Автор: о. Николай Лудовикос

Заглавието има сериозна и шеговита страна (оригиналното заглавие е „Богословието на дявола за брака“ – бел. прев). Шеговитата е, че о. Матей ми каза:

– Искаме да ни поговорите за брака.

– И какво искате да ви кажа?

– Какво казват отците.

– Извинявайте, отче! Хората знаят това. Малко или много съчиненията на светите отци са познати. Въпросът е да видим и дяволът какво казва за брака.

– А, много хубаво тази тема!

– Искате го като тема?

– Искаме го!

Да видим какво казва той, след като знаем какво казват отците. Знаем ли? Приблизително. Ще ми кажете: нима дяволът има свое виждане за брака? Естествено, че има, но във всеки случай сериозният въпрос е, че богословският аспект на брака е занемарен в Църквата. Богословието на брака е занемарено. Докато имаме изключително добро съприкосновение с монашеското богословие през последните десетилетия, отсъства този „превод“ по брачните въпроси, който би ни помогнал да оползотворим нещата, които монашеското, по-точно филокалийното, богословие е успяло да открие.

Трябва да вземем много сериозно предвид какво е бракът, защото, ако не го направим, дяволът ще го направи. Направи ми впечатление нещо преди много години, тъй като и аз влязох в Църквата, четейки монашески текстове и срещайки свети монаси, за което съм много благодарен. Помня, че св. Никодим Светогорец в един коментар в Кормчая книга казва следното: „Дяволът воюва с двама млади човека, които искат да сключат брак, седем пъти по-силно в сравнение с това, ако искат да станат монаси“. Това ми направи много голямо впечатление. Сега съм преподавател по догматика и много, и млади свещеници минаха през ръцете ми. 30 години преподавам. Много от тях преди да станат брачни свещеници чувствали срам, когато ги питали дали ще се оженят. Безбрачните навсякъде го проповядали: „Ще остана безбрачен!“ и т.н. Брачните винаги го казвали със свян. Срещнах го много пъти при млади свещеници.

– Какъв сте?

– Безбрачен.

– Ти?

– Брачен.

35-40 години се опитвам да разбера разликата и още не мога да я разбера. Много пъти ме канят в манастири и говоря на монаси и то с голяма свобода. И не разбирам защо трябва да е по друг начин. Онова, което се променя, е начинът на приложение (на евангелския живот). Не се променят принципите. И не аз забелязах пръв това, а св. Йоан Златоуст, който в беседите върху посланието към Ефесяни на въпроса по какво се различава бракът от монашеството отговаря: „По нищо, освен в едно – девството“. Само това. Като и монахът може да не е девствен, преди това да е бил брачен, да е създал деца и след това да е станал монах. Само това е разликата, казва светият отец. Основните антропологични и духовни принципи, които бихме нарекли евангелски, този живот в Христос, както го наричат светите отци (са същите). Изразът духовен живот не ми харесва. Какво означава духовен живот, когато за св. Григорий Палама тялото има духовни разположения, тялото иска да живее духовно, по Бога. Защо? Защото е Божие творение. Следователно по-правилно е да се каже живот в Христос. В Христос всички неща могат да се преживеят, нищо не е изключено. Не са виновни хората. Бих могъл да спомена не само от моя преподавателски, но и от моя свещенически опит много примери. Преди 20 години в една лекция за св. Евхаристия и причастяването накрая дойде една баба и ми каза:

– Много благодарим за това, което ни казахте! Аз се причастявам много често.

– Добре правите.

– Но знаете ли защо?

– Защо?

– Защото от 30 години съм вдовица!

Как да кажеш на тази баба, че най-строгият текст, който имаме за брачни отношения преди св. причастие, говори за 24-часово въздържание.

Бог не е несмислен и не се занимава с това, което ние си мислим, а се занимава с много по-дълбоки и същностни неща.

Относно дявола. Каква работа върши? Какъв е той? Златното момче, не е ли такъв? Най-вече златното момче. Ако беше сред нас, какво щеше да прави? Щеше да е някой, който събира лайкове, щеше да казва за себе си: „Аз съм светлината!“. Внимавайте с хора, които ви казват: „Аз съм светлината! Светлината дойде в мен!“ – защото само Един е казал „Аз съм Светлината на света!“. Внимавайте с тях, защото са много опасни.

