Автор: архим. Георги Капсанис

Себелюбието – майка на страстите

През целия период на Великия пост звучи известната молитва на св. Ефрем Сириец: „Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин.“ Всъщност всички тези прошения имат за цел да ни освободят от себелюбието, което според светите отци е коренът на всички злини.

Преди да продължим по темата, бих искал да прочетем едно много хубаво тълкувание на св. Никодим Светогорец върху думите на ап. Павел от Второто послание към Тимотей: „Защото човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци“.

Нека видим някои от тези неща, как ги тълкува св. Никодим Светогорец, който е светоотечески тълкувател на Новия Завет: „Апостолът директно поставя първата страст от всички страсти и първия корен, който ражда всички злини, тоест себелюбието, защото, естествено, първо някой обича себе си и след това чрез себе си обича и другите човеци и другите неща в света.

Следователно себелюбието е безчинна любов към нашето Аз, от което победени вършим всички злини и страсти, за да задоволим себе си и което ни кара да не мислим и да не искаме доброто на ближния, а само нашето, защото себелюбив се нарича онзи човек, който обича само себе си, от което следва да не обича дори себе си“.

Защото, както в членовете на тялото увреждането на един член, на окото или на ръката, или на крака, преминава и в другите членове, или както в дома, при строежа на къщата, когато някой извади един камък от стената, разтърсва и другите камъни, така и в Църквата на християните който се грижи само за себе си и е нерадив към брата си, той уврежда и самия себе си.“

След това говори за „сребролюбеца“. И продължава: „Както от любовта се ражда всяко добро, така и от противоположното, от себелюбието, противното на любовта, се ражда всяко зло. Защото любовта е широка и пространна и върху всички излива нейните благодеяния, а пък себелюбието стеснява широтата на любовта и само в един човек събира нейните благодеяния.

„Самохвалци“. В последните времена казва хората ще бъдат самохвалци, тоест гордеещи се, че са по-горе от другите хора. От себелюбието се ражда и този отровен корен на самохвалството. Човек е самохвален, защото обича себе си и иска да прослави себе си повече от другите.

„Горделиви, хулители“. Самохвалството, когато напредне и нарасне, става гордост, а гордостта става хула срещу Бога. Защото, когато някой е самохвалец и смята себе си за по-горе от другите хора, тогава е и горделив, тоест приписва на себе си всички постижения и добродетели, мисли, че той с неговата сила е постигнал добродетелите, които има, а не с благодатта и силата на Бога, и мислейки така, нещастният хули Бога, от Който произлиза всяка добродетел и всяко добро. Очевидно е, че и гордостта и хулата срещу Бога идват от себелюбието“.

След това коментира „към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими“

И завършва: „Виждаш, брате, че страстите и пороците са взаимосвързани като верига и едната се ражда от другата. Както и обратното, добродетелите са взаимосвързани и едната се ражда от другата“.

След това тълкува „клеветници“ и казва, че „човеците ще станат в последни времена клеветници, тоест злословещи всички хора и, клеветейки ги, защото онзи, който няма в себе си никакво добро и добродетел, той клевети и другите, че са такива.

Защо? Защото мисли, че с това причинява на себе си някаква утеха, за да не се вижда, че само той е зъл, а и  другите. Виждаш ли, възлюбений, че себелюбието е коренът, който ражда и клеветите в света?“

И така св. Никодим Светогорец продължава и обяснява, че наистина коренът на всички злини е себелюбието.

Нека да видим какво казват и други свети отци по този въпрос.

Св. Исихий Презвитер в посланието си „Към Теодул“ казва: „Няма по-силна отрова от отровата на аспидата и василиска (митична африканска змия). И няма порок, по-лош от себелюбието. Чеда на себелюбието, които се движат устремено, са себепохвалата в сърцето, себеугодничеството, чревоугодието, блудството, тщеславието, завистта и осмиването на всички, гордостта, която знае не само човеци, но и ангели да сваля от небето и да ги облича с мрака вместо със светлината“.

Св. Таласий: „Ако искаш от раз да се избавиш от всички злини, се отречи от себелюбието“.

