Автор: архим. Атанасий Митилинеос

Архимандрит Атанасий Митилинеос е роден през 1927 г. в Кифисия, предградие на Атина, Гърция в семейство на благочестиви християни. Той е привлечен към дълбоко благочестив начин на живот още преди юношеските си години по светите молитви на своя духовен отец и изповедник от детството, йеромонах Атанасий Амакиотис. Атанасий е изучавал Писанието от много ранна възраст, водел е библейски курс в своя квартал и в поправителната институция за юноши в Авероф. Завършва радиоелектроника в Атина, докато служи в гръцките военновъздушни сили.

През 1960 г., когато неговият енорийски свещеник – йеромонах Яков Схизас – е избран за митрополит на Лариса, Атанасий е помолен да се присъедини към свещенството и да помага на митрополит Яков в неговото служение. След много молитви и с благословията на своя баща, Атанасий е постриган за монах от митрополита и впоследствие е ръкоположен за свещеник. Първата му любов обаче била сеитбата на Божието слово. Той бързо създава катехизически школи за всички възрастови групи в градовете и в страната, в църквите и в казармите. В продължение на десет години той обработва целия окръг Лариса, засажда и плеви, изповядва, моли се, извършва богослужения, подхранва и служи на Божия народ.

През ноември 1970 г. той се съгласява по молба на своите най-близки ученици да стане техен старец и възстановява изоставения свещен манастир Комниней в Стомион, село на трийсет мили източно от Лариса, гледащо към бреговата ивица на Егейско море. Дори след интронизирането си като игумен той не изоставя паството си в Лариса, а продължава да пътува до града неделя следобед и понеделник. Този строг график (5-7 лекции на седмица) заедно с безсънните нощи в продължение на повече от четиридесет години подкопават здравето на стареца.

Неговият дар да проповядва е бил такъв, че десетки миряни, работници и интелектуалци пътуват от Атина, Солун и близките градове, за да бъдат хранени от неговото чисто духовно мляко (Петър 1:3). Десетки магнетофони и видеокамери са записали над 4000 проповеди, пропити със светоотеческия, църковен, духовен и православен светоглед на стареца. И все пак, това са само част от трудовете му, тъй като повечето от проповедите на стареца никога не са били записвани.

Днес духовният плод на стареца храни множество монаси и миряни по цял свят.

На 23 май 2006 г., на 79-годишна възраст и след дълго изпитание заради разклатеното си здраве, старецът Атанасий премина във вечния живот.

Предлагаме на нашите читатели беседа на стареца Атанасий в няколко части на тема „Християните в света“:

Християнинът е Христов избраник. Истинският християнин чувства голяма чест и благословение от Бога, защото е познал Христос и защото е Негов избраник. Разбира се, той е избран в смисъл, че Христос го е избрал да стане вярващ; но вярващият не по-малко, както казва Мойсей във Второзаконие, е избрал Христос за свой Бог [1]. Така, онези, които следват Христос, се наричат „призвани“ [2], призовани, „избрани“[3] и „верни“[4].

Дилемата на християнина

Но за много християни, които не са се задълбочили в това Христово призвание и които приемат влиянието на света, това очарование – очарование от чаровник, магьосник – тази магия на света, с неговото златно покритие – със сигурност светът лъщи, има блясък; друг въпрос е, че иде реч за златно покритие, а не за истинско злато – за много християни всичко това е непознато, така че те са омагьосани от света, очаровани от него. Но щом християнинът започне да се очарова от това, което предлага светът, той автоматично се замисля: как аз, християнинът, мога да устоя като християнин в един свят, който постоянно ме привлича и очарова?

По този начин се поставя дилема. Наистина често сме раздвоени между Христос и света. Много пъти стигаме до този ужасен момент – крайност, разбира се – да бъдем християни само по име, докато в действителност живеем и постъпваме по светски, за съжаление с дълбоко светско мислене. И е добре известно, че човек, който има светско мислене, не може да се нарече християнин. Евангелист Йоан ясно казва: „Не обичайте света, нито онова, което е в света“ [5]; не обичайте света, казва той, нито онова, което е в света.

И когато казва „свят“,  няма предвид всички хора, нито пък вселената, а има предвид хората, света, в нравствен смисъл. Какво е светът? Както красиво казва свети Исаак Сириец: „Светът е  всеобхватноназвание, прилагано към страстите“ [6], в този смисъл това е светът. Това обяснява и евангелист Йоан, който казва, че в света има зла похот, житейска гордост  и т.н. [7] Какво тогава е светът?

