Автор: митр. Антоний Сурожки

14-та Неделя след Петдесетница

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Искам да обърна вашето внимание на две страни от много богатото съдържание на днешното Евангелие. Първо, Господ призовал на брачен пир, т.е. най-дълбоката, съвършена радост – най-близките Му хора, онези, които винаги, в минути на радост, били около Него, онези, които умеели да споделят всичко светло, което преминавало в Неговия живот… Но ето, когато се стигнало до последната радост, до радостта Господня, до брака на Неговия Син, когато радостта се оказала Негова собствена и неразделима, когато радостта се оказала такава, че трябвало да се приобщят към Неговата радост, а не само да споделят с Него радостта, тогава всички започнали да се отказват от този брачен пир. Някой си купил земя и трябвало да я обиколи, друг купил волове и трябвало да ги изпробва, някой сам се оженил и не му било до радостта на другия брак…

Не става ли така често и с нас, и по отношение на Бога, и по отношение един към друг? Когато чуждата радост – било тя Божия, било тя човешка – ние можем така да споделим, че тя да стане наша радост, тоест не само да се приобщим към чуждата радост, но да си присвоим макар някаква част от нея, – ние с готовност отиваме; но когато трябва само да се порадваме на чуждото щастие, когато, в крайна сметка, радостта се окаже не наша, а негова – Божия или човешка – ние нямаме време: заети сме със земята, ние имаме своя си радост, свой брак; ние си имаме земя, работа, нямаме време да отидем просто да ликуваме, защото някой друг ликува… Да споделяме мъка понякога, – не винаги, – някак горе-долу умеем; но да споделим радост бива много трудно. Нужна е много себеотричаща, великодушна любов, за да се радваме на онази радост, която, в крайна сметка ще остане собственост на другиго, не моя. А заедно с това, ако не можем да се радваме така, то значи любов към човека – или към Бога – имаме у себе си много, много малко… И оказва се, че умеем да се радваме единствено тогава, когато разчитаме, че радостта ще бъде наша, че ще може да я присвоим.

И за това говори втората страна на днешното Евангелие. Когато всички близки, приближени се отказали, Господ заповядал да съберат неканени бедняци, бродяги, хора, които никога не се били приближавали до Него преди: Нека Моят пир да се изпълни… И ето събрали се хора; всички идвали недостойни за този пир и за тази радост; просяците идвали в просешко рубище, и всички Господ ги приемал, и всекиго Той приемал с щедрост и гостоприемство, което правело от тях не просяци на Неговия пир, а гости, равни на Него. Тях ги приемали и ги обличали, и ги миели, и ги въвеждали в царските чертози така, че те да не се чувстват не на своето място, бедни, безправни, на които само за някакъв миг им се е паднала някаква частица тържество… Но сред тях се оказал и един такъв, който дошъл не да сподели Господнята радост, а дошъл да се насити с Господнята трапеза. Той, явно е минал покрай онези, които искали и да го умият, и да го пременят, и да го приготвят за пир: не съм дошъл да ме украсявате, а съм дошъл, да си похапна, да се наситя, – и отишъл направо на пира. И когато влезнал стопанинът, той видял, че имало бедни с топло, ласкаво, благодарно сърце, които искали да бъдат такива гости на своя стопанин, че той да ги гледа и да не се срамува, да може да се радва, че те са широко приобщени към тази радост; не само наситени, но облечени, утешени, зарадвани… И сред тях той видял такъв, който само от алчност дошъл, – и Той не го признал за Свой гостенин; този човек не дошъл, за да сподели радостта, не дошъл за да се радва с Господнята радост, а само за да се насити, от Неговите щедрости… За такъв на пира нямало място.

Не така ли ние често отиваме на пира Господен, не това ли често очакваме от Църквата, от Бога, от Царството Божие? Пирът е приготвен, Агнецът е заклан. Но този Агнец е Христос, Синът Божий; радостта Господня е за това, че когато ние се приобщим към тайната на Христа, ще станем деца на Неговия собствен дом. Но идваме ли ние с готовност да споделим с Христа всичко онова, което Той представлява? Идваме ли с готовност така да се приобщим към Христа, че не само Неговата вечна слава, но и временният Му подвиг, страданието, кръста, да станат наше достояние? Готови ли сме да преминем през цялата тайна на Христа – или ни стига само това, че Христос е умрял за нас, а ние искаме да живеем с Неговия живот, без да умираме нито за света, нито за себе си? Не сме ли тогава подобни на онзи единствен гостенин, който е влезнал, само за да получи, само за да се насити, който мислел само за себе си, не пожелал да се приобщи към самата тайна на пира, към самата кръстна радост на Възкресението?

Нека се замислим върху това – често ли отговаряме, когато ни вика Господ: Елате при Мен, – не отговаряме ли ние: земята ме държи, грижите ми са ме поробили; радостта ми е достатъчна и без Тебе… А когато идваме, защото не само сме призвани, но и отрудени, и обременени, – идваме ли, за да станем един живот с онзи Бог, Който така ни обича, че е отдал Своя Син Единороден, за да бъдем спасени, за да стане Неговият живот – наш живот? Искаме ли да се приобщим към всичката Негова радост и любов, или само към Неговата слава, само към покоя, само към мира, само към победата, които Той може да ни даде с цената на кръста и смъртта на Единородния Син? Нека се замислим върху това, защото словото Господне е призив към вечен живот, но е и съд. Амин.