Автор: о. Харалампос Пападопулос

Как мислите и помислите се превръщат в палачи и изтезатели на живота ни? Ако попитаме който и да е от нас, мисля, че ще потвърди факта, че умът му бива заливан от десетки, стотици – и да не кажем хиляди и да изглежда преувеличено – мисли и помисли. Авва Касиан в Добротолюбието казва, че помислите приличат на маймуни, които скачат от дърво на дърво и не спират дори за минута, постоянно скачат от едно на друго, по същия начин помисълът на човека не спира, преминава от мисъл на мисъл, от образ на образ, от желание на желание. Това показва, че умът ни е поле, в което постоянно се сблъскват помисли и мисли – добри, лоши, тъжни, радостни, с изход, без изход и т.н. Умът ни е пълен и това изобщо не спира.

И твърде много хора идват на църква, отиват при духовника си и му казват: „Отче, умът ми не може да се успокои! В църква съм и умът ми постоянно се разсейва, у дома съм, върша някаква работа, и не знам къде се намирам. Започвам да се моля и умът ми е във всички други неща, но не и в молитвата!“ И какво прави това с човека? Не само го изтощава, не само го изморява, но и много пъти го изпълва с вини, че има такива помисли. Когато особено има помисли, и то нечисти, тогава вината е по-голяма и особено начинаещите в духовния живот имат твърде много нечисти помисли. Това е логично. Защото най-дълбокият материал на душата им още не се очистил в Светия Дух чрез изповедта и т.н. и затова отвътре извират образи, картини, възприятия от миналото.

Мислите и помислите занимава всички нас, не може някой да каже, че е изключен а от тях, а го преживява, знае го, те са нещо, което терзае всички нас малко или много.

Какво ни кара да се гневим, да се притесняваме, да се разочароваме, или да се боим в живота ни? Някой би могъл да каже: събитията от живота – майка ми с нейното поведение, баща ми с неговия жесток характер, началникът ми, който е труден човек, съпругът ми с неговото безразличие, съпругата ми с нейния инат, съседът ми, който се държи много егоистично и т.н. Много или малко всички смятаме, че това, което ни плаши, разочарова, притеснява, зависи и идва от фактори, които са извън нас. Никога не сме помисляли дали всичко това, което ни разочарова, наранява и терзае няма основа в нас. Тоест дали идва от нас самите. Всъщност това, което ни измъчва в живота, не са другите, а ние самите и нашите помисли. Много е важно, че това, което ни измъчва, не са просто външните събития, а тълкуванието, което ние им даваме и трябва да го подчертаем. Тоест цялото ни нещастие не идва просто от външните неща, които ни се случват, а от това, как ние ги „превеждаме“ в живота ни, защото външните събития за всички хора са едни и същи. Всички хора се разболяват, имат икономически проблеми, в Гърция вече всички хора имат такива проблеми, всички хора имат трудности с децата, никой няма перфектен брак, перфектна работа, перфектен началник, но въпреки това не всички реагираме по един и същ начин. Например един човек с финансови проблеми не реагира по същия начин както някой друг. Един човек казва: „Имам надежда, ще успеем, Бог си знае, ще се борим, и други поколения са минали през проблеми като нас!“ А друг казва: „Катастрофа! Край! Нищо не върви добре, как да се зарадвам в това състояние?“ Едно и също събитие се превежда по напълно различен начин, т.е. има различно тълкувание.

Да споменем една история от стареца Паисий, който много хубаво ни показва колко е важно тълкуванието, което ще дадем на нещата. Веднъж той излязъл от Света Гора и искал да отиде от Уранополис в Солун, но нямало автобус, а се качил в един голям камион, който транспортирал разни неща: развалени зеленчуци, вмирисана риба от Атониада, било пълно с касетки и пътуването било трудно. Вътре били старецът Паисий, един мирянин и един монах. Камионът тръгнал, това станало много отдавна, пътищата из Халкидики не били добри, камионът започнал да друса, имало много дупки по пътищата. В един момент мирянинът, който бил до стареца Паисий, започнал да мърмори:

– Какъв е този камион, къде го намерихме и влязохме вътре, ще ни убие, няма да стигнем живи! Уф! Ах!

