Автор: проф. д-р Здравко Пено

В първия член от Символа на вярата изповядваме вярата в Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята и на всичко видимо и невидимо. Когато изразяват вярата в Бога като Творец на света, отците на Църквата са се ръководили преди всичко от библейското учение за сътворението на света, изразено в началото на Свещеното Писание (срв. Бит. 1:1), в премъдростните книги на Стария Завет (срв. Притчи. 3:19; 8:27), в началото на Евангелието според Иоан (срв. Иоан. 1:3) и на други места в Свещеното Писание.

В предхристиянско време са съществували много теории за възникването на света, които различните философи са застъпвали. В повечето теории за света се говори като за вечно съществуващ, като за нещо, което съ-съществува на Бога. Езичниците са се кланяли на идолите, които са били дело на техните ръце. По думите на апостол Павел: и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги (Рим. 1:23). Измежду всички народи бил избран Божият народ – Израил, който се покланял на живия Бог, Творец на небето и земята и на многообразното творение. Този народ единствен запазил в себе си онова изначално чувство на удивление пред тайната на Бога и пред чудото на съществуването на света. Според наблюдението на св. Максим Изповедник всеки път преди да отдаде почит и прослава на Бога, човешкият разум „първо, застава пред чудото на Божията безкрайност и второ, удивлява се, че Бог е привел тварите от небитие в битие“.[1]

В началото на Свещеното Писание е записан разказът за сътворението на света, в който се казва, че Бог за шест дни е сътворил небето и земята и всичко, което е на земята. Всички творения са сътворени от нищо (от несущихъ – ц.слав., ex nihilo), за което изрично свидетелства и Втора книга Макавейска (срв. 7:28). Всичко, което Бог сътворява, има своето начало във времето, а това означава, че времето съ-съществува със сътворения от Бога свят. На библейското учение му е чуждо всяко предвечно съществуване на света или пък предвечното сътворяване на света[2] така, че в самото начало на сътворението не съществува ни най-малка дистанция между движението на нещата и времето.

Сътворяването на света – дело на Света Троица

Сътворяването на света е дело на Света Троица. Бог Отец сътворява чрез Своето Слово, т.е. чрез Сина (И рече Бог) и чрез Светия Дух, Който се носеше над водата (Бит. 1:2). Цар Давид е изразил вярата, че Бог Отец е сътворил света в Единородния Син с думите: Всичко си направил премъдро (Пс. 103:24)[3]. Това свидетелство следва и апостол Павел, който в Послание до Римляни казва, че всичко е от Него (Христос), чрез Него и у Него (Рим. 11:36). Св. Ириней Лионски описва образно истината за сътворяването на света от Света Троица, като казва, че Бог Отец е сътворил човека и света с двете Си ръце, със Сина и със Светия Дух.[4] За участието на Личностите на Света Троица в сътворяването на света говори и св. Григорий Нисийски: „Когато чухме за Отца, чухме за Онзи, Който е причина за всичко, а когато научихме за Сина, научихме за силата, която проявява първата причина да устрои света, а познавайки Духа, разбрахме за силата, която усъвършенства онова, което Отец чрез Сина при сътворението е произвел в битие“[5].

Според учението на св. Григорий Нисийски светът е сътворен като единно цяло, така че в един момент е приел съществуване във вид на „семенна сила“, а впоследствие чрез тази семенна сила, която Бог е вложил в него, постепенно се е развивал, по Божий промисъл, така че са възникнали конкретните неща, видове и индивиди[6]. В същия дух говори и св. Иоан Дамаскин, който казва, че сътворяването е преминало през два стадия: първият е създаването на материята от небитие, а вторият е сътворяването на отделните неща и същества от тази материя[7].

[1] Св. Максим Изповедник, Глава за любовта IV, 2, PG 90, 1048 B.

[2] За проблема за предвечното сътворяване вж. Пено, З. О предпостоϳању душа – критика Оригеновог схватања стварања// Пети Вселенски сабор. Србње, 2004, 73-90.

