Автор: епископ Атанасий Йевтич
продължение от тук
В Песен на песните или в псалмите ние виждаме един екзистенциален диалог между Бога и човека. И двете страни страдат. И на Бог му е жално за човека, и на човека му е жално. Достоевски особено ясно е показал, че когато човек се отдалечава от Бога, загубва нещо драгоценно, велико. Такъв пропуск, не-идване на среща с Бога винаги е трагедия. Трагедията – това е осъзнаването за загубата на онова, което сме могли да постигнем.
Когато човек загуби любовта, се отдалечава от Бога, той го чувства по трагичен начин, защото той е създаден за любов. Покаянието ни връща към онова нормално състояние или поне – към началото на нормалния път. Покаянието по думите на о. Юстин (Попович) е като земетресение разрушаващо всичко, което привидно е изглеждало стабилно, а се е оказало лъжовно, и тогава трябва да променим всичко, което е било. След това започва едно дълбоко, постоянно изграждане на личността, на новия човек.
Покаянието е невъзможно без срещата с Бога. Затова и Бог идва да срещне човека. Ако покаянието беше само размисъл, разкаяние, различно разположение на силите, то би било преустройство, но не и съществена промяна. Болящият, както казва св. Кирил Александрийски, не може сам да изцели себе си, на него му е нужен лекар – Бог. А в какво се състои болестта? В повреждането на любовта. Не бива любовта да бъде едностранна. Любовта трябва да бъде поне двустранна. А за пълнотата на любовта всъщност са нужни трима. Бог, ближният и аз. Аз, Бог и ближният. Ближният, Бог и аз. Това е перехорисис, взаимопроникване на любовта, кръговрата на любовта. Това е и вечния живот. В покаянието човек чувства, че е болен и търси Бога. Затова покаянието има в себе си винаги възродителна сила. Покаянието не е просто самооплакване или депресия, или комплекс за непълноценност, а винаги е съзнание и чувство, че е загубено общението, то е и внезапно търсене и дори начало на възстановяването на това общение. Ето, блудният син дошъл на себе си и си казал:”Ето в какво състояние съм. Но аз имам баща, ще се върна при баща ми!” Ако той просто беше осъзнал, че се е заблудил, това още не би било християнско покаяние. А той тръгнал към баща си! Според Свещеното Писание може да се предположи, че баща му вече е тръгнал да го срещне, че бащата сякаш е направил първата стъпка и това се е отразило на синовното желание да се върне. Не бива, разбира се, да се анализира, кое е първо, кое е второ: срещата бива двойна. И Бог, и човекът в покаяние пристъпват с една активна любов. Любовта търси общение. Покаянието е и съжаление за загубената любов.
Само когато започва истинското покаяние, тогава и човек чувства потребност от него. Като че ли първо е нужно човек да почувства, че се нуждае от покаяние, че то е спасението за него. А всъщност се получава парадокс, че само когато човек вече изпитва покаяние, тогава и усеща нуждата от него. Това означава, че безсъзнателното сърце е по-дълбоко от съзнанието, че Бог дава на търсещия. Христос казва: “Който може да приеме, да приеме.” Св. Григорий Богослов задава въпроса – кой може да приеме? И отговаря: този, който желае. Разбира се, волята не е просто съзнателно решение, а е нещо доста по-дълбоко. Достоевски също го е почувствал и православното подвижничество знае, че волята е доста по-дълбока от ума на човека, тя се корени в ядрото на човека, което се нарича сърце или дух. Както се казва в 50-ти псалом: “Сърце чисто създай в мене, Боже и правия дух обнови вътре в мене.” Това е паралелизъм; чисто сърце – прав дух; създай – обнови; в мене – вътре в мене, т.е. с други думи само се потвърждава онова, което вече е казано в първата част. Сърцето или духът – това е човешкото същество, дълбочината на богообразната личност на човека. Може да се каже, че любовта и свободата се съдържат в самия център, в ядрото на човека. Божията Любов е извикала човека от небитието. Божият зов се е осъществил и е получил отговор. Но отговорът – той е личен! Т.е. човекът – това е отговорът на Божия зов.