Започнал да пуфти и да недоволства.

Старецът Паисий му казал:
– Брате, защо се притесняваш? Знаем, че е трудно, пътят не е равен.

Отсреща седял монахът, касетките падали върху него, удряли го, не можел да седи добре и старецът Паисий го попитал:
– Отче, как си?
– Слава Богу, добре съм! В ада ще е по-зле!

Старецът се обърнал към мирянина и казал:
– Виждаш ли стареца отсреща, мъчи се сред касетките, които падат върху главата му, в трудно положение е, но казва: „Слава Богу!“ и не се оплаква, а ти тук се оплакваш? Всичко ти е виновно.

Старецът Паисий казвал давал пример много пъти пред мнозина, за да покаже, че в крайна сметка е важно с какъв помисъл посрещаш реалността. Реалността е същата, и тримата били в същия камион, в същите условия, външно нищо не се променяло, а тълкуванието, което давали, било различно, различен бил погледът с който гледали нещата, смисъла, който давали на нещата, защото има и смисъл тук. Виждаме, че монахът не само не се притеснява, че касетките падали върху него, но и осмислял това, което ставало с него. Те падат и го удрят, но намира някакъв смисъл и казва: „Трудно е, но със сигурност е по-добре от ада!“ Това е едно пряко осмисляне на момента, той намира същност, смисъл, и това го карало да има едно превъзходно пътуване.

Много пъти ще видим това нещо. Старецът Паисий друг път бил на гости в Атина, било по  време на войната в Близкия Изток и домакинът му казал:
– Геронда, ще спите в тази стая, но не ви обещавам, че ще спите добре, защото отдолу постоянно минават автомобили, мотори, има шумотевица…

Старецът легнал и сутринта, а когато станал, домакинът го попитал:
– Геронда, спахте ли?
– Превъзходно, изключително хубаво!
– Тоест нищо не ви смути?
– Абсолютно нищо.
– Как успяхте, защото аз поне се затруднявам, но и колкото хора са идвали да спят тук, и те се затрудняват.

Какво му казал?

– Виж, и аз чувах моторите, но си казвах: я си помисли, чувам моторите, но стотици или хиляди километри оттук в една друга страна, в друг квартал, в друг дом чуват бомбардировки и умират деца.

Това веднага придало един смисъл и изход, т.е. тълкуванието, което направил на събитието. Ако беше някой друг, щеше да ругае цяла нощ. Виждаме колко важно е не външното събитие, а тълкуванието, което даваме.

Припомнете си св. Порфирий, който в своето раково заболяване славил Бога. Рак имал, рак имали и други хора. Едно крайно заболяване, но той можел да намира в него друга перспектива и това му давало покой и изход.

Св. Паисий много пъти казва, че помисълът на човека го проявява като здрав или го разрушава. Човекът, казва той, има една работилница на мисли и помисли и или прави дискоси и потири, или прави куршуми и убива себе си.

Веднъж при стареца, който имал голямо чувство за хумор, отишъл един човек. Старецът държал отвертка, правил нещо и другият го попитал:
– Геронда, какво правиш тук?
– Е, поправям помисли! – с отвертката.

Отдавал голямо значение – ще го видите в книгите му –  на помислите и мислите. Един голям съвременен психолог казва следното важно нещо: „Най-добрите приятели и най-лошите врагове на човека са негови мисли. Една мисъл, казва, може да ни стори повече добро от един лекар, от един банкер, от един верен приятел, от един лекар.“ Помня моя прадядо, традиционен критянин, майка ми говореше за него, че имал много страхове, имал това, което наричаме „катастрофична мисъл“. Знаете, много хора винаги гледат катастрофалния вариант и преувеличават нещата. Примерно правят сценарий дни преди да отидат на зъболекар. Може да изпитват болка на едно място по тялото, но винаги мислят за крайния и катастрофален сценарий. Докато най-вероятно става въпрос за болка, която ще мине, ако малко се успокоят и отпуснат, но те настояват в това и дори се представят, че влизат в интензивното отделение.

Старецът продължава: „Една мисъл може да ни навреди повече и от тухла в главата.“ Толкова катастрофална може да е една мисъл, която не контролираме и не внимаваме с нея. Тоест реално един помисъл.

