За онези, които застанаха над своите рани…

Автор: о. Харалампос Пападопулос

„За онези, които застанаха над своите рани…“

Ако нещо показва, че сме Божии образи, че в нас като същества имаме Божието дихание, то е това, че въпреки нашите душевни рани можем да се противопоставяме на мрака и на ада. Този свят има невероятна болка. Има и много радости. Но нека бъдем искрени. Болката те кара да забравяш. Хиляди часове радост в един момент на болка се заличават.

Струва ни се чуждо нещо болката. Нещо в нас се противи на болката и на смъртта. Казва го св. Йоан Златоуст „родени сме за вечността и не се примиряваме със смъртта“.

Връщам се, казвайки, че един от много елементи, които явяват, че Бог е в нас, че имам белезите от Неговото ходене в нашето битие, там, в нашата Едемска градина, е силата да преобразяваме тъмнината в светлина.

Разбира се, не винаги, не във всички етапи от живота ни, и много ясно нито всички човеци по същия начин и време. Някои могат да променят повече живота си, други са толкова наранени и уязвени, че могат много малко. За щастие малцина са онези, които не могат изобщо и се нуждаят трайно от грижите на другия.

Във всеки случай е дивно, велика тайна, да виждаш хора, където животът им диктуваше пълната разруха, да настояват върху живота, светлина, положителното и красотата. Живеят, борят се, имат мечти, творят, смеят се, просветляват и другите. Когато виждаш живота на тези хора, не може да не възкликнеш „Слава Тебе, Боже!“. Как толкова рани и язви, разочарования и предателства, мъки и нещастия, станаха всички светлина? Как? И ако това не е чудо!

Вече пораствам, минавам постепенно през билото на моята живот. Започвам да слизам понякога прав и понякога търкулвайки се по склона на живота ми. Не ме трогват крещящите чудеса, които показват по телевизията и се разнасят по пазарите на религиозните зрелища. Чудото е човекът, отвърнал свети Пахомий, когато го попитали дали е видял чудеса в живота си. В онова чудо, което преобразява  тъмнината в светлина в една измъчена човешка душа, отивам коленичил като смирен поклонник да целуна тайната и величието Му.

Защото навярно да не е нужно по-голямо доказателство за съществуването на Бога, Той, Който живее в нас и ни узрява ни, разширява и освещава, от един човек, който, докато неговата история миришела на ад, той я преобразил в рай.

Когато те питат отново дали вярваш в съществуването на Бога, не се губи в думи и тълкувания, дори не са нужни, просто посочи онзи човек, който е застанал по-високо от своите рани, който не допуснал въпросите да разрушат живота.  Наистина, повярвай ми, Бог ти намига.

***

Христос за мен е живот. Той е начинът, по който избрах да гледам живота, хората, нещата, животните, творението. Той е начинът да виждам всичко и всички.

Това е моята борба – стъпка по стъпка да придобия погледа на Христос. Да виждам в блудницата чистотата, в разбойника искреността, във всяка грешка и страст една дълбока рана. Да не осъждам, а да виждам зад страстите дълбоките човешки нужди.

Христос за мен е начинът, по който казвам „Добър ден“ и „Лека нощ!“ Начинът, по който се събуждам и нощем лягам за сън. Чрез Него  научавам да мълча, да се оставям, да не контролирам, да не властвам, да не определям и детерминирам.

Христос е начинът да обичам себе си, за да обикна и ближния си. Начинът, по който ставам, когато падам и събирам моите отломки, без да ги ругая и да ги злословя, а като ги обичам, при това само така мога да прегърна раздробения образ, т.е. моя ближен.

Христос е начинът, по който осезавам, слушам, вкусвам, докосвам, ходя и чувствам. Той е начинът, по който мисля и чувствам. Той е Самият Живот. Не понасям вече великите думи и висши анализи дори и богословски. Ядях ги с черпака, но останах гладен.  Каква връзка може да има Христос с всичко това. Той живя, чувства, докосва, говори, плака, страхуваше се и вярваше. Беше толкова човечен и толкова божествен едновременно. Напълно Човек, напълно Бог.