Себелюбието е егоцентризъм

Себелюбието не е правилната любов, която дължим на себе си, а болната, егоистичната любов, която изпитваме към себе си. Това да обичаме себе си е Божия воля: „възлюби ближния си като себе си“, но да обичаме болно, егоистично и егоцентрично себе си е себелюбие, неразумна любов към нашето Аз.

Св. Максим Изповедник казва: „Началото на всички страсти е себелюбието, а краят гордостта. Себелюбието е неразумна любов към тялото, а този, който го е отсякъл, е отсякъл всички страсти, които излизат от него“. Наистина себелюбивият избягва телесната аскеза, за да не умори или изтерзае тялото си.

И св. Таласий отново казва: „Себелюбието предшества всички страсти, а след всички последна следва гордостта“.

Когато човек успее да отхвърли себелюбието, всички пороци се отхвърлят, защото, както казахме, себелюбието е коренът на всички злини=пороци. Но този, който е във властта на себелюбието, и без да го иска, бива нараняван и от другите страсти.

От себелюбието, според св. Максим Изповедник, се раждат и всички страстни помисли.

Чрез себелюбието дяволът уязвил човека и го отделил от Бога и от ближния му. Св. Максим Изповедник казва отново: „Трябва да знаем, че дяволът с коварство и злоба, използвайки като инструмент себелюбието, след като ни измами, уязвявайки ни чрез насладата, ни отдели от Бога и помежду ни“. И казва: „Не бъди самоугодник и няма да мразиш брата си, и не бъди себелюбив и ще обичаш Бога“.

От казаното дотук разбираме, че себелюбието е егоцентризъм: да предпочиташ своите воля и мисли пред волята и мислите на Бога. Св. Петър Дамаскин, един от отците на Добротолюбието казва, че началото на спасението е да изоставиш собствените искания и мисли и да изпълняваш Божията воля и мисли.

Когато човек остави своите желания и започне да приема в живота си и да изпълнява Божията воля и мисли, тогава преодолява себелюбието си. И казва: „Много праведници са се явили преди закона и в закона и след закона“. И те били праведни. Защо? „Предпочели познанието на Бога и Неговата воля пред собствените си мисли и желания“.

Себелюбието ни отделя от Бога и от братята ни

Себелюбието ни възпрепятства да обичаме Бога истински и да обичаме и ближния ни. Казва отново преп. Петър Дамаскин: „Този, който обича със себелюбие себе си, не може да обикне напълно Бога, а обича наполовина. И когато, казва, обичаме себе си и сме се прилепили и към толкова други суетни неща, как можем или смеем да кажем, че обичаме истински Бога? Ако не се отречем от преходния живот, а и от бъдещия заради ближния, както Моисей и апостолът, как казваме, че го обичаме?“

Това са страшни думи. Ако не сме готови да жертваме заради ближния не само настоящия живот, но и бъдещия, как можем да кажем, че обичаме ближния? Защото Моисей казва за народа на Бога – ако простиш и на народа, прости му, ако не, заличи и мен от книгата на живота!

А апостолът казва: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си“, молил се да бъде отлъчен от Христос, за да се спасят израилтяните. Кои израилтяни? Онези, които търсели да го убият.

„Това са душите на светците, обичат враговете си повече от себе си, така че предпочитат спасението на ближния и в този живот и в другия, макар и той да е техен враг по своето произволение“.  Това е страшната тайна на любовта на светците, която ние много се затрудняваме да разберем.

Противоположно на себелюбието е боголюбието и братолюбието. Според преп. Петър Дамаскин безразсъдният себелюбец не може да бъде братолюбив, нито боголюбив.

И когато е боголюбив и братолюбив, няма да е себелюбив. И себелюбивият няма въздържание в насладите, нито търпение в болките и „когато постигне своето егоистично желание, в него нараства хедонистичното разположение и гордост, а когато не успее, бива мъчен от страдание, защото не е успял“. Тоест този, който не може да задоволи страстите си, изпада в малодушие, в душевен страх и задавяне на душата, сякаш се дави душата му и това състояние, което чувства, е залог на ада, ад преди ада. Забележително е, че отците са изследвали и познават психологията на падналия човек!