Също така старецът продължава: „Много пъти виждаш един човек на пътя, твой познат, който обаче не те е видял и те подминава. В онзи момент влагаш помисъл, че той не иска да ми говори. Второ, пренебрегва ме. Трето: нещо има против мен. Това са три произволни мисли, които всички можем да имаме в ума ни. Докато, много просто, бихме могли да кажем – не ме видя.“

Има един хубав разказ отново от стареца Паисий, който казва: „Определени хора, ако ги обърнеш внимание малко, ако им кажеш една добра дума, летят. Но ако не им обърнеш внимание, се наскърбяват много. Казва: той не ми говори! Добре, не те е видял. Да, но защо да не ми проговори? Е, очевидно не те е забелязал в онзи момент. Да, не ме обича, не ме иска и т.н.“

Друг човек се връща у дома, очевидно на работа е имал труден ден с началника и колегите, уморен е, не ни обръща голямо внимание и автоматично казваме: „Не ме обича, не ме иска, не ни забелязва, не се грижи за нас!“ Всички имаме тези помисли, докато, много просто, той  е изморен. Ние след това му се въсим и започва една игра на „пинг-понг“, където единият не говори на другия, следват караници и т.н. Старецът продължава: „Преди дни дойде при мен някой и ми каза:  защо еди-кой си по-рано ми говореше и сега не ми говори? Бях му направил една забележка, да не би затова? Виж, му казах: може да не те е забелязал или да е имал някой болен човек в ума си и или да е ходил да търси един доктор или нещо друго, но да не е имал нещо против теб.“

И наистина другият човек, който не му говорил, имал болен човек, имал куп грижи и бързал да отиде да намери аптека, лекари и т.н., а другият вложил в ума си, че „не ме иска, не ме обича нещо съм му направил, нещо е станало и т.н“.

Искам да ви дам няколко важни примера. Представете си, че сте определили среща и приятелят ви закъснява с 15 минути. Тогава какво става в нас? Първото нещо, което постепенно чувстваме, е гняв, и след това какво автоматично каква мисъл се появява? – „Не ме зачита“. Или другият е закъснял 15 минути и докато не чувстваме гняв, чувстваме тревога в нас и си казваме, „нещо лошо му се е случило!“ Когато телефонът звъни и децата са излезели навън, в 99 % от случаите родителите мислят, че сега ще ме си обадят от болницата, или от полицията и ще кажат: „елате, господине, да приберете детето ви, вървете в най-близката болница“ и т.н. Има много майки – не че мъжете не ги интересува, но те заспиват малко по-лесно – които не мигват цяла нощ, терзаят се, и детето се връща и му казва:
– Детето ми, не мигнах!
– И аз какво съм виновен, мамо, че не си спала?!
– Чаках те!
– Защо да ме чакаш?!

Защото постоянно влагат тези катастрофални сценарии в ума си, мислят най-лошото и никога най-доброто. Докато можеше да каже: „детето ми закъснява, защото е намерило хубава компания. Слава Богу! Прекарва си добре, радва се с приятели и се чувства добре“. Не! Помисълът отива в това, че „ще ми се обадят, някъде е катастрофирало, нещо се е случило“ и т.н. и никога един добър помисъл. Винаги най-лошото.

Ходих в едно село, седнах на една маса и имаше една майка, която имаше невероятна тревога. Попитах я:
– Защо си толкова разстроена?

Тя ми каза:
– Разстроена съм, зле съм, не мога да спя, не мога да се успокоя!
– Защо?
– Защото синът ми ще ходи войник.
– И понеже ще ходи войник, правиш така?
– Не мога, не мога! Подлудявам се, как ще се разделя с него, как ще си тръгне? Ще отида да наема къща там, където го пратят!
– Това, което правиш, е крайност – ѝ казах. – Не е нормално. Трябва да се радваш, че детето си тръгва, става зряло, възмъжава, стъпва на нозете си, няма нужда от теб.

Да, но ние искаме да имат нужда от нас. Както и да е.

– Не! Ще си изпати едно, друго… – продължи тя.

И трагичният завършек бе, че в деня, когато младежът отивал войник, направил парти, напитките свършили, той отишъл да купи още, за да продължат забавлението, но се блъснал в тротоара с мотора и остана инвалид. Не отиде войник и майка му сега се грижи за него.