Не те изпълваше с вини, страхове, заплахи. Нямаше връзка с целия този религиозен мрак на страха и  вините. Който ужасява хората, за да ги контролира. Който ограничава Бога в схеми, закони, наредби и формализъм. Който се прави, че знае всички отговори без никога да има реални въпроси.

Христос мълчеше, само те говорят, сеейки страх за най-простите и естествени човешки неща. Говорят повече за дявола и Антихриста, отколкото за Бога. Повече за ада, отколкото за Рая. Повече за греха, отколкото за благодатта и свободата. Занимават се със сексуалността на човеците, защото се боят от любовта.

В крайна сметка са истинни думите на бл. Августин: „Бог има мнозина, които Църквата няма, и Църквата има мнозина, които Бог няма“.

Нека завършим с думите на великия свети Порфирий, за да ни усладят вътрешно: „Христос е Приятел и се провиква: „Бре, имам ви за приятели! Обичам ви! Не държа ада в ръка. Не ви плаша. . . искам да се радвате заедно с Мен на живота. . .“

***

Не съществува кратък път в духовното пътуване. Нито винаги лесен и достъпен. Често ще е кален, друг път ще стане черен и труднопроходим, доста пъти ще води до безизходица и ще трябва да се върнем назад, за да сменим посоката. Но това не означава, че ще спрем да вървим по пътя към Бога и най-дълбоко ни аз.

Единственото сигурно е, че ако продължим да ходим, стъпка по стъпка, рано или късно ще стигнем до нашето крайна точка.

Но в края на тази крайна точка ни очаква една изненада. Най-голямата радост, която ще почувстваме, няма да бъде, че стигнахме до края, а че успяхме да извървим пътя. В крайна сметка  истина е, че пътуването има значение. Аз бих добавил, че именно това ни поучава и ни променя.

***

Онова, което ме разтърсва все повече, броейки години на живота върху гърба ми, е Божията мъдрост, която трансформира и преобразява злото. Злото, както знаем от Св. Писание, не е дело на Бога. При все това виждаме, че когато го среща, без външно привидно да го отменя, Бог го променя. Погледнете какво става през Страстната Седмица. Светът, както бе очаквано, не издържа светлината и откровеното присъствие на Христос. И когато някой ни казва истината, за него в този свят няма дългоденствие и „или го подлудяваме или го убиваме“.

Не бива да забравяме, че Христос е огледало. Очите Му, Ликът Му, цялото Му присъствие е разтърсване, дълбоко отражение, където не можеш да се маскираш или да избягаш. Там срещаш себе си толкова дълбоко и истинно и или се освещаваш или вдигаш всичко във въздуха.

Светът  подготвя с всички свои методи унищожението на Христос. Ще го постигне. Клевети, лъжесвидетелства, съдилища, безчестене, мъчения, Кръст и смърт. И там, където всичко навлиза в още една привидна победа на злото, Бог отговаря след три дни чрез  Възкресението. Тоест с окончателната победа над злото, разрушаването на смъртта като заличаване на битието.

Важно е да видим, че Бог не възпрепятствал Разпването, не отменил смъртта на Иисус. С други думи, оставил злото да  вярва, че е спечелило. И тогава го поразява категорично. Променя окончателно смъртта в Пасха, в преход към една нова реалност на живота.

Тази последна дума на Бога, избавителната изненада след мълчанието на болката, не била изречена само в историята на Христос, а се явява всекидневно в живота на всеки от нас. Когато изморени и отчаяни от изпитанията и болката стигаме до момента на пълното мълчание и оттегляне.  Когато казваме не издържам повече,  нямам сили, нямам въздух да се помоля, да говоря, да живея, тогава Бог приготвя Неговия отговор.

Бог има уникален начин да променя края в начало, болката в мъдрост, зрялост и светост. Смъртта в Пасха. Никое изпитание, никоя болка, колкото и сурова и да изглежда или да бъде, не остава без отговор от Бога. Стига да разберем, че Бог има Негово време и начин да отговаря, който не винаги е удобен и ни харесва, много пъти изглежда твърд, но със сигурност  избавя напълно. Защото, когато Бог говори, всяка безизходица се изпълва със светлина и всяка форма на смърт с Възкресение.

превод: Константин Константинов