И така, дяволът е и богослов. Той е добър богослов, и философ. В една друга беседа в Атина се опитах да покажа колко значим философски проблем той е поставил пред Адам. Адам паднал поради философията на дявола. Това, което наричаме падение, какво е? Дяволът му казал:

– Виж, не си свободен. За да си свободен, трябва да прекъснеш съприкосновението и общението с Този, Който определя битието.

И Адам направил това.

Дяволът е богослов в смисъл, че му харесва много да “цопва” в богословието и да създава трудни богословски въпроси.

Един голям подвижник веднъж имал трудно преживяване. Четох го в Патерика. Дяволът му поставил много труден богословски проблем и той с никого не го споделил, въпреки че намерил отговора.

Ако дяволът живееше сред нас, знаете ли коя щеше да бъде любимата му професия? Добре, да бъдеш златното момче е лесен избор, защото мнозина се състезават за вечния успех на капитализма. Има много богослови, с докторати, и обикновено те вършат работата на дявола без да го искаме.

Мисля, че работата, която би му харесала най-много, ако живееше в нашата епоха, би била тази на психотерапевт. Най-вече би бил такъв и реално е такъв – предимно това е неговата работа. Психотерапевт. Приближаваш го и веднага ти казва:

– Разбирам те! Прав си!

Както един добър психотерапевт иска да ти изглади смачканото его. Първата му работа е да ти каже:

– Най-накрая пред теб стои някой, който те разбира напълно!

И започваш да разговаряш с него и за всичко ти казва, че си прав. Оказва психологическа подкрепа, казват специалистите, защото и аз съм от тази група. Така започнах някога – от психологията.

Ако отидете при един добър психотерапевт и му кажете:

„Смачкан съм, на ръба съм!“,

той ще започне да ви оправдава във всичко, за да можете малко да се издигнете и прави това срещу заплащане, докато започнете да разговаряте за реални проблеми. Той никога не ви поставя въпроса дали сте виновни. Ако го постави, ще го направи с много голямо внимание доста по-късно. Дяволът никога не го поставя. Изключено е, той ще те оправдае най-много от всички. Той ще стане най-добрият ти приятел и всекидневно е най-добрият ни приятел. Но Бог е Този, Който ме обича. А кой каза, че трябва да обичаш някого, за да си му добър приятел? Може да имаш нужда от него, за да оправдаеш своето виждане. Христос казва, че всички грехове ще бъдат простени, освен един – хулата срещу Светия Дух. Тоест да смяташ Неговото домостроителство, любов, промисъл, кръстна жертва за крах. Това е хула срещу Светия Дух. Ако кажеш: „Не издържам паднах, съгреших!“ – добре. Но не и да похулиш делото на Светия Дух, тропоса на Божия Промисъл. Дяволът прави това постоянно. Работата му от сутрин до вечер е да поставя под съмнение тропоса на Бога, начина, по който тварите функционират по Бога и да внушава една друга функционалност, която ражда нарцистични плодове и никога няма кръст. Никога не жертваш нищо. Дяволът няма никакъв проблем с духовността. Самият той е много духовен, но иска една духовност, която жертва всичко върху олтара на индивидуалния интерес и нарцисизъм. По този начин гради паралелно миросъздание, паралелен светски ред, създава човек, който се противопоставя на всичко, което Бог прави. Създава много лошо копие, което обаче много пъти изглежда много по-добро.

Човекът е свободен, но не искаме да платим цената за свободата. Това е проблемът, че свободата има цена. Това, което ни се представя като свобода по един демоничен начин, е пълно подчинение на моите реални и привидни нужди. По този начин моята дилема е как да увелича моя нарцисизъм.

Всички признаваме съществуването на греха, но винаги го отдаваме на някой друг. Всички днес са сигурни, че злото съществува, но то винаги е нещо извън мен.

