Ние нищо не знаем за обстоятелствата, при които умира Мария, майката на Иисус Христос. От ранното християнство до нас са достигнали различни разкази за нея, украсени сякаш с детска любов и нежност. Но именно затова, че тези разкази са различни, ние няма нужда да отстояваме “историчността” на нито един от тях. В деня на Успението паметта и любовта на Църквата е насочена не към тази фактическа, историческа обстановка, не към датата и мястото, където е завършил земният живот на тази майка на всички майки, на тази единствена жена. А към това, което представлява същността и смисъла на тази смърт, където и когато и да е настъпила. Църквата си спомня за смъртта на тази, чийто Син, съгласно нашата вяра, победи смъртта, възкръсна из мъртвите и ни дарува обещание за последното възкресение и тържеството на неумиращия живот. Същността и смисълът на тази смърт може би най-добре са предадени чрез тази икона, която в деня на празника на Успението се поставя в центъра на храма и представлява сякаш средоточие на цялото празненство. На тази икона е изобразена Божията майка на смъртния одър. Тя е заобиколена от Христовите апостоли, а над нея е самият Христос, който държи в ръцете Си Своята Майка – жива и завинаги съединена с Него. По този начин ние виждаме смъртта и това, което вече се е извършило чрез тази смърт: не раздяла, а съединение, не печал, а радост, и накрая, в най-голяма дълбочина – не смърт, а живот. “В раждането – Дева, и в смъртта – жива“, – пее Църквата, гледайки тази икона, и добавя: “В раждането запази девството, в успението не остави света…”.И ето идват на ум думите на една от най-дълбоките и прекрасни молитви, обърнати към Мария. Молитва, в която Мария е наречена “зора на тайнствения ден”. “Радвай се, Зора на тайнствения ден!”. Като че ли именно светлината на тази зора се лее от празника на Успението. Сякаш съзерцавайки тази смърт, стоейки до този смъртен одър, ние разбираме, че смъртта вече я няма, че самото умиране на човека е станало акт на живота чрез влизането му в по-големия живот. Тази, която всецяло е отдала себе си на Христос, възлюбила Го е докрай, Той посрещна на тази светла врата на умирането – и ето, смъртта се превръща в радостна среща, животът надделява и над всичко се възцарява радост и любов. Тя – Мария, Дева, Майка – е една от нас.
Векове наред Църквата се е вглеждала, замисляла и вживявала в смъртта на тази, която е била Майката на Иисус, която е дала живот на нашия Спасител и Господ, цялата себе си – чак до стоенето до кръста – е отдала на Него. И в това съзерцание Църквата е виждала, намирала, усещала не страх, не ужас, не край, а лъчезарна, истински пасхална радост. “В безсмъртното твое успение ние сме се събрали“, – пее Църквата в още първото песнопение на този празник, и веднага, с тези първи, начални думи изразява самата същност на тази радост. “Безсмъртно успение”. “Безсмъртна смърт”.
Какво означава това противоречие, на пръв поглед абсурдно словосъчетание? Чрез празника на Успението цялата откриваща ни се радостна тайна на тази смърт става наша радост… Защото ако смъртта – това е ужасът и мъката на раздялата, изпадането в страшна самота и тъма, то всичко това го няма в смъртта на Дева Мария. Защото Нейната смърт, както и целият живот, е само среща, само любов, само доближаване на непомръкващата, невечерната светлина на вечността и влизането в нея. “Съвършената любов побеждава страха”, – казва апостолът на любовта Йоан Богослов. И затова няма страх в безсмъртното успение на Дева Мария. Смъртта тук е победена отвътре, освободена е от всичко онова, което изпълва с ужас и безнадеждност. Може да се каже, че самата смърт става живот и тържество на живота. Смъртта се превръща в “зора на тайнствения ден”. И затова в този празник няма печал, няма надгробен плач, няма скръб: само светлина, само радост. Сякаш за всеки от нас, които се приближаваме към този неизбежен праг, се отваря вече вратата и от нея падат, сияят лъчите на наближаващата победа, на наближаващото Божие Царство.
В тези дни на месец август, когато природният свят достига предела на красотата и някакси сам се превръща в хваление, надежда, знак за другия свят, в тази особена празнична светлина звучат думите на молитвата: “Гробът и смъртта не удържаха неуморната в молитви Богородица и неизменната в застъпничества надежда, защото като Майка на Живота Вселилият се във вечнодевствената утроба Я пресели в живота.” Смъртта, преставаща да бъде смърт. Смъртта, светеща с вечността и безсмъртието. Смъртта – не раздяла, а съединение. Не печал, а радост. Не поражение, а победа. Това е, което ние празнуваме в деня на успението на Пречистата Майка, предусещайки, предузнавайки, утвърждавайки вече засияващата зора на тайнствения ден.
превод: Диана Янчева, източник: sv-atanasii-varna.org
Храм Свети цар Борис 