Духовната безчувственост

Автор: архим. Атанасий Митилинеос

„зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв”

(Откр. 3:1)

Телесните сетива, тяхното увреждане и умъртвяване

Ако някога установим, че някое от сетивата не функционира правилно, се притесняваме и се обръщаме към лекар. Когато например очите ни променят формата или цвета на предметите или дори ушите ни не могат да възприемат нискоинтензивни или високочестотни звуци, ние също се притесняваме и прибягваме до лекар. Ако е налице това състояние, т.е. ако сетивата не ни информират точно, а са слаби, тогава разбирате, че не можем да имаме картина за външния свят; но ако нямаме картина за външния свят, не можем да се адаптираме към него.

И ако сетивата ни, всички сетива, са мъртви – и зрението, и слухът, и обонянието, и вкусът, и допирът, тогава тялото, още преди да се отдели от душата, се смята за мъртво или прилича на мъртво тяло. В този случай казваме, че човекът не поддържа сетивата си или дори че не усеща заобикалящата го среда. Той живее, но не чува, не вижда, не чувства. Ако сетивата напълно напуснат човека, тогава бихме казали, че този човек е жив мъртвец.

Духовните сетива

Тези неща се отнасят до телесните ни сетива и се проявяват в тях. Но, както знаете, сетивата, чувствата, не се отнасят само до тялото, а и до душата. Душата също има своите сетива и наистина има сетива, съответстващи на сетивата на тялото, т.е. имаме духовно зрение, духовен слух, духовен вкус и т.н.

Всъщност Божието Слово много често споменава именно тези духовни сетива; за тях ни съобщава на много места Св. Писание.

За духовното зрение, например, ни  казва следното в книгата Откровение, в писмото до ангела, епископа на Лаодикия: „Съветвам те“, „с очна мас намажи очите си, за да виждаш“, т.е. лекарство за очи, сложи лекарство в очите си, за да виждаш.

След това Сам Господ изобличи фарисеите и началниците на народа, които виждали чудесата Му, но не виждали реално. И наистина, Господ отбелязва това странно нещо: „за съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи“ [2]. Слепият изповядва Иисус Христос и Бога, а ”виждащите“  фарисеите и началниците на народа и синедриона съзнателно и доброволно се заслепяват и игнорират чудото.

Наистина за слепия от рождение, когото евангелист Йоан [3] споменава, те настояват и казват: „Ти ли си бившият слепец, който седеше там, на стъпалата на Храма?“ Викат родителите: „Това ли е вашият син?“ Те го питат отново: „Ти ли си?“ Защо е това неверие? Когато той казва: „Да, това съм аз. След като ви казах, че това съм аз!“, те вярват на слепия, но не искат да повярват в това, което Христос извършил, не искат да признаят Иисус Христос. Ето защо слепите виждат и признават, а тези с широко отворени очи не виждат и отричат.

И още що се отнася до слушането, Господ многократно каза: „внимавайте как слушате“.[4] Внимавайте как слушате, защото духовното слушане не означава просто да чуете думите в ушите и понятията да се регистрират в мозъка, а след това мозъкът да обработи думите като понятия; духовното слушане е по-дълбокото разбиране на понятията, които мозъкът е обработил.

Божието слово отново говори за вкус: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ” [5], дойдете и вкусете. Не просто да видиш, не просто да чуеш, а да вкусиш – вкусването е нещо още по-близко – и да познаеш чрез това духовно вкусване, че Бог е „благ“ ; вкусете, че Бог е благ.

Липсата на духовни сетива

Липсата на тези духовни сетива води, възлюбени, до онова тъжно състояние, описано от пророк Исаия, на когото се позовава евангелист Йоан и чието пророчество се е изпълнило в лицето на Иисус Христос. Той казва: „Господи, кой повярва на това, що е чул от нас? И кому се откри мишцата Господня?“
„Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и съссърцеданеразумеят идасенеобърнат, за да ги изцеря“.

Тъжно състояние на духовна безчувственост!

Така че можем ли да кажем, че освен телесното безчувствие, липсата на нормално функциониране на телесните сетива, имаме и духовно безчувствие? Да! И това е явление, което не само че не е никак рядко, но за съжаление е често срещано и даже тревожно. Това ще бъде нашата тема днес – за духовната безчувственост.

Духовната безчувственост на Израил

От тази духовна болест винаги е страдал Израил – след като Божието Слово постоянно говори за Израил. От старозаветните времена до новозаветните времена, а за съжаление и до днес.

Евангелист Йоан отново ще отбележи за Израил чудесата, които Господ е извършил: „Ако и да бе направил Той толкова чудеса пред тях, те – иудеите –  пак не вярваха в Него.“ [7] Защо не повярвали? Защото не виждали. Не виждали с тези очи? С тези очи виждали, но не виждали с очите на душата.

Но Израил (Израел), както ви казах, страда и до днес, и именно защото  страда и до днес от тази духовна безчувственост, заради самия себе си, защото той самият става повод, страда и цялото човечество. Християнските народи също страдат от Израил, защото поради духовната си безчувственост той е създал ционизма, с който се обръща срещу християнските народи.

Във Второто си послание до Коринтяните св. ап. Павел с болка отбелязва следното: „Ала умовете им се затъпиха“, т.е. умовете на израилтяните бяха покрити. „Понеже и до днес, кога се чете Ветхият Завет, остава неснето същото покривало, което се снима чрез Христа“, и бихме казали не само тогава, през първи век, но дори и до днес, през 20 век: “Когато се чете Моисей, покривало лежи на сърцето им..“ [8].