Себелюбивият е безразличен към ближните си. Св. Василий Велики казва в „Обширните правила“, че себелюбивият е този, който уж обича себе си. Себелюбието всъщност е лъжлива любов към себе си, не е истинската любов, защото себелюбивият в крайна сметка онеправдава себе си. Черта, както казахме, на себелюбивия човек е, че не иска да жертва нищо от себе си заради утехата на ближния си.

Но и злословието и клеветата и осъждането са резултати от себелюбието.

Този, който е извел от душата си себелюбието и е видял правилно себе си, няма да осъди никога другите, нито ще се занимава с другите, защото знае, че и сто години да живее в покаяние, и сълзи като цялата река Йордан да пролее, не му стигат, за да заличи своите грехове. Следователно как ще съди другия?

Но ако има себелюбие, не може да види своята болест, вижда болестите на другите.

Себелюбието носи леност в духовната борба, маловерие и прелест

Друга последица от себелюбието е, че предизвиква леност в духовната борба. Видяхте ли? Много пъти нямаме разположение да се подвизаваме, нямаме разположение да се помолим, да стоим в църква, да изпълним нашите духовни задължения.

Резултат от себелюбието е и това. Чуйте колко хубави го казва св. Григорий Синаит, в превод на св. Никодим: „Нищо не прави толкова парализирана, ленива, вкаменена и безумна душата на добродетелния, както себелюбието, тоест неразумната любов към нашето Аз, което е майката и причината и кърмителка на страстите, защото то предпочита повече от трудовете на добродетелта покоя на тялото и мисли чрез знанието да оздравее тялото, без да се труди в делата на добродетелта доброволно, и то в малкото и благословена пот на заповедите, и по този начин причинява голяма леност и безсилие в душата на безмълвстващия и укрепва парализата в делата на аскезата толкова много, че врагът лесно може да го победи“.

Но и неверието, и маловерието, и прелестта са последици от себелюбието: „Главно тези, които наистина са плътски човеци и желаят себелюбието, винаги са роби на насладата и на тщеславието, в тях е вкоренена завистта. . . и не приемат, нито вярват в делата на Светия Дух, нито могат да видят или да познаят Бога поради маловерие“.

Нито Бога могат да приемат, след като смятат себе си за бог. Може ли себелюбивият да вярва в Бога искрено, ако счита себе си за бог? И не сме ли си изпатили това днес? Тази автономност, която е и антропоцентризъм и хуманизъм, което е духът на този век, нямат ли тук своя корен? В това, че човек прави от себе си бог?

Себелюбието е умъртвяване на божествения живот и колесница на дявола

И светите отци продължават. Себелюбието е умъртвяване на божествения живот. Св. Максим Изповедник казва: „Страшно нещо! Божествения живот, който Бог ни даде даром, ние доброволно да го умъртвяваме чрез любовта към изтляващи неща, което е последица от себелюбието“. Виждате ли? Себелюбието е доброволно умъртвяване на божествения живот в нас, който е дар на Светия Дух.

Без себелюбието дяволът не може да увреди човека. Прозорчето, което отваряме и дяволът влиза и ни уврежда, е себелюбието. Където няма себелюбие, дяволът няма никаква власт. Чрез себелюбието навлиза и ни изкушава. Св. Никодим Светогорец казва: „Ако ти ласкаеш и обичаш себе си безчинно, горко ти!“

Така ти не искаш нито да се потрудиш, нито да поскърбиш, нито да пострадаш, нито изкушение да претърпиш, нито да се подчиниш до смърт на волята и на заповедите на Господа, както изисква званието на християнина, и, просто казано, ако си себелюбив и обичаш себе си, мразиш наистина себе си и ще погубиш себе си, ако мразиш пък себе си, обичаш наистина себе си и ще спасиш себе си, както каза Господ: „Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот“.

Затова всички божествени отци единогласно казват, че „себелюбието е коренът и източникът на всички пороци и страсти, и без него сам дяволът не може да увреди човека, ни най-малко“.

