Автор: старецът Йосиф Исихаст

Тъй като вече написахме много различни неща, чедо мое, то аз, подбуждан от твоята гореща вяра и благоговение, сметнах, че е добре да ти напиша малко и за любовта от това, което узнах от предишните преподобни отци и от четенето на Писанията. Но представяйки си висотата на тази свръхестествена благодат, аз се боя, че може би няма да мога да се справя с това слово. И все пак, съгряван от надеждата във вашите свети молитви, започвам това слово. Защото как мога аз, чедо мое, със своята сила да напиша за толкова велико дарование, което превъзхожда моята сила? И с какъв език следва да разкажа за това пренебесно наслаждение и храна на светите Ангели, пророци, апостоли, праведници, мъченици, преподобни и целия сонм, записан на небесата?

Истина ти казвам, чедо мое, ако бих могъл да говоря с езиците на всички хора от Адам, за да ми помагат, то и тогава ми изглежда невъзможно, че ще мога достойно да възхваля любовта. И какво говоря “достойно”? Защото смъртният език не може да каже и съвсем малко за любовта, ако Сам Бог, Самоистината и Любовта не ни даде сила на словото и мъдрост, и знание. И чрез човешкия език Сам Бог – сладкият наш Иисус Христос – Сам Себе Си зове и възхвалява. Защото Любовта не е нищо друго, освен Самия Спасител и Отец заедно с Божествения Дух и пресладкия Иисус.

И всички други дарби на човеколюбивия Бог, т.е. смиреномъдрие, кротост, въздържание и т.н., възбуждат божественото чувство, когато действат в нас чрез Божията благодат. Те, сами по себе си, без действието на Божията благодат са просто добродетели. И ние ги пазим заради Господнята заповед за изцеление на нашите страсти. Преди да получим благодатта, ние постоянно претърпяваме изменения: към смирение и към превъзнасяне, към любов и към ненавист, към въздържание и към преяждане, към кротост и към гняв, към дълготърпение и към ярост и така нататък.

Обаче когато сме движени от Божията благодат, тогава тези постоянни промени на душата се прекратяват. И макар тялото и да изпитва прости и естествени изменения, тоест студ, жега, тежест, труд, болка, глад, жажда, болести и така нататък, душата, хранена от действието на Божията благодат, пребивава неизменна в дадените ѝ естествени Божии дарби.

Тази неизменност, за която говоря, трябва да разбираш така: когато благодатта се намира в нас, душата е непроменлива по отношение на дадените ѝ от Бога дарби. Но това не означава, че не стават промени, когато благодатта се отдалечи. Благодарение на здраво благоразумие на душата, човек може да стане трудноизменчив, обаче не и неизменчив.

Защото ние и на друго място на това послание написахме, че дотогава, докато носим тази глинена обвивка, нека никой да не мисли, че без идването на Божията благодат може да съществува висота на състоянието, която да не е подложена на промени, която нищо не заплашва. По този начин добре се вкусва и сигурно се научава усещането на всяка Божия дарба.

Обаче когато човек достигне чувството на Божествената любов, която е Сам Бог съгласно казалия, че Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него[1], ще може ли тогава смъртният език без божествена енергия да говори за Бога и за Неговите свети дарби? Защото и днес мнозина добродетелни и благочестиво живеещи хора, с дело и слово благоугаждащи на Бога и принасящи полза на ближния, мислят и мнозина имат за тях същото мнение, че са достигнали любовта благодарение на малкото дело на милост и състрадание, което оказват на ближния.

Обаче истината не е такава. Защото те изпълняват заповедта за любовта съгласно Господа, Който казва: Обичайте се един другиго.[2] И спазващият заповедта е достоен за похвали като изпълнител на Божиите заповеди. Но това съвсем не означава, че това е и действие на Божията любов. Това е път към извора, обаче не е самият извор. Това са стъпала към двореца, обаче не е самата врата на двореца. Това е царската дреха, но не е самият цар. Това е Божия заповед, но не е Самият Бог.

Така че желаещият да говори за любовта трябва в пълнота на чувството да вкуси тайнството на любовта и след това, ако позволи Изворът на любовта – пресладкият Иисус, да предаде от плода, който е получил, и да принесе несъмнена полза на ближния. Защото голяма е за нас опасността да говорим погрешно и да мислим в незнание, и да се гордеем, че знаем това, което в действителност не знаем.

Така че знай със сигурност, възлюбено мое чедо, че едно е заповедта за любовта, изпълнявана с дела заради братолюбието, и друго е действието на Божествената любов. И първото го могат всички хора, ако поискат и принудят себе си да го изпълнят, а второто – не. Тъй като това не зависи нито от нашите дела, нито от нашето желание. Но това зависи от Извора на Любовта, нашия пресладък Иисус, Който ни дава това, ако Сам иска, както иска и когато иска.