„…покривало лежи на сърцето им!“

За да разберете значението на тези думи, ще ви кажа за един исторически момент, на който се основават думите на св. ап. Павел. Когато Моисей слязъл от Синайската планина за втори път, без да знае, че лицето му, ликът му, е прославено, засияло като лицето на Иисус Христос на Тавор, ликът му засиял. Светлината, която израилтяните не можели да видят, предизвиквала в тях отблъскване. Тя е светлината на Божията слава, самата Божия слава, която привлича и отблъсква. Бог винаги привлича и отблъсква –  привлича онези, които, бихме могли да кажем, са личности, склонни към привличане, и отблъсква онези, които са личности, сколнни към отблъскване. Въобще Божието присъствие привлича и отблъсква.

Св. ап. Петър се страхува на Тавор, страхуват се и другите ученици и от страх падат на земята. Всъщност иконографията ни представя много ярко, бих казал антиреалистично, това движение. Виждаме едно скалисто място, със стръмни скали, и виждаме учениците да падат с главата надолу – сигурно сте виждали иконата на Преображение – с главата надолу, с ръце отпред и крака назад, от страх! Показано е такова движение, където навярно човек само от скала ако падаше, би могъл да представи такава картина. И в същото време св. ап. Петър казва: „Господи, добре ни е да бъдем тук“ [9]! Привличане и отблъскване. Това е характерно за Божието присъствие.

И така, когато израилтяните видели лицето на Моисей озарено, прославено,  се уплашили и се ужасили; не можели нито да се приближат до него, нито да говорят с него. Затова и го помолили да сложи покривало на лицето си, за да могат да се приближат до него и да му говорят. [10]

„Но, кога се обърнат към Господа, покривалото се снима.“ [11]

Апостолът използва алегорично това покривало на Моисей. Разбира се, когато казваме Моисей, имаме предвид Закона. Спомнете си притчата за богаташа и Лазар. Когато богаташът моли Авраам да изпрати Лазар в света, за да разкаже за ставащото в ада, Авраам му казва: „Имат Моисей и пророците“ [12]. Когато казва „имат Моисей“, той има предвид, че имат Закона. Затова Моисей се отъждествява със Закона, защото е негов носител. Не авторът, а носителят, преносителят на Закона. Така, когато св. ап. Павел казва, че и до днес завесата, която Моисей е поставил, стои върху очите им, на еврейския народ, той има предвид, че те не могат да открият Христос в Писанието. То било временно. „Снемете покривалото от очите си – сякаш им казва, – вижте Писанието“. Те не свалят това покривало и до днес и когато четат Стария Завет, както казва апостол Павел тук, не разбират нищо. Те могат да дадат безброй тълкувания и обяснения, с изключение на едно – че Иисус Христос е въплътилият се Бог.

И друг път съм ви казвал, че може да кажат, че още чакат личността на Месията или че Месията не е човек, а народ – това са месиански тълкувания – и че този народ е Израел, който ще претендира за правата си чрез ционизма. Така ционистите ще кажат, че са се превърнали в голямата скала и голямата язва и бич за християнските народи. Четох, че Организацията на обединените нации също се е изказала против ционизма, въпреки че те са завзели всички позиции, тези хора са заели най-високите постове! Истински бич! Защо? Защото тълкуват погрешно. Защото все още имат това покривало. Ако премахнат това покривало и видят Христос не в Новия, а в Стария Завет, който държат, тогава, със сигурност тогава те ще прекратят тази престъпна дейност срещу християнските народи.

Но какво е това покривало в сърцата им сега? Както казва апостолът тук: „И до днес, кога се чете Моисей, покривало лежи – не на очите им, а, – на сърцето им“. Това е безчувствеността. Те са безчувствени! Защото са поискали да бъдат безчувствени.

Духовната безчувственост на новия Израел. Необходимост от себекритика

Но възниква един въпрос. Въпрос за себекритиката. Дали тази духовна безчувственост съществува не само в народа на Израил, но и в новия Израил, Израел на благодатта, т.е. в християнския народ? Когато казваме християнски народ, имаме предвид християните по цялата земя. Дали тази духовна безчувственост не съществува и сред християните?

Трябва да признаем, че поне в наши дни тази духовна безчувственост съществува, и то в ужасяваща и отчайваща степен. Нашите християни днес са духовно безчувствени. Нашите християни! Доколко ционистите са работили за това, Бог знае, и доколко ние, християните, допуснахме да пострадаме от тази разруха, пак Бог знае; сигурно е само едно, че днес наистина проявяваме това състояние на духовна безчувственост.

Затова, възлюбени, нека, поне ние, които слушаме Божието слово, да се обърнем към себе си; както Марк Аврелий, този император философ стоик, когато пише, пише на себе си. И каквото и да пише, той не го пише за другите, а за себе си. [13] Така е и с нас; нека си направим себекритика, за да можем – ако можем – да открием тази наша духовна безчувственост.