Св. Василий Велики казва (и това е влязло в службата на св. Архангели), че всички ангелски сили се стремят с неудържима любов към Христа. При все, че са ангели, при все, че са велики духовни същества, почти богове, но у тях е пусто без Христа, без Бога. Достоевски е нарисувал чрез устата на Версилов от “Юноша” картината, че човечеството е осъществило социалната правда, любовта, солидарността, алтруизма, но е отхвърлило от земята великата идея за Бога и безсмъртието. И когато Христос в Своето Второ пришествие се е явил, то всички изведнъж почувствали – всички онези щастливци, осъществили земното царство, “рая на земята” – почувствали, че у тях е царувала душевна пустота от Божието отсъствие. Следователно нямало и любов. И Достоевски с право е казал, че любовта към човека е невъзможна без любовта към Бога.
Двете заповеди за любовта са свързани. Да възлюбиш Бога изцяло, с цялото си същество и да възлюбиш ближния изцяло, както обичаш себе си. Те не могат да съществуват една без друга, и с това образуват християнския кръст: вертикалата и хоризонталата. Ако отнемеш една от двете, то вече не се получава кръст и няма християнство. Само любовта към Бога не е достатъчна и само любовта към ближния не е достатъчна.
Покаянието изведнъж поражда у човека и любов към Бога, и любов към ближния.
Теофан Затворник в “Пътища към спасението” казва (но това е и опита на всички Отци), че когато у човек се поражда покаянието, той тутакси започва да чувства, че обича ближния си. Вече не се гордее, не счита себе си за по-голям. Желае всички да се спасят. Това вече е знак за дълбок християнски живот. Следователно покаянието ни открива в ненормално състояние, в греховно, в отчуждено състояние – покаянието е път, завой към нормалното състояние, завой към Бога и изправление пред Бога. То разкрива пълната истина за състоянието на човека. И покаянието неусетно преминава в изповед. Изповедта е разкриването на истинския човек. Понякога на нас православните християни ни се казва, че покаянието е някакъв “дълг” на човека, който “следва да бъде изпълнен”. Не – това е едно доста унизително разбиране за изповедта. А изповедта – тя прилича на една случка с възрастна рускиня, която се грижела за малкото си внуче: заради някакви пакости, тя го нашляпала по ръцете; то отишло в ъгъла и плачело с обида. Тя повече не му обърнала внимание и се занимавала с нейната си работа. Накрая внучето отишло при нея: “Бабо, виж, ето тук ме удариха и сега ме боли”. От това отношение бабата така се трогнала, че сама заплакала. Детският подход победил бабата.
То и се открило. И така, изповедта-покаяние е определено разкриване на себе си пред Бога. Подобно на онези слова от псалма, които са преминали и в ирмоса: “Ще излея молитвата си към Господа”… все едно имаш съд с мръсна вода и просто го изливаш пред Бога… “И ще открия Нему молбата си, понеже душата ми се насити на зло и животът ми се приближи до дъното на ада”. Той просто чувства, че е затънал до дълбините на ада, както Йона в китовата утроба, и сега открива себе си пред Бога.
При дълбокото покаяние всичко е открито и грехът се вижда ясно. Един отшелник живял на Атон на скали, където нямало нищо, слязъл да се изповяда в един манастир и когато духовникът го попитал за какво иска да се изповяда, той отвърнал: “На душата си имам голям грях. Съхранявам в една стомна сухари, а мишката идва и ги изяжда. Много роптая по нея.” След това помълчал и добавил: “Тази мишка наистина ми причинява вреда, но аз и се сърдя повече, отколкото тя ми вреди.” Изповедта като продължение на покаянието е истинско саморазкритие на човека. Да, ние сме грешни, затова ние разкриваме своите рани, болести, грехове. Човек се вижда в отчаяно, безизходно положение. Но вярно е и това, че той гледа не само в себе си; както казва св. Антоний Велики: постави греха пред себе си и погледни Бога от другата страна на греха. Чрез греха погледни Бога! Но тогава грехът не издържа на конкуренцията при срещата с Бога. Бог побеждава всичко: какво е грехът? Нищо! Прашинка пред Бога. Но това е пред Бога! А сам по себе си той за мен е пропаст, погибел, ад. Както казва Псалмопевецът Давид: “От дълбините си викнах към тебе – изведи от пропаст живота ми!” Душата ни жадува за Бога, както елен в пустинята жадува за течаща вода.