Всеобхватното название на страстите

Ако трябва да назовем всички страсти, които бичуват човека, с едно име, ще ги наречем: свят, а ако направим анализ на понятието свят, ще споменем отделните имена на страстите. Разбирате, че невежеството на мнозина от нас или просто слабостта на нашата воля ни кара да се увличаме от света, така че в крайна сметка – нека не го крием – губим спасението си. Това е проблемът във всяка епоха сред християните; може би не толкова сред древните християни, както ще видим по-нататък, колкото сред нас в наше време. Защото това, което сега наричаме свят, са отново християни, но секуларизирани, превърнали се изцяло в свят. Но те са християни. И така, има разлика между християните, които имат ум Христов, и християните, които имат светски ум. Къде сме ние?

Коя е основната причина за отдалечаването от духовния живот

Със сигурност за мнозина основната причина да не водят духовен живот е невежеството, както казва свети Климент Римски във второто си послание до Коринтяните. Той казва: „грешим, без да знаем“, грешим без да го знаем, „къде сме призвани, от Кого и на кое място, и какво е претърпял за нас Иисус Христос“ [8]. Счита се за голям грях да не познаваме съдържанието на нашата вяра. Кой е Този, Който ме призовава? Къде ме призовава да бъда? Как е пострадал Господ Иисус Христос за мен? Ако не знам тези неща, тогава греша, защото именно това незнание ще ме хвърли в многостранен грях. Свети Йоан Златоуст казва същото, като се позовава на Писанията; че непознаването на Писанията е въвело и ереста, и поквареният живот, и е обърнало всичко с главата надолу [9]!

Затова трябва постоянно да познаваме Божията воля, постоянно да изучаваме Св. Писание и отците на нашата Църква.

Какво е положението на християнина в света?

Ще прочета един прекрасен раннохристиянски текст. Това е Посланието до Диогнет, което, макар и кратко, се смята за за диамант на раннохристиянската литература! Разбира се, текстът се намира в Патрологията. Можете да го намерите много лесно и да го прочетете. Взех само няколко пасажа от него, които ще разгледаме. Посланието до Диогнет. Как е написано? Авторът му – не се знае кой е той, предполага се, че е св. Юстин Мъченик и Философ, но най-вероятно не е – изпраща писмо до Диогнет, който го пита какви са християните, в какво вярват и как живеят в света. Свещеният автор му отговаря с този чудесен текст, който прилича повече на кратък трактат, отколкото на писмо. Ще се спрем само на няколко места от свещения автор, които разглеждат по-конкретно и много кратко положението на християните в света. Затова той казва следното: християните външно не се отличават от другите хора. „Защото християните не се различават от другите хора нито по страна, нито по език, нито по обичаите, които спазват. Защото те нито населяват свои градове, нито говорят по особен начин, нито водят живот, който се характеризира д с някаква особеност“ [10]. Тоест: християните не се отличават от другите хора нито по мястото, където живеят, нито по езика, който говорят, нито по външните си навици, следвайки местните обичаи, както по отношение на облеклото и храната, така и по отношение на останалия си живот; въпреки това техният живот изглежда дивен и по общо признание парадоксален.

Авторът тук споменава в тези няколко думи няколко тези съвсем накратко, за да ги разгледа подробно по-долу, по един чудесен художествен начин, в отделни точки. Във всеки случай в тези стихове се вижда, че християните не са извън обществото, т.е. те не са извън обществото на хората, а живеят, могат да живеят и трябва да живеят на мястото, където са родени, в своето време, във всяка епоха. Осъществяването на християнския живот изисква силна воля. Християнският живот не е утопичен, както мнозина си мислят. Християнският живот не е неосъществим, нито пък евангелският живот е невъзможен. Християнският живот не е утопия и не е утопия за всяка епоха, както за епохата, в която е написано Евангелието, така и за 20-ти век. И ако хипотетично отидем в 25-и или 30-и век, и тогава, и винаги Християнството ще бъде актуално и постижимо, стига човек да иска да живее последователно християнски живот. Ако често казваме: „Да, искам, но не мога“, това всъщност означава, че не искам. Ще кажете: „Искам“. Не. Не искам. Не „не мога“, а не искам. Зад „не мога“ се крие „не искам“, въпреки че устните казват „искам“. Това, което казва бл. Августин – да направя един  психологически разрез. Ще го видите много добре. Когато бл. Августин се завърнал към Христос от светския си начин на живот и от насладите, както пише в своите Изповеди, той молил Бога да дойде спасението. Той Го молел горещо да дойде спасението, но в сърцето си желаел да се забави малко спасението, защото все още обичал своите наслади [11]… Това сме и ние.  Искаме да се спасим, но обичаме насладите и казваме, че не мога, но в основата е, че не искам. Искането е вълшебната дума, тя е ключът към осъществяването на християнския живот във всяка епоха, където това искане е обвързано и с Божията благодат, както ще видим малко по-нататък, то прави чудото, наречено християнски живот. Във всеки случай християнинът живее в своето време в света с други хора. Едно е да бъдеш социален човек, а друго – светски човек. От едно погрешно разбиране на коринтяните, когато им казал, че не бива да участват, така да се каже, в светски събития, те помислили, че трябва да избягат в планините. Внимавайте, монашеството е друго нещо. Сега не говоря за него. Друго нещо е монашеството, от което отсъства не социалният елемент, а само светският. Тук трябва да направим ясно разграничение между социалния и светския елемент.