„Но, хора, не виждате ли къде отивате?!…“

Това състояние понякога е толкова трагично, че стигаме дотам да кажем: „Ама, хора, не виждате ли, не виждате ли къде отивате?!…“. Да казват деца на родители или родители на деца: „Ама, деца мои, не виждате ли; не виждате ли накъде отивате?!…“. Или да кажем на нашите ученици: „Но не виждате ли кои и къде ви завличат?!….“. „Ама не виждате ли, християни, къде ви завличат и кой ви завлича? Ама не го ли виждате?!….“. Е, не го виждат. И когато виждаш другия човек с отворени очи, и ти си с отворени очи и виждате пропастта, а другият човек върви напред и му казваш: „Внимавай, пропаст!“, а той казва „Виждам я“ и тръгва да падне в пропастта, тогава те обзема отчаяние. И  казваш: „С какви думи трябва да подчертая, че пред нас има пропаст? Да го хвана и да го вържа?“ Правата на човека на свобода и демокрация не позволяват това до степен, в която дори родителите вече не могат да бият децата си. Те не могат да ги бият, защото имаме човешките права… И така, какво да правя с него; на какъв език да му говоря? Той е безчувствен. Безчувствен! Уверявам ви, че всеки, който има някаква чувствителност, дори елементарна, го обзема отчаяние, започва да губи надежда.

Не знам дали това, което ви разказвам, е достатъчно, за да предаде моето отчаяние и безсилие. Да кажеш на едно дете: „Детето ми, не виждаш ли това?“, а то нищо да не разбира! Кръвта нахлува в главата  – казано на разбираем език. Ето защо трябва да бъдем самокритични. Злото е много дълбоко. Много, много дълбоко! Така че нека внимаваме, за да видим какво можем да извлечем от днешната тема по този много, много актуален въпрос.

Безчувствеността: сериозно заболяване

Каква е тази духовна безчувственост? На първо място, това е болест, заболяване. Точно както бихме казали, че този човек не вижда, следователно нещо не е наред с очите му, те са болни. Или не чува. Нещо не е наред с ушите му, не може да чува. Но това е сериозно заболяване. Тежко!

Дяволът се опитва да увреди сетивата ни, а Христос се опитва да ги излекува.

Позволете ми да се отклоня. Отварям скоба. Знаете ли защо демоните са властвали над хората и са ги правили обладани, глухи, слепи или парализирани? За да не могат да отидат и да слушат, да ходят и да чуят Божиите думи или да видят с очите си Божиите чудеса.

Не отивайте твърде далеч. Когато човек казва: „Когато остарея, ще се покая“, когато настъпи старостта – която, както е известно, не идва сама, а е съпроводена с разрушаване на сетивата – човек вече не чува и не вижда много. Духовникът отива до смъртното ложе и се опитва да общува с този човек, който някога е казал: „Когато остарея, ще се покая“, но напразно, общуването е невъзможно.

Да не говорим, че и мозъкът омеква и човекът вече не може да мисли или да си спомни – какво да си спомни! След това, дори мозъкът му да не е станал “на каша”, в болката си, ако е болен, той не може да мисли за нищо друго освен за… болката си.

Последно отидох при един човек, спомням си, и той каза – и не е единственият, който ми го е казвал: „Остави ме, отче мой! Остави  ме, отче мой… Сега не мога да мисля. Боли ме…“. Стигна дотам да ми каже – и той, и други са ми го казвали: „Не ме мъчи!“. Човек би му казал: „Не те измъчвам, човече, просто настоявам да те спася. А ти ми казваш, че те измъчвам?! Но ти смяташ, че това е мъчение, защото точно сега може да те боли и не ме искаш“.

Но сега не говоря за тези случаи, а за този, който е глух. Казваш му: „Извършил си този грях?“. „Какво?“ – казва ти той. „Извърши ли другия грях?“, „Как?“ – той не чува, не разбира. А ако е в болница и наблизо има други хора, и ти не можеш да извикаш, какво правиш? Кажи ми, какво правиш?

Ето защо дяволът изтощава сетивата, унищожава ги, за да не могат хората да виждат Божиите чудеса и да чуват или четат Божието слово. Но точно затова Господ изцеляваше. Той не изцелявал, за да може човек да прекара остатъка от живота си красиво и уютно – разбира се и затова, защото Бог създал човека, за да бъде щастлив на земята, – а преди всичко и най-вече, за да може да види и разбере величието на Бога.

Казахме, че безчувствеността е сериозно заболяване. Свети Йоан Лествичник казва: „Безчувствието, както телесното, така и душевното, е умъртвяване на чувството, което от дълговременна немощ и нехайство се превръща в безчувствие.“ [14]. Кое е това хронично заболяване?

Дългогодишните страсти зад безчувствеността

Всъщност безчувствеността сама по себе си не е хронично заболяване; зад безчувствеността се крие друго хронично заболяване. Добре известно е, че една болест води до друга. Когато например сърцето не функционира добре, струва ми се, че постепенно се разрушават и бъбреците. Те не функционират добре. Или, ако бъбреците не работят добре, може би сърцето се разрушава, знам ли, и обратно. Разбира се, не знам дали е така – простете ми, че не знам, но искам да кажа, че когато един орган се увреди, наред с него може да се увреди и друг орган. Така и тук. Може да има духовна болест, а зад нея да стои друга болест.