Имам един близък роднина – в който и дом да отивахме, докато хората се забавляваха, смееха и пируваха, той имаше вълшебната способност да накара накрая всички да плачат! И това е „харизма“. Както някой има харизма да окрилява хората, той има харизмата да ги сваля в ада. Започваше: „Какво се смеете? Какво се радвате? Всички в гроба ще отидем!“ Веднага щом казваше това, чуваш как първата вилица падаше на земята. „Да, сега може да се смеем, но утре сутринта може да имаме рак!“ Хоп, още една лъжица на земята. Накрая повечето хора бяха оклюмали глави върху масата.

Помня друг роднина, нарочно не казвам имена, защото, когато се върна в Крит, ще ме намерят. Питаш го:
– Добър ден, как си?

А той:
– Добре съм!

И след миг казва в себе си: добре, какво добре?!
Тоест това мърморене, тази катастрофология, това да виждаш навсякъде злото, само него да следиш, злия помисъл.

Един отишъл човек и казал на стареца Паисий:

– Геронда, не знам дали научи..

– Какво?

– Старецът Харалампос (живее в една килия по-надолу) станал магьосник!

– Станал магьосник?

– Магьосник е. Защото онези дни минали през килията му и го чули да пръска с вода на цветята и да шепне нещо.

– Ама какво говориш, благословени човече, нима е възможно да говориш такива неща за човека? Той е подвижник, добър монах.

На другият ден старецът Паисий отишъл да го види и му казал:
– Какво научавам тук? Нито малко, нито повече казват, че си станал магьосник. Някой ми каза, че си пръскал вода. . .
– Геронда, аз поливах цветята и си казвах Акатиста към Света Богородица, но със затворени уста.

А другият чувал, че шепне и имал зъл помисъл.

Старецът Паисий разказва друг случай. Един монах отишъл при стареца и дълго разговаряли, но този монах му говорил как се садят марулите и други подобни неща, изморявал стареца, защото старецът искал да говорят за нещо духовно и смятал всичко това за празнословие. Затова му казал:

– Отче, стани да отидем да прочетем Псалтира в църквата, да не празнословим.

Влезли да четат Псалтира, чели, в даден момент на двора дошъл един мирянин и понеже четели Псалтира, старецът Паисий му кимнал – след малко, изчакай.

Свършили с четенето. На другия ден старецът получил писмо, в което този монах му написал: „Никога не го очаквах от теб! Ти ме смяташ за обхванат от бяс и затова ме сложи в църквата да четеш Псалтира, и не сам това, а и правеше над мене някакви движения да изчезнат демоните и т.н.“

Тоест абсолютно изопачаване на едно реалистично събитие –  именно това наричаме развален помисъл.

Отново св. Паисий казва: „Тук дойде един юнак и искаше да ме види. Аз го видях през прозореца, но бях много уморен, нямах сила да го видя. Излязох и го попитах:

– Какво търсиш, детето ми?
– Стареца Паисий!
– Не е тук!
– Къде е?
– Отиде в Карея да купи цигари!
– Не прéчи, ще го изчакам.
– Да, но ще се забави.
– Слава Богу, колкото и да се забави, аз ще изчакам, защото искам да го видя! Очевидно е отишъл да вземе цигари за някой друг!
– Не, не отиде за някой друг. Той пуши – му казал старецът.
Старецът искал да го накара да си тръгне, но той отвърнал:
– Не прéчи, че пуши, явно има някаква мъка. Чува толкова хорски мъки! Изморява се, ще изпуши някоя цигара.
Каквото и да му казвах, той намираше хубав отговор.“

Това е добрият помисъл –  човекът винаги се опитвал да намери хубавото.

Веднъж един старец дойде в Ираклион, беше дошъл от Света Гора и слушахме една беседа в храма. Беше обед и в даден момент той заспа. Унесе се. Това е естествено, в църква всички спят. След това излязохме навън заедно, той беше с надути и зачервени очи, една жена го видя и каза: „Леле, виждаш ли как са му очите? От молитвата!“ Тя вложи добър помисъл.

Следва

превод: Константин Константинов

Реклами