Както св. Августин е почувствал: човешкото сърце не се успокоява никъде –освен у Бога. Както когато се случва с някое дете – то бяга и търси майка си, и не иска никой друг, и нищо друго, освен майка си, и щом попадне в обятията на своята майка, то се успокоява.
Затова Евангелието е именно книга за основните отношения: там се говори за децата, за бащата, за сина, за дома, за семейството. Евангелието не е теория, не е философия, а израз на екзистенциалните отношения – нашите между нас, и нашите с Бога.
Следователно изповедта е разкриване на истината за себе си. Не бива да се оклеветяваш, т.е. да се мъмриш в повече, отколкото наистина си грешен, но не бива и да се укриваш. Ако се укриваме, показваме с това, че в нас няма искрена любов към Бога. Библията е записан жив опит взет от реалността. В Библията е показано много – има много грехове, и богоотстъпничество, и богоборчество, но във всичко това няма да намерите само едно и то е – неискреността. Там няма област в живота, където да не присъства Бог. Трябва да знаем, както е говорил о. Юстин, както са го знаели светите пророци, че в човека има много зло и светът пропада в зло, но че има спасение за именно такъв свят и именно за такъв човек. В това е нашата радост! Има възможност за спасение и има реален Спасител.
О. Юстин веднъж е показал това със следния пример (той много е обичал пророците Илия и Иоан Кръстител!). Според неговите думи, св. Предтеча бил най-нещастният човек в света, понеже той още като дете е отишъл с майка си в пустинята, а когато майка му умряла, той е останал там и Бог се е грижил за него чрез ангелите. Така той живял в чиста пустиня, с чисто небе и чисти камъни, чист дъжд и не познавал греха, живял както Божий ангел в тяло. Но ето, когато той навършил 30 години, Бог му казал: отиди на р. Йордан и покръсти хората. И тогава хората идват при него и започват да се изповядват… те изливат върху Предтечата грехове, които образуват хълмове… гори. И Предтечата не може да издържи тези грехове. Знаете какви грехове имат хората и носят в себе си. И Предтечата започнал да се отчайва:”Господи, това ли е човекът, който си създал? Това ли е плодът на Твоите ръце?” Предтечата започнал да се дави. А масите идвали да се изповядат – колко ли още грехове трябва да се натрупат? И когато Предтечата не могъл да издържи повече, изведнъж Бог му казал: „Ето Го Агнецът Божий, сред тези грешници има Един, който е взел (взима) греховете на всички тези и на целия свят.” И тук най-нещастният човек става най-щастливият. Слава на Тебе, Господи! Значи, има спасение от тези грехове и от всички грехове.
Има Спасител! Разбира се, о. Юстин изразява вече опитно какво е преживял Предтечата заради покаянието. И това е истина – тук ще споделя нещо от своя малък опит покрай о. Юстин. Той беше човек, който живее подобно на Предтечата: чист, голям подвижник, и той състрадаваше, както митрополит Антоний (Храповицки) състрадаваше на грешните, състрадаваше на всеки човек, всяка твар, и Бог му даде заради това състрадание великия дар на сълзите. И това не беше нещо чуждо за нас. Човешките сълзи са винаги близки за всеки от нас. Около човек, който се кае искрено, може да се почувства, че покаянието ни е нужно и на нас, че сълзите са натурална вода, скъпоценна, като кръв, тази нова християнска кръв, това е ново кръщение, както са казали отците. Чрез сълзите ние възобновяваме кръщелната вода, която се превръща в топла и пълна благодат.
И към това покаяние се присъединява постът.
Св. Йоан Кронщадски в „Моят живот в Христа” пише, че когато човек ненавижда, неговият поглед пречи на другия дори да ходи. Заради греха човек не само страда сам, но страдат и всички около него, цялата природа и когато човекът започва да се кае и пости, то и това се отразява на всички около него.