И така, какво е това друго хронично заболяване? Ще се ужасите. Това са хроничните смъртоносни страсти! Това са хроничните страсти, и особено смъртоносните страсти. Кои са те? Това е чревоугодието, това е блудството. Какво се случва, когато човек е в хроничен плен на блудството? Не става ли безчувствен? Или когато човек, който прекарва времето си в чревоугодие, човек, който не вижда нищо друго пред себе си, освен как ще яде и какво ще пие и нищо друго, той не става ли духовно безчувствен? Или когато живее в гордост, в тщеславие, в сребролюбие… Когато човек живее в алчност, не става ли безчувствен и равнодушен към нещастието, което може да съществува около него?

И така, тази хронична болест са хроничните страсти, които с помощта на нерадението водят до безчувственост. Когато човек не се погрижи да ги излекува, както би казал някой: „Имам нещо, но не ходя на лекар“, тогава той ще стигне до безчувственост, т.е. до увреждане. Затова нека бъдем внимателни и да се страхуваме от хроничните страсти.

Как Юда стигна до безчувственост

Какъв беше Юда? Юда бил един от дванайсетте ученици, избран като останалите единадесет. Била му поверена вестта за Божието царство, да прави чудеса, да изгонва демони. Юда вършел чудеса. Той вършел чудеса! Той бил избран ученик – от избраните – избран от Господ! “Не Аз ли избрах вас дванайсетте? Но един от вас е дявол.“ [15]; един от вас е предател – казва. Аз ви избрах. Христос не е избрал предател

Нека не се впускаме в това богохулство, както го представят някои исторически романи, филми и театрални творби или теории, които се разпространяват, и следователно оправдават Юда. Не, за Бога! Той не избира предател; той избира ученик. Но този ученик стига дотам да стане, предател. Защо? Защото е изпаднал в безчувственост. Как? Той се оставил да бъде завладян от страстта на сребролюбието.

Той държал ковчежето – поводът. Е, първия път сложи в джоба си една монета от общото ковчеже. Усладило му се. Вторият път малко повече, следващият път малко повече. Опитвал се по всякакъв начин да увеличи доходите си. Смятал, че това било   чудесна възможност да получи тридесет сребърника и стигнал дотам да предаде Христос.

Нищо ли не чул? Колко пъти Христос споменава това нещо? Само ще ви напомня. Когато каза: „Но един от вас е дявол“ [16], Юда го чул; той присъствал. Когато на последната вечеря им казал: „Един от вас ще Ме предаде“, Юда чул това и стигнал дотам да каже: „да не съм аз, Рави?“. И още, трето знамение, Господ му казва: „каквото ще вършиш, върши по-скоро.“ [17] – това е ужасно нещо! Другите ученици не му обърнали внимание. Мислели, че става дума за купуване на храна за бедните. „Каквото ще правиш,  направи го, окаяни човече, направи го бързо“! Ако жертвата каже на извършителя, на престъпника: „Каквото трябва да направиш, направи го, окаяни човече, бързо“, извършителят ще си каже: „Разбра ме!“ и ще вземе мерки. Или ако все още имало нещо в него, ще се съвземе, ще се разтърси, ще стане трус в него. Ако все още имало нещо в него…! Юда отива да си върши работата. И в последния момент, когато го предава с целувка, чува думите: „друже, защо си дошъл?“ [18]. Приятелю, тук ли си?! Слушайте. „Приятелю!“. Това е страшно изобличение. „Приятелю, тук ли си?“. Св. ап. Петър е шокиран от един поглед на Господ. Когато се отрекъл от Него за трети път и Той се обърнал и го погледнал, този поглед на Господа бил изобличение; той излязъл и плакал горчиво! [19]. Но Юда, при обръщението  „приятелю“, не се трогнал. С целование предаваш Сина Човеческий, твоя Учител? С целование?! Той не се трогва. Защо? Той е безчувствен. И защо е безчувствен? Страстта на сребролюбието го е направила такъв.

Двете фази на безчувствеността

Безчувствеността има две фази. Втората фаза се нарича вкаменяване. В нея вече няма възможност за разграничаване на доброто от злото. Човекът, който страда от вкаменяване, не може да прави разлика между добро и зло. Той напълно е лишен от себепознание. Може да върши зло, да извършва престъпления и да се смее! Да не чувства абсолютно нищо. Абсолютно! Имаме явлението на вкаменяването. Това е безчувственост в последния ѝ стадий. Този човек вече няма никаква надежда да се спаси. Той е мъртъв, духовно мъртъв.

Но първият етап, най-обичайният, е този, който срещаме в нашите християни, както ще видите в останалата част на анализа. И тази безчувственост се проявява или като практическа неразкаяност, или като застой в духовния живот.

Безчувственият човек, според св. Йоан Лествичник

Но да не говоря повече. Нека оставим св. Йоан Лествичник да ни опише безчувствения човек. Но този, който не е вкаменен. Този, който вижда, просто вижда злото, но никога не смята да се поправи, който има тази безчувственост, както казах, от първата фаза.

Безчувственият човек винаги оправдава страстите си.

„Аз постъпвам лошо“, вика той и усърдно продължава да върши зло”. Той се провиква: „Това, което правя, е зло“, но с голямо удоволствие остава в това зло.

„С уста се моли против своя порок, а на дело се подвизава за него“;с уста казва: „Боже, моля Те, избави ме от изкушенията на порочността“, моли се и чака кога ще приключи с молитвата, за да се отдаде на страстта“. В тази дисекция на светия отец всеки ще открие себе си.

Тук виждаме смесица между молитва и похоти, но целта не е човек да се избави от лошите похоти чрез молитва, а навярно да оправдае съвестта си, т.е. да каже: „Е, вече не мога да правя нищо“, и след това да се отдаде на похотите.

