, знаем много добре: в отвъдния, в свръхестествения свят, в небесното Божие царство на лю­бовта и правдата. Ние изобщо не можем да си представим това, но там Бог е приготвил за Своите верни чеда, за тези, които искрено са Го търсили и обичали според силите си, такива неземни красоти, такава омая, такава сладост, бла­женство и щастие, които, както казах вече, са извън всяка човешка представа и въображение. За тези неземни блага св. апостол Павел пише: „Око не е виждало, ухо не е чува­ло и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (I Кор. 2:9).

Ето условието: които Го обичат. А да обичаме Бога, както всички знаем, ще рече да изпълняваме повелите, ко­ито Той ни е дал. Всъщност всички повели, всички Божии заповеди се свеждат до една единствена: да се обичаме един другиго. Бог и тук по удивителен начин и пак изцяло в наша полза е устроил нещата: любовта ни към Него се измерва с взаимната ни любов, ние Го обичаме, обичайки се един другиго.

Струва си да положим всички усилия, за да култивира­ме това чувство – любовта – в сърцата си. Да го възпитава­ме, да го отглеждаме грижливо и внимателно като рядко и прекрасно цвете, за да расте, да цъфти и благоухае и да ни дари със своите плодове. Защото единствено с тях, с пло­довете на любовта, ще се представим пред всещедрия ни Създател в съдния ден и ако ги имаме наистина, ще чуем благите Му думи: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, и наследете царството, приготвено вам от създание мира” (Мат. 25:346).

И това ще бъде последната и най-голяма Негова ще­дрост. /10 август 2008 г./

източник:  http://alashkov.wordpress.com/%D1%81-%D0%B4%D1%83%D1%85-%D0%B8-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0/%D1%81-%D0%B4%D1%83%D1%85-%D0%B8-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0-3/#k2r