Позволете ми едно отклонение: ако съвременното човечество постеше повече, нямаше да има толкова екологични проблеми. Отношението на човека към природата въобще не е постническо, не е подвижническо. То е брутално, насилническо. Човекът е станал експлоататор, окупатор. Така учеше и Маркс: трябва просто да се нахвърлим върху природата и да я използваме, да овладеем законите и да ги възпроизведем. И това ще бъде „историята” и т.н. Подобно отношение е всичко друго, но не и човешко, хуманно.
Св. отци – подвижници са казали, че ние не сме плътоубийци, а страстоубийци. Постът не е борба против плътта като създание Божие. И Христос е плът, и Неговото Причастие също е плът. Но борбата трябва да се води срещу извратеността на плътта. Всеки от нас може да осъзнае и почувства, че ако човек не владее себе си, тялото си, то той се превръща в роб на храната, или питието, или на другите удоволствия. Вещественото започва да владее над човека, а не човекът над вещественото.
Падението на Адам е било и в това, че той не пожелал да се удържи: когато той изял плода, не получил нищо ново. Заповедта била не в това да му се забрани да яде този плод, сякаш в него има нещо опасно, а за да се научи да дисциплинира себе си, да се постави на пътя на подвига. В този подвиг има свобода и любов. Никой, освен човека, не може да го направи и затова той бил призван да го направи. За да участва в свободата и любовта Божии, човекът бил длъжен да стане подвижник.
Например, спортистът, футболистът е длъжен да бъде подвижник. Той не може едновременно да пие и яде, и да прави каквото си поиска, и да бъде добър спортист. Не може. Това е ясно като ден, като слънце. А християнинът още повече е длъжен да укротява своето тяло, за да служи (на гръцки – да литургисва), т.е. за да бъде в „литургия”. А „литургия” означава: пълна, нормална обща функция, обща дейност. Когато ние говорим за св. Литургия, то това е човешко служение на Бога, но общият смисъл на тази дума е нормално функциониране на всичко, което е дадено на човека.
Затова християнинът, който идва да се кае, също употребява и пост. Тази трябва да е причината да се пости, а не заради това, просто да се изпълни някакво задължение или дори, както някои си мислят, да се заслужи от Бога награда, венец. Никоя жертва, която търси награда не е жертва, а просто работа, която очаква отплата. Така могат да мислят наемниците, а не синовете. Христос, когато отивал да се жертва заради нас, не искал от Бог-Отец награда заради това, а отишъл от любов. Както казва митр. Филарет, от любов към Бог-Отец се е разпънал Сина; от любовта на Сина към нас, Той се е разпънал и с любовта на Светия Дух е победил смъртта със Своето разпятие. Това може да се разбере само чрез любовта.
В семейството, или в приятелството, когато има любов, е много лесно да се откажеш от каквото и да е удоволствие заради другия, това е естествено желание да споделяш с другия.
В това се заключава и правилното разбиране на поста.
Освен всичко друго постът ни помага да изправим опорочената човешка природа, внася нужния порядък, който Бог е дал. Това е да се храним преди всичко със Словото Божие, а след това – с хляб. Хлябът безусловно е необходим. Без хляб не можем да живеем. Но хлябът е на второ място. Както и Христос е отговорил на дявола, който Го изкушавал в пустинята: „Не само с хляб ще живее човек, но и с всяко слово, излизащо от устата Божии”. Словото Божие означава – общение с Бога.
Спомням си един руски страдалец, бивш библиотекар при нас във факултета. Той е бил 4 години в Дахау. Той прибрал и възпитал едно сръбско сираче, след това го оженил. А жена му изгонила старика от дома. След това старецът умря много беден. Той разказваше, че в Дахау е можело по лицето да се разпознае, кой има живо общение с Бога. Там нямало лицемерие. Той ми каза впрочем, че според него, Бердяев никога не е имал жив контакт с Бога. Разбира се, Бердяев е трагична фигура, страдалец, своего рода мъченик и не бива просто да бъде отхвърлен. Но той бил твърде претенциозен, не познавал смирението, дори е ругаел смирението.