„Мъдрува за смъртта, а живее като че ли е безсмъртен.“ Говори за смъртта, но живее и се движи така, сякаш никога няма да умре.

„Беседва за въздържанието, а се стреми към преяждане.“ Говори за въздържание и гледа как точно ще задоволи себе си чрез чревоугодието.

„Облажава послушанието, а е първият, който не проявява послушание. Хвали безпристрастните, а сам не се срамува за една скъсана дреха да злопаметствува и да се кара“.

„Чете слово за последния съд и започва да се смее.“ 

„Разкайва се, когато преяде и малко след това отново трупа пресищане върху пресищане.“ Когато се насити, се покайва. И насищането го приемете тук като чувствено задоволяване по всякакъв начин. Ако щете, да гледа порно (блудни) филми на кино или по телевизията.

Ако щете, да насити корема си, ако щете, да се отдаде на блудство, ако щете да чуе скверни неща, каквото се сетите… като насищане на сетивата с мръсни, скверни неща. Какво направи след това? Разкайва се. „Ох, какво  направих… Защо  да слушам? Защо да гледам?“. Но отива и отново се отдава на страстта.

„Стряскайки се от греховно заспиване, той въздиша“, след като се е събудил, въздъхнал, т.е. казал: „Най-накрая трябва да се освободя, трябва да се очистя!“. Понякога не е изключено това да е и изповед. Да идват хора на изповед и да въздишат: „Най-после се събудих, поправих се.“ „Поклащайки глава, отново се предава на порока“, но за съжаление се връща към страстта.

Виждал съм това с очите си. И св. Йоан Лествичнвик казва това.

В едно от местата той споменава това, което сам е видял. Но ви уверявам, че и аз съм виждал хора, които могат да дойдат на изповед, да кажат това или онова, а после да се обърнат и да направят неща не от онези, които всички ние бихме направили от слабост – в крайна сметка никой не оздравява веднага – а неща, за които ти идва да излезеш вън от кожата си! И да казва някой: „Човече мой, ти дойде и се изповяда, а сега правиш тези неща?! Или: съветваш другите да правят това?! или: водиш децата си до тези страшни състояния?! Ти, който се изповяда?!…“ Безчувственост. Страшна безчувственост!

„Той винаги обвинява себе си„, безчувственият човек винаги се обвинява, „и не иска да се осъзнае, за да не кажа, че не може“ [20], и не иска да се осъзнае: „Аз съм окаян, аз съм такъв, аз съм онакъв, животът е такъв. Виж накъде ни водят!“. Чуваме го от всички и всички го казваме, но не искаме да се поправим. И св. Йоан отбелязва нещо, което според мен е донякъде разочароващо. „Да не кажа, че не може!“. Защото, както тогава разслабленият трябваше да бъде вдигнат от четирима, а покривът разрушен и той да бъде спуснат при Христос [21], така и този безчувствен човек би трябвало да го хване някой и да го разтърси, за да се опомни.

Не само безчувствени, но и скотски!

И светият отец продължава, като представя безчувствеността, и казва: „Моите съюзници“, тези, които ми се покланят и ми принасят възлияния, „тези, които виждат мъртвите, се смеят“, виждат мъртъвци и се смеят.

Но, ако ми позволите, това е много широко наблюдение на светия отец. Не са само тези хора, които просто виждат мъртвите и се смеят. Да видиш мъртъв или умиращ човек и да се смееш е едно, но да вземеш силен човек, жив човек, да го измъчваш и да се смееш, като се държиш жестоко с него, това е много по-тежко, отколкото да се смееш в присъствието на мъртвец.

За съжаление и нашето време е свидетел на ужасни жестокости срещу християни и други граждани, тоест срещу хора, живи хора. И свещениците разпнаха… Да, свещениците разпнаха… и ще разпнат отново! И отново ще разпънат на кръст! И гърлата на невинни хора бяха прерязани… и ще бъдат прерязани отново! И очите изтръгнаха, и езиците отсечени… и ще изтръгнат отново! Хората, които го правили и ги правят, се смеят, доволни са, приятно им е! Как бихме могли да наречем и да характеризираме тези хора… Колко ужасна безчувственост би могла да ги отличава… Бог да ги помилва !

По време на богослужението те стоят с каменни лица!

“Докато стоят на молитвата, те са изцяло вкаменени, коравосърдечни и мрачни“. [22]

Виждате ги да ходят на църква или да стоят в тълпа от молещи се хора. Но какви остават? Каменни, никакво трогване, никакво умиление на сърцето, нищо. Никакво чувство; нищо! Строги, мрачни! Суров поглед! Гледат със суров поглед, който често блести; мрачен, бездънен поглед, където, ако можеше да се приближиш до ръба на тази бездна, би се ужасил от това, което се крие на бездънното дъно на този ад в душата на този мрачен човек!

Но нека се върна към по-леките неща. Виждате как християни влизат в църквата – кръстени хора. Не говоря за туристите, за чужденците, за които също се предполага, че са християни, независимо дали са протестанти или каквито искате други, разбира се, еретици.