Дяволът деонтологизира понятието за грях и го превръща в правно нарушение. Докато грехът в светоотеческите съчинения засяга живота и смъртта на човека. За да живеят, хората трябва да следват призива, получен при тяхното сътворение. Бог ги зове към някаква цел, насочва ги в дадена посока и отобразява Себе Си върху тях по особен начин. Дяволът мрази тази цел, мрази това отобразяване и скрива от нас факта, че ако спрем да отразяваме Божието намерение и воля, тогава нагазваме в дълбоки води и резултатът е катастрофа. Това, което наричаме падение в богословието, трябва да го разбираме като онтологично падение – ние не сме създадени да умираме на всяка цена. Никой от нас не е готов да умре, защото вечността в нас ни зове, ние сме абсолютно относителни същества, но искаме постоянно абсолютни неща. Да го кажа с един пример – всички търсим абсолютната истина, никой не иска истината да е примесена с лъжа; колкото и да е трудно, търсим абсолютната любов, въпреки факта, че е толкова трудно да се намери тази любов; всички търсим абсолютното знание. Никой не иска знанието му да е примесено с невежество.

Призивът към абсолютното е нашата най-дълбоката идентичност. Затова казвам, че моят грях пресича пътя към абсолютното; грях е всичко, което заменя абсолютното с нещо относително, което ограничава моя хоризонт. Но ако загърбим това понятие за греха, остава грехът като юридическо нарушение. Правното нарушение обаче руши моята свобода и ме предизвиква да извърша греха. Не го казвам аз, а св. ап. Павел, според когото законът ме води до неговото нарушение, не защото законът е лош, а защото в мен виждам друг закон, който се противи и се сблъсква с Божия закон. Отговорът тук не може да бъде от правно естество. Не можем да кажем, че съществува закон, по-добър от закона, който ти имаш в себе си, който е твой себелюбив закон. Не, отговорът е, че тук се касае не за безгрешност на равнището на греха, а за живот или смърт на онтологично равнище. Развитието по Бога на силите на душата, казва св. Максим Изповедник, означава Божиите призиви, логосите на съществата да станат сили на душата ми. И силите на душата и Божиите изволения да станат едно. Да станат явяване на Бога в света. Това е животът в Христос, затова става Въплъщението, за да влезе Божият живот в човека. Ако беше законнически въпрос, Въплъщението нямаше да бъде нужно, можеше да стане едно събрание, както прави Поаро в романа на Агата Кристи, накрая събира всички и по магически начин открива кой е виновен. И виновниците щяха да бъдат съкрушени и наказвани с ад и мрак за хиляди години. Но това не е вярно и Бог не създава ада, казват отците. Първото дело на дявола е да превърне греха в юридически акт. Някой по-силен, държавата, постановява като закон да не минавам на червено. В даден момент минавам на червено и строгостта на закона се стоварва върху мен. Аналогично в която и страна да се намирам. В Гърция не напълно. Но в Англия, в Германия не смейте, там ще ви екзекутират за това. Това обаче не ме променя вътрешно.

Човек не може да се избави от греха в правен смисъл – ако не те хване в едно, ще те хване в друго. Можеш да се избавиш от големите грехове, но да си виновен в нещо друго, както пише в Писанието. Това бил принцип на големия йезуит Саварола, който бил чудовище, земен демон. Когато хващал клетия еретик, го питал:

– Изповядваш ли тази ерес?

– Не.

– Каза ли това еретично мнение?

– Не, не го казах.

– Похули ли Христос?

– Не!

– Дева Мария?

– Не.

– Светците?

– Не.

Тогава го прегръщал и му казвал:

– Добре, на майка си казвал ли си някога нещичко?

– Е, казвал съм й.

– А-а-а – веднага се променял – след като си казал нещо (лошо) на майка си, си в състояние да направиш и всичко останало!

И бил наказван сякаш го е направил. Това е страховитостта на закона, която описва св. ап. Павел. Това подлудява човека и затова храмовете са празни. Човек идва при свещеника и му казва:

– Ожених се. Как да правя едно, как да правя друго (в интимните отношения)?