А пред Бога е нужно да се смириш, но съвсем не от „комплекс за малоценност”. Йов бил болен, многострадален, но не бил „инфериорен” пред Бога. Той бил смирен и това смирение му давало дързновение. „Слез от небесата”, казвал Йов на Бога и Бог слязъл. Не ни е нужно да приемаме психологически или социални категории: смирението не е безсилие, а именно дързновение. Например, отишъл съм при владика Марко, нямам пари, бих умрял там, но се уповавам, че владиката ще ме нахрани и няма да ме остави. Това е дързновението. В обратния случай аз ще недооценя не само себе си, но и владиката.
А ето как древните християни са се молили. Един египтески монах казвал: „Аз като човек съгреших. Ти, като Бог, ме помилвай.” Смирението и дързновението идват едно с друго, заедно. Съвсем заедно – започвайки с покаянието, без значение дали покаянието предполага вяра или се ражда във вярата, те идват заедно. Вярата в Бога внася изведнъж покаяние в моята трагедия, в моя проблем, в моя живот. Аз въобще няма да се съглася да реша проблема си без Бога. „Търся” означава общение. А Бог е показал чрез Христа, че Той иска общение с нас, дал ни е Сина Си! Възлюбил ни е преди ние да Го възлюбим. Следователно Той търси общение. Това наистина е един човеколюбив Бог. Активен Бог, Който се нарича у някои отци „изпреварващ ерос”. За да влезе в Свеото всемогъщество, Той излиза да ни срещне и с това Той се ограничава в нашите мерки, за да ни приеме. Това се нарича „кеносис”. Ако Той беше дошъл право при нас, то… както би ни изгорило слънцето, ние просто бихме изчезнали. А Той Се е умалил от любов, търсейки нашето общение непринудително, просто – Той Сам така желае. И това изведнъж ни дава достойнство. Затова в нашата православна християнска традиция има много основания за дръзновение, за надежда в Бога. Човекът е грешен, но това няма значение: Бог е повече от греха! В „Бесове” на Достоевски, старецът Тихон е казал на Ставрогин това: „Вие сте на една стъпка от светиите”. И действително, човек може да направи тази стъпка и да срещне Бога. Никога не е невъзможно. За човека е невъзможно, но за Бога е възможно. А Бог е встъпил в тази връзка с нас и не иска ние да решаваме своите проблеми без Него. И ние нямаме основание да се съмняваме в това, сега Той ни е дал Своя Син.
Ето какви силни причини имаме за покаяние. То не е някакво морално поучение за човека, той да бъде добър и затова да трябва да се кае. Не, покаянието възобновява в нас самите основи на християнската вяра. Бог иска нашето спасение, търси го и жадува за него и го очаква. От наша страна трябва само да поискаме и тогава ние ще успеем, не сами, но с Бога.
Покаянието с всички съпровождащи го християнски добродетели, като изповедта, смирението, дръзновението, надеждата, поста, молитвата… покаянието е станало предвкусване на възкресението, дори начало на възкресението. Това е първото възкресение на човека. Второто ще бъде резултат, завършек във времето на Второто Христово пришествие.
Такъв опит на покаянието не съществува в никоя религия, никой духовен опит и в никоя мистика. Дори за съжаление и в западното християнство почти се е загубило това чувство, това преживяване, това събитие.
О. Юстин ни е разказвал, че е бил от началото на 1917 г. до 1919 г. в Оксфорд, учел е там. И ето един англикански монах след двугодишна дружба му е казал: „Всички вие сте млади, весели като нас, но вие имате едно нещо, което при нас отсъства – това е покаянието, ние не го познаваме”. „ Факт беше – каза о.Юстин, – че веднъж с него истински се бяхме скарали . А след това, аз не можах да издържа и отидох при него да му искам прошка, свлякох се в нозете му, плаках и човекът прие това… Ето така той видя и покаянието”.
Следва
превод от руски: Мартин Димитров
Храм Свети цар Борис 