Когато човекът бъде завладян от себелюбието, се отделя от Бога, и тогава много често изпада в „отчаяние и пълна гибел и отпадане от Бога и уподобяване на демоните“. С други думи, чрез себелюбието човекът вместо да стане по подобие на Бога, става по подобие на демоните. Защото това себелюбие именно съборило и ангелите и ги направило демони.

Преодоляването на себелюбието

От това, което казахме, е ясно, че себелюбието е нашата болест, от която, ако не се изцелим, не можем да оздравеем духовно, нито можем да се съединим с Бога, нито да продължим към обожението, което е целта на живота ни. Следователно съдържанието на борбата на православния християнин трябва да бъде преодоляването на себелюбието, как ще се подвизаваме срещу себелюбието.

Затова и съществува благословената аскеза в нашата Църква, за да се освободим от тази болест, и освободени да можем да принесем себе си на Бога и да спрем да бъдем себелюбиви, да станем боголюбиви и братолюбиви. Затова Църквата ни има и тези периоди, какъвто е Великият пост.

Цялата борба на Великия пост, с постите, поклоните, дългите молитви, правостоенето, с бденията, всичко има за цел как ще можем лека-полека да преодолеем себелюбието и да стигнем до боголюбие и братолюбие. Църквата ни, понеже е нежна майка, ни възпитава.

И ако обърнем внимание на това, които четем сега в Църквата, но и цялата аскетическа традиция на Църквата ни, всъщност това е едно възпитание, което Църквата дава на чедата си, да преодолеят себелюбието.

И този дух на аскезата срещу себелюбието е възприел православният ни народ. Виждаме това в традициите на народа ни, в църковния му живот.

Разбира се, днес лека-полека губим тези неща, защото се секуларизираме, но докато народът ни бе православен, ги пазеше. Ако помните, в писанията на Макриянис се казва, че родителите му го научили „от едногодишно дете“ да прави поклони. Казвали му „прави поклони да хванеш яребичките“.  И той правел поклони, за да хване яребичките. Родителите му ги носели и му казвали: „Я, напрáви поклони и ги хвана!“. И така лека-полека се научил да прави поклони. И стигнал дотам да казва по-късно, че един ден направил три хиляди поклона. Докато бил наранен по тялото, вече голям, стигнал дотам да прави и три хиляди поклона. Веднъж за да благодари на Бога, друг път да Го помоли за народа, който минавал през големи трудности. В живота на Макриянис се вижда този аскетически дух, който го отличавал.

Също важи и за св. Козма Етолийски. Ако обърнем внимание, ще видим, че проповедта му е едно предизвикателство към хората да преодолеят себелюбието, да водят аскетическия живот на Църквата, в която се побеждава себелюбието.

Разбира се, трябва да подчертаем, че себелюбието не е нещо, което ще бъде победено за един час. Тази болест е толкова дълбоко вкоренена в нас, както знаем всички от себе си, че в целия ни живот трябва да се подвизаваме срещу себелюбието. Не може никой да каже, че „сега преодолях себелюбието и съм боголюбив и братолюбив“. Корените в нас са много. Те са като Лернейска хидра. Една глава отсичаме, десет излизат.

Затова е нужна постоянна борба. От друга страна, нима целият живот в Църквата не ни помага по този въпрос? Светите тайнства, молитвите, литургиите, тази молитва „Господи Иисусе Христе“, която казваме на Света Гора, не е ли една постоянна борба да излезем от егоцентричното и себелюбиво себезатваряне и да се открием за Бога и братята ни?

Колкото повече намалява себелюбието в него, толкова по-свободен се чувства човекът и се съединява с Христос. Подвизаващите се християни имат опит, че колкото повече се откриват за Бога, толкова повече Бог идва в тях. И това е така, защото Бог зачита нашата свобода.

Докато сме пълни със себе си и с нашето себелюбието, как Бог ще влезе в нас?  Няма място, където да влезе. Трябва да се опразним, за да влезе Бог. И с тази борба, когато се опразним от нашите желания и мисли, както казва св. Петър Дамаскин, от нашето себеугодничество, от нашата самоувереност и се предадем на Бога, Бог идва в нас.