Ако свещеникът е здрав, ще го прати там, откъдето е дошъл. В противен случай и той ще влезе в тази игра. Защото грехът в юридическия смисъл съществува навсякъде и в мене, който сега говоря, и във вас и в начина, по който мислим сега. Въпросът е, че така господства дяволът, защото ни държи в състояние на депресия.

Най-лошото обвинение към християните е отправил Ницше, който казва, че сме хора без радост. Как да имаш радост, ако на всяка стъпка се боиш, че ще нарушиш някой закон? И как да обясня домостроителството на Божията любов, на тази щура безгранична и безусловна любов? Ако тази юридическа версия на греха беше вярна, изповедникът щеше да ми казва:

– А-а-а, имам една книга, в която пише, че грехът се прощава до 4 пъти. Ти го извърши 14 пъти. Край!

Христос казва да прощаваме 70 пъти по 7, т.е. безброй. Бог прощава, защото вижда греха по друг начин, а когато Го доближаваш, Той не вижда грешник в теб, а този, който търси безпределен живот. Бог така ни гледа. Дяволът ни гледа като нарушители и когато успее да те убеди, че си нарушител, тогава имаш два изхода – или да се разболееш, и да си едно нещастно създание, което да ходи от духовник на духовник и от заклинателни молитви на заклинателни молитви и да казва: „Кой още не ми е чел заклинателти молитви?“, или да напуснеш Църквата. Както понякога я напускаме мнозина от нас. Аз я напуснах и се върнах отново в нея. Когато питам себе си защо напуснах Църквата, като юноша, отговорът е, че вече нямаше жизнено пространство. Оттук и понятието за покаянието не е това, което си мислим. Мисля, че стана ясно. Едно е разкаянието за безизходицата, която се повтаря, защото нямам силите да я преодолея, а друго е покаянието като любовното състояние, което е удивление пред Бога, удивлението пред Неговото безкрайно съвършенство, страшната красота и жертвеност. Това съкрушава. Но е любовно съкрушение. Това имали светците. Никога няма да разберете светците, нито мъчениците. Вземете един мъченик. Никой не става мъченик пред палача и заради палача, който се опитва да го изпълни с вини. Мъченик ставам заради пълнотата на живота, която не заслужавам и по този начин се разтърсвам, съкрушавам се, разтапям се от радост, от пълнота и не искам никой да ми отнеме това. Така ставам мъченик.

Дяволът работи много да превърне брака в нещо греховно. Вземете въпроса за детераждането. Духовници налагат неща, които не съществуват в Кормчая книга, където има само един предел, който се нарича аборт. Абортът е грях, край. Но не сяда да се занимава с дали и доколко. Както няма да кажа на един млад монах, който ще дойде при мене:

– Ще отидеш в Сахара да станеш монах!

Горкият не може да отиде в Сахара. Така и на млади съпрузи, които ще дойдат при мене, няма да им кажа:

– Вижте, трябва да имате 15 деца!

Защото Църквата никъде не казва това. Църквата казва, че ще работя с вярата на другия, за да я увелича. Ако той стане верен и 25 деца направи след това, няма проблем!

Чрез дара вървим напред. Не вървим напред, бидейки изпълвани с вини. Вината никога не води до пълнота. Тя е забавяне, закъснение, екзистенциално закъснение, докато благодарността, казват отците, св. Николай Кавасила, е законът на духа. Законът на Духа е законът на приятелството и благодарението. Тоест един огромен дар на благодат, покой, просветление, преживяване в Светия Дух, който създава любочестие в човека и след това той носи кръста си, помага на другите, жертва се. Поради светлината на това преживяване ставаме монаси, а някои приемат свещенство. Не обратното. Защото обратното е много опасно и трудно.

Първото дело на дявола в брака е да работи с греховете и вините във всичко. Той ни провокира да прехвърляме вината върху другия:

– Такъв съм, защото ти си такъв!

– Такава си, защото майка ти бе такава!