Не говоря за тях, а за нашите гърци, нашите християни, православните, кръстените, които чуват камбаната и отиват в църквата на своята енория или село. Сега те са пораснали… следвали са в университет и са учили атеизъм. Не че самият университет преподава атеизъм; знанието не води до атеизъм; атеизмът е болест на знанието. Как влизат в църквата? С ръце в джобовете… сякаш отиват в кафенето! Може би някой ден  ще влязат в свещеното място с цигара! За да снимат стенописите, тъй като се  интересуват само от и се занимават с изкуството, а не от изобразения светец – това, което казвам, е реално – те не се колебаят да стъпят и върху този свят олтар! Навсякъде, където могат да стъпят, за да достигнат с обектива на фотоапарата до някой стенопис и да заснемат изображението! Това, което ви казвам, е реално; не е въображаемо. Нима тези хора не знаят къде се намират?

Безчувствени пред светата трапеза!

Но защо да казвам това; светият отец го казва по-нататък: „Пред свещената трапеза на Евхаристията остават безчувствени“. Те виждат светата трапеза и остават безчувствени.

Слушайте! Когато Божият ковчег бил пренасян от Витлеем до Йерусалим и колесницата, която го пренасяла, се наклонила в една локва и имало опасност ковчегът да се преобърне, Оз от благочестие побързал да го задържи, за да не падне и веднага умрял! Той бил наказан, защото не бил левит, а на нелевити не било позволено да се докосва до Божия ковчег. Който – какъв бил? – бил направен от акациево дърво, облицован отвътре и отвън със златен лист, и имало в него каменни плочи, на които бил написан Божият закон. [23] Но дали ковчегът на Завета се сравнява със светата трапеза, както казва свети Йоан Златоуст?…[24] Какво имал този ковчег? Каменни плочи. Тук какво има, моля, светата трапеза на Църквата? В нея има живото, въплътеното Слово, под вид на хляб и вино, които са върху него! А ти докосваш, стъпваш и гледаш нахално и не се умиляваш и не изпитваш срам, когато Херувимите и Серафимите, които обграждат светата трапеза по време на Божествената Литургия, скриват нозете си с двете си крила, а лицата си с другите две крила от срамежливост, защото не могат да видят Божията слава! Ти оставаш безчувствен.

Безчувствени и пред Честните Дарове!

Но това ли е всичко? „И дори причастявайки се с този небесен дар остават си такива, като че ли вкусват обикновен хляб“ . Наистина вкаменени хора! Отиват и се причастяват – защо? – защото идва Рождество Христово… и защото трябва да вземат причастие, защото е Рождество Христово… И ритайки и бидейки ритани, спорейки, ядосвайки се, обиждайки, понякога обиждайки и бутайки се, те идват да вземат причастие! [25] С какво са се причастили? С вино и хляб! Така вярват.  Обикновени вино и хляб. Така го усещат. Какво са приели? Нищо, никакво чувство. Но те би трябвало да се чувстват като учениците, които виждали Господа и които можели да се докоснат до Божието Слово! „Което ръцете ни са попипали“ – казва евангелист Йоан в посланието си за словото на живота [26]. Тогава учениците не докоснали Иисус, а Божието Слово!

И ти, когато вкусваш това, което твоите сетива възприемат, твоите очи, твоят вкус и т.н., това не е вино и хляб, а Божието Слово, самото въплътило се Божие Слово! И ти си мислиш, че това е нищо?! Тогава защо отиваш да се причастяваш? Отдалечи се! Поне заяви, че не си християнин, че не искаш да си християнин. Не може да се явяваш като каменен човек, безчувствен, пред най-святото и свещено Тайнство на Евхаристията, което е сърцето, умът, алфата и омегата на нашата християнска вяра, която е въплътеният Бог Слово.

Безчувственият и благочестивите

Но сега безчувственият ще прояви агресивно отношение към онези, които имат разум. Това е много естествено, защото безчувственият човек е безчувствен към духовните неща, но е много пламенен и агресивен към онези, които имат духовен усет. „Когато виждам хора, които стоят с умиление, аз се надсмивам над тях“. Когато виждам други хора, които се умиляват, които са религиозни, които са духовни, аз им се присмивам. „От бащата, който ме е родил, аз се научих да убивам всичко добро, което се ражда от мъжество и от любов.“ Така ме научи дяволът, баща ми; да убивам това, което виждам, че се ражда и се превръща в дело от доблест и благочестив копнеж; ще отида и ще го унищожа!

Безчувственият и… добрият живот

„Аз, майката на смеха“, аз, безчувствителността, съм майката на смеха, подигравката и иронията. „Аз съм кърмителка на съня“. Не ме интересува, аз ще спя! Ще спя много, ще гледам само  комфорта си и насладата си, удоволствието си „приятел съм на пресищането“, аз съм приятел на насищането, на всички сетива. „Когато ме изобличават, аз не чувствувам скръб“, когато съм изобличавана от другите, не ме боли, не чувствам нищо.

Безчувственият и лъжеблагочестието

„Аз съм неразделна с лъжливото благоговение“ [27] – това е най-страшното от всичко –  идвам да се вплета, замеся и омеся с лъжеблагочестието. И много пъти – тук ще уловим себе си – изглеждаме благочестиви, а всъщност сме лъжеблагочестиви; съществува не истинско благочестие, а лъжеблагочестие. Защо? Защото в сърцата ни съществува безчувственост. Да, скъпи мои.