Една монахиня ми изповяда, че някога нейната старица, към която проявявала пламенно и безпрекословно послушание, ѝ казала: „Чедо мое, с твоето послушание ми даваш утеха“. И в този момент, в който ѝ казала това, почувствала, че Бог влязъл в нея. Това било истинско преживяване. Виждате ли? Тя опразнила себе си, индивидуалната си воля и Бог влязъл в нея.

Същото станало и с един селски работник, от едно село близо до Света Гора, който работил в манастира като дървар. Веднъж, когато минавах през гората на манастира, ме поздрави и ми каза: „Седни, геронда, да ти кажа едно голямо чудо, което ми сториха светите 40 мъченици, да видиш какви чудотворци са светите 40 мъченици!

Кракът ми ме болеше години наред. Ходих на лекари, в болници, но нищо не сториха. И аз, понеже обичам много светите 40 мъченици, отидох на техния празник, в църквата на моето село. Там имаше много хора, църквата бе пълна. Веднага щом стигнах в църквата, започна силно да ме боли кракът.

Тогава намислих да изляза от църквата да отмори кракът ми. Но помисълът ми каза: „Иуда оставил св. Евхаристия и излязъл навън. Иуда ще станеш и ти? Ще останеш вътре, ако ще да те боли“. Не след дълго ме болеше повече и намислих да седна на един стол да отморя крака си. 

Но тогава съзрях иконата на светите 40 мъченици, видях ги да замръзват в езерото и казах на себе си: „Те проявили толкова търпение и замръзнали заради Христос, и ти не можеш да останеш прав?“. „Ще останеш прав, ако ще да умреш“.

В онзи час, когато казах това,  дойде едно течение, обля ме от главата и мина през цялото ми тяло до крака, който ме болеше. Оттогава оздравях и не ме заболя повторно. Виждате ли, геронда, какви чудотворци са св. 40 мъченици?“

Той изобщо не чувстваше, че е направил нещо, което заслужава награда. Вярваше, че това било чудо на св. 40 мъченици.

Но виждаме, кога станало чудото? Когато той се опразнил напълно от себе си и от себелюбието си и решил да умре заради любовта към Бога.

Свободата в Христос

Така човек стига до тази свобода и се съединява с Христос. Съединен с Христос съучаства в свободата на Бога. Не е просто свободен, а участник в свободата на Бога. Защото, когато човекът търси свободата в себе си, а не в Бога – и всъщност това не е свобода, а себелюбие – в крайна сметка не стига до това, което копнее чрез свободата, а до смъртта на свободата си. Докато си мисли, че е свободен, в крайна сметка се поробва на себе си, в една безпрецедентна себетирания.

За нас, християните, свободата ни никога не може да се ограничи в тварното, защото тварното е тленно, смъртно и една свобода, която е тленна и смъртна, не е истинска свобода. Източник на нашата свобода е нетварната свобода на Бога. И когато нашата тварна свобода среща и се съединява с нетварната свобода на Бога и участва в нетварната свобода на Бога, тогава реално се утвърждава и бива оправдана. При това го каза Господ: „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“. „Аз съм Истината“.

Следователно, когато познаем истината, Христос, тогава познаваме и истинската свобода, Христос, тогава познаваме и истинската свобода. Нашето единение с Христос, Който е и истинската свобода, става в Църквата. Затова и Църквата е пространството на свободата.

Помня едно старче, монах от манастира ни, о. Авксентий, който почина преди години, бе много добродетелен. Тези, които се удостоихме да го познаваме, можем да потвърдим, че изпълни всички Божии заповеди. Не помним да наруши някоя Божия заповед, нито някой обет на монашеската схима. Когато остаря много и не можеше да стои на нозете си, братята му казваха: „Отче Авксентие, не отивай в църква. Сега, когато си старец, се изморяваш“. И о. Авксентий отговаряше: „Това не е по Бога. В църква чувствам свобода“.