И съм такъв, защото бащата на баща ми…

Вината не се издържа, никой не може да я понесе и човек я прехвърля на другия. Защо ме обвиняваш? Как смееш да ме виниш? Ама след като не издържам вината?! Ще я прехвърля на тебе! Този горещ картоф, хоп, прехвърляш го на другия, защото не можеш да го задържиш. Клетият духовник стои по средата и не знае какво да прави, защото накрая, за да се помирят, съпрузите стоварват вината върху него и казват:

– От този крив духовник какво очакваш? Да се разберем?

Духовникът е жертевният козел – ако няма духовник, тогава такъв е съседът, съседката, свекърът, свекървата, някой, който ще бъде натоварена с безизходицата на моята жажда за абсолютното, тръгнала по пътя на вината.

Всички искаме да пожънем, но не искаме да посеем. Когато дойде време за сеитба, което означава вътрешна жертва, там разговорът става труден. В часа на жетвата всички сме готови. „Колко много неща направих за теб!“. Най-често срещаният „тропар“ в брака. Казва го бащата на сина, съпругът на съпругата, съпругата на съпруга, майката на сина, синът на по-малкия брат. В часа на жетвата всички сме готови да пожънем това, което никога не сме посяли. Въпросът не е дали аз съм направил жертвата, която заявявам, а дали ти чувстваш, че съм направил жертва за теб. Разликата е огромна. Някой иска чаша вода, а ти зорлем го храниш с цял варел солена херинга и казваш: „Знаеш ли колко много сторих за тебе!“ – това е откровено престъпление, как да го нарека, наглост, безочие. Ама другият е поискал чаша вода.

Идват някои жени и ни казват:

– Една милувка исках, една дума, а той ми купи кола!

Купил колата, защото е този, който е, човек като него трябва да купи кола, за да покаже, че жена му е достойна да бъде негова жена и той е достоен да бъде този, който е…

Целувка и милувка в онзи миг е много по-трудно нещо. Не сме готови да се жертваме за другия. Ние сме малки и големи чудовища. В действителност постоянно се предаваме на обективизация и премахване на другия. С толкова голяма лекота, че се чудим къде намираме толкова голямо братомразие. Дори не го разбираме. Идва съпругът и ми казва:

– Жена ми ми говори много лошо и ми наговори много лоши думи!

– Ти как я погледна преди да ти каже всичко това?

– Не я погледнах.

Реално убивам другия и след това настоявам да се радва и да подскача от радост, че е жив. Но не е. Казах ви, че се е загубило понятието за грях в смисъл на моя личен крах в постигането на пълнотата на живота, което става чрез носенето на кръст и отговорност.

Другата тема. Сега сме в свещено място. Дяволът мрази брачната любов, затова обича порнографията. Защото порнографията няма нищо общо с брачната любов. Колкото връзка има тази чаша вода с един летящ самолет. Тоест никаква. Привидно обаче изглежда, че има връзка. Порнографията е пряко консумируема форма на сексуалност. Затова и поставя капани, създава реално същества, които обичат само себе си, не могат да разберат присъствието на другия и го употребяват като инструмент. Ясен ли съм? И вместо начин на общение на души и тела, става причина за огромна дистанция и отсъствие до такава степен, че идват съпрузи и ни казват:

– Интимният живот върви перфектно, но утре се развеждаме…

В многобройните лайфстайл списания, който наричам дедстайл, никой не казва: „Помогни им малко да се обикнат!“. Изпитвам носталгия, тук има и мои връстници, защото завършвахме мъжки и девически училища. Помня, че момчетата минаваха покрай девическия лицей и всички търчаха на оградата и крещяха. В горните класове на лицея бе под въпрос дали някой имаше приятелка. Ако имаше, гледаше на останалите като на боклуци. Той бе мъжът, а останалите все едно не съществуваха. Знаете ли колко важна е тази идеализация? Защото по своята природа любовта е хипербола (преувеличение). Когато приближаваш една жена и й казваш: „Имаш уникални черти! – (които имат само 4 милиона жени!) -, всичко е уникално в теб!“. Казаното в скоби е от мене. Това е хипербола, божествена хипербола, защото и Бог така гледа на мен. В една беседа за естетиката на отношенията казвам, че от страна на Бога единствената естетика на отношенията е хиперболата. Вижда в мен нещо, което нямам. Великото е, че ти го отдава, прави те достоен да го имаш и те гледа в перспективата на неговото придобиване. Ти си детенце, което не знае къде се намира, а Той те гледа като утрешен пророк. И се обръща към теб и се държи с теб сякаш си този утрешен пророк, прави за теб това огромно домостроителство и ти дава, дава, дава… Това е любовта – една хипербола, която само човек може да направи. Животните не се влюбват.

