Автор: о. Михаил Кардамакис

Когато наричаме Църквата „нов свят и нов рай“[1], ние обобщаваме цялото нейно домостроителство. С Въплъщението и Петдесетница Църквата се открива като ново творение и ново човечество, като нов начин и живот на света и на човека.  Творението, което от първия момент носило Църквата в своята утроба, се възглавява и възплъва в Църквата, която ще бъде наречена „свят на света”[2]

Църквата е „новото-последно тяло”, което влиза в света, богочовешкото тяло на Христос, което Светият Дух съгражда и възраства. Тя е новият рай, където човекът бива насаден, труди се и се усъвършенства, „отечеството по Бога”[3] на човеците. Тук се извършва новото общение на живота и любовта между Бога и Неговия човешки род, т.е. осъществява се тайната на спасението и на живота на света.

Църквата е самата история и възможността за спасение. Тя е топосът и тропосът, по който Бог осъществява плана за спасението в човечествотo[4]. В самата Църква, която се възражда и напредва постоянно, се открива и извършва делото и дейността на Бога в  историята. С други думи, тя е онтологическото и простиращото присъствие и действие на изкуплението,  което Бог изпратил чрез Сина и в Светия Дух на Своя народ. Църквата е уплодоносяването на Въплъщението и на Възкресението чрез пребиваването и действието на Светия Дух,  чудните дела Бога,  присъстващи и продължаващи в света.  „Тя е част от откровението, целокупна част от новозаветното послание, историята на „целия Христос” и на Светия Дух… Новият Завет само в опита на Църквата живее и се съхранява. Историята на Църквата също е история на Откровението”[5].

Църквата не се разбира като някакво „вторично явление” на Християнството (на християнския живот).  Църквата се познава и действа като тайната на Християнството, и тайната на Християнството е именно Църквата „в пълнота на нейния живот и съществуване”[6]. В Църквата Тайнствата на въплътеното домостроителство на Христос са пътят и истината и животът на хората и в нея те съхраняват своето историческо и онтологическо съдържание и своята обновителна и преобразяваща сила. Бидейки въплътени и извършвани в Църквата, те не се ограничават до обикновени нравствено-религиозни символи и поучения, в  някаква идеология и светоглед, не се принизяват до обикновено човешко вдъхновение и постройка, до въпрос от социален и културен интерес. Те не се отчуждават от тяхното есхатологично измерение, от животворящия Дух, и не се ограничават в различните противоречия и антиномии, в една автономна и  анемична система от нравствени принципи и наредби.

Християнството, истинският живот на света, автентичният етос на човеците, което има за начало и край троичната тайна на Бога, е животът на Църквата в цялото нейно историческо и метаисторическо измерение и перспектива, то е Църквата, в която светът е призван да се засади и да се преобрази. Християнството в Църквата или като Църква не се отъждествява просто с екзалтацията на религиозното чувство, а е истинският живот на света, новият и богочовешки живот, в целия динамизъм и богатство на неговите изражения. Така можем сериозно да твърдим, че отговорът на Бога спрямо очакването на света е Църквата, естествено в нейното светотайнствено разбиране, а не в нейното историческо изопачение. В Православието „не е била създадена автентична теория за Църквата като власт и организация, като авторитет и като сдружение, като институция или община. По своята природа тя е живот, нов, буквално богочовешки живот – продължение на живота на Христос, въплътен в нейните вярващи, които, благодарение на силата на Светия Дух, пребивават в общение помежду си. Тези, които принадлежат на  Църквата, принадлежат на този богочовешки живот, след като Църквата не е нищо друго, освен тайнственото тяло на Христос”[7].

Църквата е нетленният живот на човека, по-истинен и по-съкровен от неговото Aз, който живее чрез своето засаждане и пребиваване в нейно светотайнствено тяло. Църквата е безкрайната онтологическа възможност и благодат, която ни е дадена „веднъж завинаги” чрез Христос и ни се дава постоянно чрез Светия Дух, за да предприемем пътуването на нашето връщане в Бога, да се върнем в любящото общение и единение с Него, да постигнем нашето преобразяване и обожение. Касае се за болезнен труд, който се изразява  и в едновременното ни пътуване към хората, в откриването на любовта към човека и човешките неща, в нашата отговорност за спасението и обожението на целия свят. Това реално е животът и целта на живота, както се въплъщава в Църквата.

[1] Св. Симеон Нови Богослов, Sources Chretiennes, No 51 стр. 101-2.

[2] Ориген, вж. Πρωτ. Κ. Φούσκα, Στόματα του Λόγου, σελ. 123.

[3] Ориген, вж. ΒΕΠΕΣ τ. 10, σελ. 231.

[4] G. Florovski. Θέματα ορθοδόξου Θεολογίας, σελ. 185, 143.

[5] Пак там, стр. 52.

[6] Пак там, стр. 179.

[7] Μητρπ. Σεραφείμ, Η Ορθόδοξος Εκκλησία; Βλ. G. Uscatescu, Ελευθερία καί θρησκεία, χριστιανικόν Συμπόσιον, τ. Β, 1968, σελ. 229.

превод: Константин Константинов