О. Авксентий имаше екзистенциален опит, както в много други неща, но и в това, което казваме тук, в тайната на свободата. Че свободата не е извън Църквата, а в Църквата, „където е Дух Господен, там е и свободата“. Бог дарява Своята свобода като дар. В Църквата Си прави всичко ново. В Църквата е победено тлението, грехът, смъртта. Цари Христос и следователно само в Църквата съществува новият живот на Христос, който е и истинската свобода. И това го живееше о. Авксентий.

Свободата в Христос не е индивидуална независимост, а любов и общение на личности. Грешка е да отъждествяваме свободата в Христос с индивидуалните права или индивидуалната независимост. Индивидуалната независимост, която отсича единия от другия, е смъртта на свободата. Свободата ни винаги е във връзка с троичния Бог, с лицата на Света Троица, и лицата на братята ни. В общението на любовта. Затова и можем да кажем, че свободата и любовта са синоними. В часа, в който обичаш, си свободен. Съдържание на свободата е любовта. Свободен съм, когато обичам, не когато задоволявам егоизма ми. И това мисля, е грешката, която става днес: че свободата се ограничава, не се полага в любовта.

Така постъпват тези, които се опитват да оправдаят например абортите. Не знам дали чухте това, което настояват претендират феминистките: „Тялото е наше“. С други думи свободата е моето егоистично задоволяване. Не е любовта, не е себепринасянето, не е жертвата. Свободен съм, когато правя това, което задоволява егоизма ми. А не свободен съм, когато правя това, което изисква любовта и Бог иска. Защото Бог иска това, което иска любовта. И накрая виждаме, че докато толкова се говори за индивидуалните права и за свобода, ставаме роби повече и на страстите ни и въобще на структури на живота, които ни най-малко не освобождават човека.

Ще споменем някои белези на свободата на човека в Христа.

А) Свобода от плътското мислене

Човекът в Църквата чрез Божията благодат и борбата си се освобождава от плътското си мъдруване. Подвизава се да не го завладее неговото плътско мъдруване. И в това се цели въздържанието на християните, съпружеската вярност на брачните и девството на монасите. Да се освободят дори и от тази необходимост, която налага половият инстинкт. Това е Божия благодат. Но е и свобода за човека. Докато, виждате, днес в епохата ни колко много този инстинкт е обожествен от хората и колко поробени са на него, без да могат в крайна сметка и да му се зарадват, защото го живеят в егоизма, и естествено в егоизма човекът не може да се зарадва на нищо. Докато Църквата има Тайнството Брак – и видяхте колко хубави молитви се съдържат брачното последование – където любовта и принасянето един другиго ме утвърждава и утешава съпрузите.

Б) Свобода от природната необходимост

Свободните хора в Христос не чувстват натиск от природната необходимост.

Това го забелязах тази година в тримиренето. На Света Гора, както знаете, отците, разбира се, тези, които имат благословение – защото тези, които имат сериозни проблеми със здравето, нямат благословение – пазят през първите три дни от поста пълен пост, нито вода. Разбира се, това е подвиг. И подвиг за хората, които не са яли добре предишните дни, но са водили аскетичен живот, правят и поклони и водят и цялата останала борба. Забелязах с каква свобода монасите тримиреха и как превъзмогнаха нуждата на тялото, да яде, да пие малко вода. И правиха това не с едно нагласа за йога, а с разположение на любов към Бога.

Имаме едно старче в манастира ни, о. Исихий. На 95 години. Ако видите нозете му, мъченически са. От годините, от аскезата, от правостоенето, нозете му приличат сякаш си ги ударил с сатър, пълни са с отоци. Ако не ги вържем, не може да се изправи.

О. Исихий въпреки това стои прав в църква и не оставя борбата. В навечерието на тримеренето му казвам: „Отче Исихие, ще тримириш ли?“. „Трудно ми се вижда“, отговаря, защото много е отслабнал, „ще видим, Бог си знае“. И започва да тримири – тримирил е всички години през живота си.