Гледах онзи ден председателя на партията „Ники“. Някои журналисти го бяха наобиколили като кучета и му казваха:

– Жената няма ли да има власт на тялото си?

И той горкият казваше:

– Да пазим телесна чистота!

И го нападаха като кучета. Бре, някой трябваше да отиде да им каже, че хиперболата, лудостта, която е човешката любов, не може да се случи, когато имаш любовни връзки с три жени. Трябва да имам мрака на очакването и себепознанието, за да изгрее другият като светлина. Не става въпрос просто за чистотата като въздържане от нещо, което Бог в крайна сметка е създал, а че по този начин приемаш другия като неповторим и така и ти ставаш неповторим. Помисляли ли сте някога защо във всички висши цивилизации е налице моногамия? Аз съм се интересувал. Защото ако имаш харем с 10 жени, ти си раздробен в тях, не съществува единна личност. Затова в нашата епоха виждаме пълна разюзданост и голямо нещастие. Голямо любовно нещастие.

Дяволът мрази щедростта, защото е голям скъперник и не иска да се раздава. Това, което казваме днес: „Бъди себе си!“. Което означава, че поставям в ъгъла този, който ми се противопоставя и още повече го съкрушавам. Защото аз съм по-силен от теб, имам правото да бъда по-уникален от теб. И никой не може да ми отнеме тази уникалност. Но уникалността не е нещо, което се придобива, защото другият ми я отдава, а съм уникален, защото ме обичат уникално тези, които аз обичам като уникални. Не съм уникален, защото съм по-способен от другите да им наложа собствената си воля, както в американските филми, където главният герой убива всички и накрая отива при психоаналитика и пита: „So what?“ Какво стана, какъв е неговият смисъл? Черно и бяло. Аз съм бялото, другите са черното.

Прошката е трудна, защото означава да вместиш и другите в себе си. Само този, който прощава, никога не е сам. Другият, който не прощава, е сам. В него няма място за никого. Всички трябва да са съвършени, за да влязат там, няма значение, че той е несъвършен. Другите трябва да са абсолютно съвършени – така иска. Няма значение, че аз ти давам една несъвършена любов, но твоята към мен трябва да е съвършена. И по този начин оставаме без прошка и без доверие. „Не се доверявай на никого“. Особено днес. Но Бог постоянно ми се доверява. Когато ми дава прошка всеки ден чрез свещеника, какво прави? Не ми ли се доверява? Какво ми доверява? Неговите Тайни – когато се причастявам. Това е висше доверие.

Кризата на доверието е кризата на нашите дни. Депресията вече е на челна място в списъка на СЗО със заболявания. Всъщност депресията е тази дълбока криза на доверие, не се доверявам на никого. Бог прави противоположното. Той ми се доверява. Всеки път, когато се причастявам, достоен ли съм? Не, разбира се. Но Той ми се доверява, предава ми се и ми казва: „Прави с Мен каквото искаш“. И аз отивам и правя грях, удрям един, разбивам друг, клеветя трети, Бог търпи и св. Никодим Светогорец казва, че сякаш извеждам Бога от Неговата същност и Той търпи това. Бог се търкаля заедно с мене по нанадолнището. И Той се унижава с мене. Слиза с мен до ада, Кръста, смъртта. Колко велик Бог! Наистина един триумфиращ бог ме плаши. Един бог, който седи високо със сигурността на своето съвършенство, началства и ми казва:

– Не смей да направиш това, щото толкова бой ще изядеш!