И ако ходим в простота и пазим заповедите, и със сълзи, с търпение и постоянство усърдно просим, и ако пазим добре като Моисей Иоторовите овце, тоест благите и духовни движения и помисли на ума, в зноя на деня и студа на нощта на постоянните войни и изкушения, и се съкрушаваме с труд и смирение, тогава ние се удостояваме да видим Бога и Къпината, горяща и неизгаряща в нашите сърца от божествения огън на Любовта. И след като се приближим към нея чрез умната молитва, чуваме Божия глас, казващ в тайнството на духовното познание: Събуй си обущата от нозете.[3] Тоест свали от себе си всяко своеволие и грижа на тоя век и всяко детинско мъдруване и се подчини на Светия Дух и на Неговата Божествена воля, защото мястото, на което стоиш, е свято.

И когато всичко това бъде снето, човек приема върху себе си отговорността за закрилата на народа и нанася рани на фараона, тоест разсъждението и управлението на Божествените дарби и победата над бесовете. И след това получава Божествените закони. И не на каменни скрижали, както Моисей, които овехтяват и се чупят, но божествено написани от Светия Дух в нашите сърца. И не само десет заповеди, но колкото побират нашите ум, знание и естество. И след това човек влиза зад вътрешната завеса.

А когато го осени Божественият облак в огнения стълб на любовта и той целият стане огън и няма сили да понася повече това, тогава божественото действие на любовта зове към Извора на любовта и казва чрез човешките уста: “Кой може да ме раздели от сладката Ти любов, Иисусе?” И освен това, в повяващ полъх – в тяло или без тяло – Бог знае – вътре в жилището или извън него, във въздуха – Бог знае, – това знае само този, който е видял – целият станал огън – с огъня, изливайки сълзи на любов, с удивление и изумление зове: “Спри, сладка Любов, водите на Твоята благодат, защото свръзките на моите членове се разпаднаха!” И докато той казва това в повяващия полъх на Духа с Неговото чудесно и неизречено благоухание, сетивата замират и не е възможно каквото и да е телесно движение. И целият пленен, свързан с мълчание, той само се удивлява на богатството на Божията слава, докато божественият мрак не си тръгне.

И стои като безумен,
извън себе си, сякаш пиян,
не говори нищо.
Да говори не дават нито езикът,
нито умът, нито сърцето – на душата и волята.
Само: “Иисусе мой, любов и сладост!
Отец и Спасител мой, пресладка Любов!
Създател и Бог мой
и Свети Душе,
О, Пресвета Троица в Божествена Единица!
О, живот на душата ми, наслада на сърцето,
просвещение на ума; о, Любов съвършена!
О, извор на Любовта, надеждата и вярата,
кажи ми, как да Те търся, за да Те намеря.
Да, любов моя сладка, Иисусе мой Спасителю,
само това ми кажи и нищо друго не искам.
Да Те намеря и да падна
в божествените Ти нозе,
сладко целувайки раните и гвоздеите.
И вечно да плача с болка сърдечна
и нозете да оросявам, както в древност Мария.
Да не ме отлъчат всички начала,
власти и сили на врага велиара,
нито целият свят и неговите наслаждения,
нито всички удоволствия на този век.
И оттам, където оросявам нозете Ти,
Ти вземи душата ми,
И настани я, където знаеш,
Теб, моя Спасител, моя Бог и Създател,
вечно да виждам, да възпявам, да почитам.
С всички праведни пророци, апостоли
и мъченици, преподобни и свети жени,
и с цялото войнство на небесните Ангели,
Херувими, Серафими, Власти и Престоли,
и с Майката пресладка, Пресветата Дева
и Владичица на всички, Богородица Мария.
Амин.”

И така, блажен е, чедо мое, часът, в който ни предстои, – ако се удостоим – да предадем душата си чиста на Господа и да се радваме заедно с всички, за които казахме, там, където във всички и над всички царува Иисус Христос, пресладкият Спасител, Отец и Бог, Възлюбеният Дух, Свят, Благ, Мирен, Животоначален, Животворящ, Неразделната Свята Троица, сега и винаги, и в безкрайните нескончаеми векове.
Амин.

Из  „Писма Изложение на Монашеския опит”. Старецът Иосиф Исихаст. Славянобългарски манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”©, Света Гора, Атон, 2003 г, стр. 298 – 304.

[1] Иоан. 4:10, 16.

[2] Иоан. 13:34.

[3] Изх. 3:5.