На Чисти понеделник вечерта го питам: „Отче Исихие, как си?“. „Е, досега добре. Ще видим утре, ако свети Николай помогне“. Във вторник: „Отче Исихие, как вървиш?“. „Е, досега добре. Ще видим – не се доверяваше на себе си – ако свети Николай помогне“.  И тримиреше. И се причасти след това. След това, когато свърши тримеренето и излязохме от църквата, след като се бяхме причастили, му казах:

– Отче Исихие, слава Богу, издържа!

Бяха и други отци там. Той отговори:

– Е! Нека не говорим за тези неща.

Сякаш нищо не бе сторил. Благодарих на Бога, защото Божията любов и превъзмогването на себелюбието прави човека свободен дори и от неговите елементарни биологични нужди, каквито са гладът и жаждата.

В) Свобода от смъртта

Свободата в Христос, след като е съучастие в живота на възкръсналия Христос, освобождава и от естествения страх от смъртта. Мисля, че е добре да не говорим с идеи, а да говорим, представяйки лица, хора, които са се подвизавали и са преживели, превъзмогнали са себелюбието и са стигнали до истинска свобода. При това и аз като светогорец, какво да ви кажа?

Вярвам, че такива неща очаквате да чуете от мене.

О. Арсений е един благодатен монах, който е напреднал много в духовния живот и изпитва голяма любов към Бога и хората. Има съвършен мир в душата си и го излъчва. Не е много възрастен, на 73 години. Понеже страда от сърце, очаква смъртта. Знае го, че може да умре всеки момент, но е много радостен. Отидох да го видя преди да тръгна. Изповяда се и ми каза:

– Геронда, душата ми чувства радост сега, когато ще си замине!

Сякаш предстоеше да му се случи най-голямото добро. И то бе това, че щеше да си замине. Да. Свобода от смъртта. Прославих Бога. Разбира се, има и други. Но преживях това с о. Арсений наскоро.

Казвам ви го да видите, как чрез Божията благодат човекът в Църквата напредва към една такава свобода, която е свобода дори и от самата смърт.

Г)  Свобода от светскостта

В Църквата се постига освобождаването на човека от охолството, суетата, празнославието, социалното изтъкване и всички тем подобни, които съставят светското мъдруване.

Известно е, че модата поробва хората, мъже и жени, и мнозина не смеят да я нарушат, макар да противоречи на техните принципи.

Форми на себелюбие

Бих искал да споделя някои мисли за различните начини, по които се изразява себелюбието във всекидневния живот.

Но преди това трябва да добавя и това, че себелюбието не е само нашата лична болест, но и болестта на нашата цивилизация. Мисля, че една причина, по която нашата цивилизация в крайна сметка стига до безизходица е, че е цивилизация, която се основава на себелбието, а не върху любовта. И естествено една цивилизация, която се основава върху себелюбието, може ли някога да освободи хората и да им даде радостта да живеят един истински живот?

А) Форми на себелюбие сред християните в света

Споменавам тук някои аспекти на себелюбието.

Себелюбивият е себедостатъчен. Не вярва в Бога и не се отнася към Него, защото вярва в себе си, Бог не му е нужен.

Себелюбивият е ленив и неохотен в духовната борба.

Употребява другия човек като вещ, гледайки го плътски.

Онеправдава ближните си поради сребролюбие и алчност. Търси нечестна печалба в техен ущърб, трудейки се нехайно на работата, за която получава възнаграждение или експлоатирайки трудещите се, ако е работодател.

Себелюбивият се държи егоистично в семейството си. Мисли какво ще вземе, а не какво ще даде. Не претърпява немощите на другаря в живота си или на роднините си. Изоставя другаря на живота си, и децата си дори, заради друга любовна връзка.

Разводите, малочадието, изоставянето на децата от родителите, изоставянето на родителите от децата, липсата на уважение към старите хора, към хората с увреждания и бременните, какво друго е освен изражения на себелюбието?

Себелюбивият е безразличен към спокойствието и сигурността на ближните си. Пуска телевизора или радиото и не го интересува дали съседът му страда от шума. Това, което го интересува, е егоистичното му задоволяване. Друг взема автомобила, търчи със светкавична скорост и не го интересува колко хора ще убие на пътя.