Виждате хора, които от години са псалти, от години са клисари, от години са настоятели – и нито веднъж не са отишли да се причастят! Страшно е. И служат на Църквата, и казват, че имат права в Божия дом! Страшно е. Виждате хора в благотворителни църковни фондове, които тичат тук и там и ви казват: „Аз се раздавам“… Но в действителност имат нечисти души и безсрамен живот. Ето защо безчувствеността наистина се преплита с лъжеблагочестието.

Преходната духовна безчувственост

Само че трябва да отбележа нещо, като наблюдение, за да не останем разочаровани след това, което казахме. Често се отличаваме с необикновена и преходна безчувственост. Тя може да продължи няколко дни или часове, известно време, а понякога и съвсем малко. Отиваме на Литургията и нямаме желание, нямаме желание да участваме в Литургията. Нашият ум не е в Литургията, а обикаля насам-натам. Чувстваме се обременени, уморени, искаме да излезем навън; не искаме навярно да ходим на църква, не искаме да се молим. Какво е това?

В много случаи причината може да е едно психосоматично състояние. Например, може да е налице умора, или безсъние, да не сме спали добре, или дори изтощение, или просто сме прекалили с храната. Било е празник, ядохме много – грях е да ядем прекомерно, и да не можем да спим, но много пъти става това. Имало е някакво чрезвичайно събитие, Великден,  празник, знам ли какво, ядохме твърде много и не можем да се молим. Или пък сме сънени и нямаме желание, не искаме да слушаме нищо, не искаме да прочетем нещо от Св. Писание. В много случаи причината е подобна.

Тази безчувственост може да се дължи дори на разочарование, на разочарование от различен вид – без да искам да правя специален анализ. В много случаи това е преходно; когато причината изчезне, тази безчувственост изчезва. Не бива да се тревожим, освен ако не се повтаря постоянно. Тогава, разбира се, попадаме в първия случай.

Начини за избягване на духовната безчувственост

Както разбирате, онзи, който не е завладян напълно от безчувствителността, който все още има някаква чувствителност, се притеснява да не бъде завладян от това чудовище, както казва светият отец, и мисли как би могъл да се отърве напълно от безчувствеността.

Св. Йоан Лествичник за тази цел препоръчва следното:

„Ако ти съединиш многото бдение с размисъла за вечния съд, то може би ще те отпусна малко.“ Да изучаваш с голяма бдителност, т.е. да изучаваш много „вечния съд“, това, че ще бъдем съдени; да изучаваш такива книги и текстове, които говорят за Божия Съд.

„Открий, от каква причина съм се родила в тебе и се подвизавай против моята майка.“ Изследвай на какво се дължи тази твоя безчувственост, на каква страст, на какво състояние се дължи, и когато откриеш, че тя е в чревоугодието или сребролюбието, тогава се бори срещу тази причина.

„Моли се често при гробовете и запечатвай неизгладимо в сърцето си техния вид.“ [28] Когато имат пред себе си безчувствени хора, те ги изпращат да присъстват на погребения и други подобни, за да видят суетата на този свят и да се умилят сърцата им. Тичай на погребения. Отправи молитва пред един мъртвец. Обърни внимание на лицето му в ковчега. Опитай се да си спомниш за него, когато е бил жив, и виж сега кой е, когато лежи в ковчег, и какво ще се стане след малко, когато влезе в земята. Върви, когато ще го изкопаят, или при някои други, и вижте как гробарят взема костите и как ги измива – костите, които се вместват в едно сандъче. Тичай на погребенията. Много пъти това е средство, използвано от духовниците.

Миналата седмица видях едно дете, което имаше колело, а зад колелото имаше едно сандъче. Ах, казвам, сега се гордеем облечени, с нашите амбиции, с това и онова. В това сандъче ще влезем. Една шепа кокали. Нищо друго! Отидете на гробището, в костницата на  гробището, за да видите костите в сандъчетата. Те нито крещят, нито говорят, нито спорят, нито се борят, нито се стремят към нещо… Нищо. Стоят в сандъците. Отидете до ямата отвън, където хвърлят обикновените кости, и кажете: „О, Боже мой!“ Това със сигурност кара сърцето да се умили и безчувствеността да избледнее.

Непрестанна молитва

Моли се. Моли Бог да ти помогне, за да прогони тази твоя безчувственост.

Пост. Постът помага за прогонване на безчувствеността.

И накрая, страх Господен. Когато имаш страх от Бога, не можеш да бъдеш безчувствен. Можеш ли да спиш, когато знаеш, че пред дома ти има бандити и се страхуваш? Не можеш да заспиш, защото се страхуваш. Така и тук. Когато знаеш, че съществуват ад и демони, които те преследват, ще стоиш наблизо или бягаш? Защо би го направил? Защото се страхуваш. Така че страхът Господен, когато се утвърди в душите ни, разтопява безчувствеността, както слънцето разтопява снега, а огънят – восъка.

Пазете се от духовна безчувственост!

Възлюбени, безчувствеността е смърт и умъртвяване на духовния живот и на всяка следа от присъствието на Светия Дух. Рушителният вятър на безчувствеността, на духовната безчувственост – казвал съм го много пъти, ще го кажа и днес, ще го казвам винаги – все по-силно, все по-ожесточено се стоварва върху нашата Църква и върху нашата родина. Все повече и повече! Както в количествено, така и в качествено отношение.

Свети Йоан Лествичник нарича безчувствеността „каменна“, „вкаменена“, т.е. маниакална, обзета от ярост, и „безумна“, неразумна; затова и страдащият от безчувственост се превръща във вкаменен, маниакален, против всяко духовно нещо, против всяка духовна национално-религиозна традиция, и в глупав човек.