[3] В гръцкия текст е употребен изразът εν σοφία, със значение ‚в Премъдростта‘. – Бел. прев.

[4] Св. Ириней Лионски, Изобличение и опровержение на лъжливото знание, IV, 4, PG 7, 975 B. Според боговдъхновеното изказване на св. Николай Кавасила: „Отец е създал (света), Синът е бил Ръце на Създателя, а Утешителят – Диханието на Оня, Който е вдъхнал живот“. – Вж. св. Николай Кавасила, За живота в Христос, 2, PG 150, 532 D.

[5] Св. Григорий Нисийски, Писмо 24., PG 46, 1089 C.

[6] Св. Григорий Нисийски, Тълкувание на Шестоднева, PG 44, 77 D. Вж. и PG 44, 78. Този възглед  за постепенното развитие на сътворения свят е на пръв поглед в съгласие с еволюционисткото схващане за постепенното развитие на живата природа. Но развитието, което е описано в книга Битие и тълкуванието, което дава св. Григорий Нисийски, не е едно и също с описанието, което дава учението за еволюцията. Развитието на сътворения свят в съгласие с Божия план е едно, а научната теория за развитието на сложните организми от един или от няколко примитивни организма и превръщането на един вид в друг, е нещо съвсем различно. При разглеждането на този въпрос от научна гледна точка трябва да се има предвид както ограничеността на науката, така и фактът, че всяка научна истина е променлива. При това не трябва да се забравя, че науката е само един от видовете познание за света, който  предполага научен метод, където истините, до които се стига, са променливи и зависят от новите факти, които се включват в този метод. Науката със своя логически емпиричен познавателен апарат не може да даде окончателен отговор нито на въпроса за възникването на света, нито за Първопричината, а може само безкрайно да търси предпоставките. От особено значение тук е и въпросът за натурализма (обясняване на феномените чрез природни закони) и нуждата от него в науката. Трябва да се прави разлика между онтологичен и методологически натурализъм. Онтологичният натурализъм е философска изходна позиция, която отъждествява всичко съществуващо с природата, като изключва от теоретичните обяснения всичко свърхестествено. От друга страна, методологическият натурализъм приема, че натуралистичните обяснения са необходими само в науката и следователно не са необходими, нито пък задължителни като метод на познание за всички други интелектуални и теоретични дейности на човека. Оттук следва, че методологическият натурализъм е необходим в науката, докато онтологичният натурализъм е въпрос на личен избор. Научните познания на един истински учен нито го водят a priori до Бога, нито пък го отдалечават от Него. Вярата на учения е плод на по-различен вид познание за реалността и се основава върху Божията благодат, а не върху природата като такава. Според учението на св. Григорий Паламa знанието за природата и за сътворените неща не е предусловие за познанието на Бога; условието е чистата вяра в Господ Иисус (срв. Рим. 10:9), Вж. св. Григорий Палама, В защита на свещенобезмълвстващите – Триади, 2, 3, 43, ЕПЕ 1982, 2, 494. Отношението между знанието за природата и вярата в Бога изразява св. Исаак Сирин с думите: „Няма знание, което да не е оскъдно, колкото и то да се обогатява. А богатството на вярата не може да обеднее нито на земята, нито на небето“. – Вж. св. Исаак Сирин, Слово за подвижничеството, 62, 8, ЕПЕ 1991, 8 Г´, 14.  Според св. Симеон Нови Богослов „знанието не е светлина, а Светлината (= Христос – Иоан. 1:9) е знанието, защото всичко е в Него, чрез Него и от Него“. – Вж. св. Симеон Нови Богослов, Катехизическо слово 28., 10, ЕПЕ 1989, 19 Δ´, 374.

[7] Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, II, 5. Изд. Пουρναρας, П.  Θεσσαλονίκη, 108.

Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, Пено, проф. д-р Здравко М., превод от сръбски: д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3.

Реклами