Предлагане на порочни и престъпни зрелища, излъчват такива филми, за да спечелят, бидейки безразлични за това какво разруха причиняват на хората и на младежта. Разпространението на наркотици. Изграждане на нечовешки градове, градове заради печалбата, градовете, които градим, са унищожителни за здравето, особено на децата ни. Рекламите, опитват с психотехники да внушат на хората, да ги принудят да купят продуктите, които искат, едно незачитане на човека, и това е себелюбие. Налагането на атеизъм на народа, когато идват лидери на народа, които се опитват да наложат атеизма, понеже имат една атеистична идеология, и да вкарат народа в техните релси, – себелюбие, липса на уважение към човека, искат да доведат народа там, където те искат, а не там, където е предназначен да стигне от Бога.

Това са някои от елементите на себелюбието, които виждаме във всекидневния ни живот.

Б) Форми на себелюбие сред монасите

В нас, монасите, себелюбието се появява много пъти. Затова и в монашеската борба за очистване от страстите усилието ни за избавяне от майката на страстите, себелюбието, трябва да е непрекъснато. Цитирам някои форми на себелюбие, които се появяват главно сред монасите.

Собствена воля, непослушание към стареца и към отговарящите за послушанията, например към типикаря. Скриване на помисли от стареца. Самоуправление, дори и в духовните неща. Невнимателно извършване на послушанията (избягване на труда) и избягване на участие в общия труд. Вършене на занимания, които на нас са угодни. Избягване на молитва и аскетически трудове (сутрешно събуждане и правило). Търсене на плътски наслади и утехи, като приятелство със света, чревоугодие, притежаване на много неща, капризност в ястията. Тщеславие, празнославие. Псалтомания. Празнословие, многословие. Сребролюбие. Осъждане. Прелест. Маловерие. Недоволство. Разнасяне на клюки. Оплаквания, че всичко ми е виновно. Ревност, завист. Славолюбие, властолюбие.

Заключение

Покойният и свят старец о. Евсевий Витис посочва в негова беседа опасността да мислим, че се движим от боголюбие и братолюбие, но в действителност в нас да крием себичност и егоизъм.

Той пише: „Може да търсим емоционална еуфория и вълнуващо удивление, едно лично доволство чрез любовта, нещо, което други биха преследвали с други средства“.

И въпросът е, дали вършим делата на любов и въобще дали обичаме, за да задоволим себе си с приятното чувство, което то създава, и искаме само това, а не радостта и щастието и на другия? И може така да вършим делото на любовта, например само за да чуваме благодарности, за да ни признават като благодетели, за да говорят за нас, и да избягваме случаи, където е трудно да се прояви любов и трудове и жертви, които няма да бъдат признати.

Затова трябва да се научим и да разберем, че главната черта на любовта е да забравиш себе си и „ и да не търсиш своето“. При това Господ увещава „лявата ръка да не знае какво прави дясната“. И доколкото е възможно нейното извършване да е повече усърдие „скришно“.

Пример на съвършена и несебична любов ни даде Господ, който „не на Себе Си угоди“, но както е писано: „хулите на ония, които Те хулят, паднаха върху Мене“, затова и „сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме“ и „ всеки от нас е длъжен да угажда на ближния в доброто, за назидание.“ Тоест Божият Закон ни увещава, подражавайки на нашия Спасител, да не правим това, което се харесва на нас, а каквото се харесва и назидава брата ни.

Същото нещо звучи и в словото на апостола към Коринтяни: „Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго“.

Това учение на Новия Завет обобщава светоотеческото слово: „Утешил си брата си, утешил си Господа Бога твоего“. Всеки път, когато се опитваме да не утешаваме себе си, когато го изисква утехата на брата ни, превъзмогваме нашето себелюбие и преживяваме братолюбието. Това правили по подражание на Господа всички светци на вярата ни. Всеки път, когато и ние ще прилагаме това светоотеческо слово, ще се освобождаваме от нашето себелюбие и, утешавайки братята ни, ще утешаваме Бога.

превод: Константин Константинов