Както мнозина за съжаление правят в исляма. За съжаление, защото е жалко да гледаш така на Бога. Вземаш един Калашников, нали? Този бог е законнически бог, съдия, прокурор. Едно зряло общество и един зрял човек не може да го приеме. Но Този Бог, за Когото сега говорим, се търкаля с мене в страстите, не защото има страсти, а защото никога не иска да ме остави сам. Дори в най-големия мрак, който аз избирам. От тази гледна точка дяволът е просветител. Той е страшен в това да ви обяснява колко голям мрак и грях носите в себе си. Това се нарича отчаяние, безнадеждност в аскетическите текстове. Отива при монаха и му казва:

– Грешиш в едно, проявяваш непослушание в друго, отново грешиш в трето…

И монахът се подготвя да хвърли расото и да отиде в света, нали?

***

Първите думи, които чух при срещата ми с о. Паисий бяха:

– Отците са скрили голямата любов на Бога.

Крият и не могат да я явят, тя е толкова голяма, че не сме зрели да я разберем. Минаха десетки години, за да разбера това. Божията любов е необятна. Немислимо голяма. Но дяволът не иска да видиш това и държи в ръката си червен, зелен и жълт фенер и постоянно го вдига между теб и Бога. Не прави едно, не докосвай друго и т.н. Отиваш при духовния наставник и му казваш:

– В неделя отидох на църква не за първия, а за втория псалм.

Както и между съпрузите отношенията са пълна лудница.

Веднъж дойде една такава двойка. Млади съпрузи, пълни с вини и постоянно се караха. Чели Повечерие, карали се, чели Акатист, след това пак се карали и т. н. Отишли при стареца Порфирий:

– Прочетете ни нещо, караме се постоянно…

Старецът казал на жената:

– Станете.

Тя станала.

– Обърни се да те видя.

Тя се обърнала. Тогав той се обърнал към мъжа и му казал:

– Бре, Бог ти е дал хубава жена. Защо не й се радваш?

Мъжът замръзнал на място.

И един друг анекдот. Православен свещеник и протестантски пастор ловели риба в езеро и никой от тях не можел да улови риба. Внезапно православният станал, прекръстил се, тръгнал да ходи по водата, отишъл на отсрещното островче във водата и започнал да лови риба. Протестантът видял това и заревнувал:

– И аз мога да го направя!

Станал, прочел няколко тиради от Новия Завет и тръгнал да ходи по водата, но цопнал вътре. И чул православният да му казва:

– Бре, глупако, по камъните!

Бог е поставил много камъни, за да покаже любовта Си към нас, ще дойде час да ходиш по водата, но първо ще ходиш по камъните, ако е нужно и по водата. Това идва лека-полека. Самият св. Порфирий ми казваше:

– Самолетът стъпва много здраво по земята и се засилва преди да се издигне.

Така можем да преодолеем прекаленото изпълване с вини, което е грях, защото не ни показва пълнотата на Бога. Във всяко нещо търсим не греха и страха от него, а най-вече какво Бог иска да направим с него. И така намираме мярата. Съществува мяра. Това, което отците наричат аскеза, е именно това, как ще проявя боговидността на нещата вместо да се подчинявам на тях.

Тази (чаша) вода има конкретна функционалност. Ако се потопя в огромно езеро и пия тонове вода всеки ден, ще се унищожа. Това е аскезата.

Дяволът иска да отмени брака – край на приятелството, край на доверието, край на щедростта, край на любовта и на тяхно място всичко това, което описах. Но разбира се, всичко това е обвито в превъзходна обвивка. „За теб е!“. Това ти казва. „Това ти е от полза. Най-доброто за теб!“. Винаги е с нас, но по този начин ни разрушава.

Затова имам проблем с някои, които пренебрегват покаянието, както е описано от светите отци. Не можем да кажем, че покаянието не е нужно или не съществува. То не означава изпълване с вини, амартофобия и пълното отсъствие на всякаква промяна. Покайва се този, който вижда съвършенството, красотата, доверието на Бога, вярата Му в нас. Да не правим като някои, които мислят, че покаянието означава да чувстваш, че всичко е превъзходно, розово, изключително. Да, чувстваш се превъзходно, но заради Бога, в красотата на Бога, а не когато си сам… Защото Бог е сътворил красотата…

превод: Константин Константинов