Скъпи приятели, време е да си направим сериозна самокритика; няма време!

превод: Константин Константинов

Бележки:

1. Αποκ. 3,18.
2. Ιωαν. 9, 39. Πρβλ. Λουκ. 4,18-19.
3. Βλ. Ιωάν. 9,1-41.
4. Λουκ. 8, 18. Πρβλ. Ματθ. 11, 15. 13, 9. 43. Μάρκ. 4, 9. Λουκ. 8, 8.14, 35. κ.ά.
5. Ψαλμ. 33, 9. Πρβλ. Α’ Πέτρ. 2, 3.
6. Ησ. 53,1. Ιωάν. 12, 38-40.
7. Ιωάν. 12, 37.
8. Β’ Κορ. 3,14-15.
9. Ματθ. 17, 4. Μάρκ. 9, 5. Λουκ. 9, 33.
10. Βλ. Έξοδ. 34, 29-35.
11. Β’ Κορ. 3,16.
12. Λουκ. 16, 29.
13. Το έργο του Μάρκου Αυρηλίου Τα εις Εαυτόν, δηλαδή οι συζητήσεις με τον εαυτό μου, γραμμένο στην κοινή ελληνική γλώσσα της εποχής κατά την περίοδο 170-178 μ.Χ., είναι δώδεκα βιβλία που περιέχουν στοχασμούς και αφορισμούς, και ουσιαστικά αποτελεί το προσωπικό του ημερολόγιο.
14. Αγ. Ιωάννης ο Σιναΐτης, Κλίμαξ, Λόγος ΙΖ’, παρ. α’, Έκδ. Ι. Μ. Παρακλήτου, Ωρωπός Αττικής, 1978, σ. 223.
15. Ιωάν. 6, 70.
16. Ιωάν. 6, 70. 13, 21. Ματθ. 26, 21. Μάρκ. 14, 18.
17. Ιωάν. 13, 27.
18. Ματθ. 26, 50.
19. Βλ. Ματθ. 26, 75.
20. Άγ. Ιωάννης ο Σιναΐτης, Κλίμαξ, Λόγος ΙΖ’, παρ. γ’, Έκδ. Ι. Μ. Παρακλήτου, Ωρωπός Αττικής, 1978, σ. 224-225.
21. Βλ. Ματθ. 9, 2-8.
22. Αγ. Ιωάννης ο Σιναΐτης, Κλίμαξ, Λόγος ΙΖ’, παρ. ε’, Έκδ. Ι. Μ. Παρακλήτου, Ωρωπός Αττικής, 1978, σ. 225.
23. Βλ. Β’ Βασ. 6, 3-7.
24. Βλ. Άγ. Ιωάννης ο Χρυσόστομος, Προς Θεόδωρον εκπεσόντα και περί μετανοίας λόγος α’, 1, 21: «Αύτη γαρ… πολλώ τιμιωτέρα εκείνων σύμβολα εις την σην εναπέκειτο ψυχήν× ούτος αγιώτερος εκείνου ο ναός. ουδέ γαρ χρυσώ και αργύρω, αλλά τη του Πνεύματος απέστιλβε χάριτι. και αντί των Χερουβίμ και της κιβωτού, τον Χριστόν και τον τούτου Πατέρα και τον Παράκλητον είχεν ιδρυμένον εν εαυτώ.». Εις τον Ματθαίον, Ομιλία ΛΒ’, MPG 57, 384, 54-55: «Και γαρ η τράπεζα αύτη πολλώ τιμιωτέρα και ηδίων, και η λυχνία της λυχνίας.».
25. Πρβλ. Άγ. Ιωάννης ο Χρυσόστομος, Εις την γενέθλιον ημέραν του Σωτήρος ημών Ιησού Χριστού, MPG 49, 360-361: «Μέλλοντες προσιέναι τη φρικτή και θεία ταύτη τραπέζη και ιερά μυσταγωγία, μετά φόβου και τρόμου τούτο ποιείτε, μετά καθαρού συνειδότος, μετά νηστείας και προσευχής, μη θορυβούντες, μηδέ λακτίζοντες, μηδέ ωθούντες τους πλησίον× εσχάτης γαρ τούτο παρανοίας, και καταφρονήσεως ου της τυχούσης. Διό και πολλήν επάγει τοις ταύτα ποιούσι την κόλασιν και την τιμωρίαν». Εις το άγιον και σωτήριον βάπτισμα του Χριστού, MPG 49, 369: «Οίδα ότι πολλοί παρ’ ημίν διά την της εορτής συνήθειαν τη ιερά ταύτη προσδραμούνται τραπέζη. Έδει μεν ουν μη εορτάς παρατηρείν, ηνίκα αν δέοι κοινωνείν, αλλά το συνειδός καθαίρειν, και τότε της ιεράς άπτεσθαι θυσίας.».
26. Α’ Ιωάν. 1,1.
27. Άγ. Ιωάννης ο Σιναΐτης, Κλίμαξ, Λόγος ΙΖ’, Παρ. ε’, Έκδ. Ι. Μ. Παρακλήτου, Ωρωπός Αττικής, 1978, σ. 226.
28. Άγ. Ιωάννης ο Σιναΐτης, Κλίμαξ, Λόγος ΙΖ’, Παρ. ε’