Социалният елемент ще бъде „да се радваш с радващите се и да плачеш с плачещите“ [12]. Това е да отидеш в болница, за да видиш болния. Да отидеш в дом, в който скърбят, както казва Еклисиаст.

Това се нарича социален елемент. Ако ходя на танци и забавления и всякакви светски прояви, това се нарича светски елемент. Социалният човек, ако щете, всъщност не е светски. И, ако искате, още по-лошо, светският човек не е социален.

Светският човек, който обикаля по различните светски събития в живота, за да се наслаждава, не отива на местата, където има скръб, болка и болест, казва, че е чувствителен, че сърцето му не може да издържи… че е…! И дори да предположим, че ще даде някакви пари за бедните, о…, той ще ги даде само чрез т. нар. танци с благотворителна цел; ще танцува, за да даде парите си! Но той не е социален човек. Той мами себе си, ако си мисли, че е социален човек, той е светски човек. Християнинът локално е в света, но тропосно е извън него. Затова от такова неразбиране на коринтяните св. ап. Павел отбелязва в първото си послание: “Писах ви в писмото си – да нямате общение с блудници; и не изобщо с блудниците на тоя свят, или с користолюбци, или с  грабители, или с идолослужители,защото,инак,битрябвалодаизлезетеоттоясвят“ [13]. Тоест: в писмото написах да не се забърквате с блудници и безнравствени хора, но нямам предвид всички блудници по света въобще. Защото ще отида при месаря, бакалина, хлебаря. Тези хора може да изневеряват на жена си, може да са покварени, може да са крадци, може да са грабители, може да са крадци, може да са идолопоклонници. Това не ме интересува, ще отида при хлебаря за хляба и при зарзаватчията за зеленчуците. Но, казва св. апостол Павел, ако не искате да общувате и с тези, които са в света, трябва да излезете, би трябвало да напуснете света, да отидете в планините. Нямам предвид това – казва апостол Павел, – а имам предвид, че ако някой брат има репутацията на порочен, алчен или какъвто и да е друг, не бива да общувате с него.

И той казва това, за да предпази своите християни, за да не се осквернят, т.е. да не бъдат въвлечени в същите грехове, а също и за да даде пример на този брат и да го вразуми. Така че мога да живея в града, в който съм се родил, който град може да е езически, да е отстъпил от Бога – няма значение. Тримата Отроци и Даниил как са живели във Вавилон и в двореца на Навуходоносор? Как са живели Товит и семейството му в грешната Ниневия? И много други – казвам само имената, известни от Св. Писание. Как е живяла Естир, тази юдейска царица – царица! –  която имала за съпруг персийския цар и чийто дом  бил харем? Тя запазила отеческата вяра; в нейна чест в Стария Завет има книга, наречена Естир. Излизането на християнина не е по място, а по тропос (по нрав, но начин на живот). Виждате ли? Виждате, че ние не напускаме мястото си, а нещо става вътре в нас. Трябва да разберем, че трябва да отделим светското си мислене от християнското; това са две различни неща.

Хората мислят по този начин, но аз, като християнин, мисля по друг начин. Затова моето излизане от света няма да бъде по място – монашеството е друго нещо, повтарям, –  но моето излизане ще бъде тропосно. Това, което Бог казва, както в Стария, така и в Новия Завет – това е във 2 Коринтяни, 6:17: „излезте из средата им и се отделете“, излезте отсред тях и се отделете, „и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема“ [14], не се докосвайте до нищо нечисто и Аз ще ви приема. Какво от това, ако в един град има домове с лоша слава? Но ако никога не ходя там, никога не се докосвам до нечисто. Какво от това, че има таверни, в които хората се напиват? Ако никога не отида, не се докосвам до нечисто. Какво от това, ако има банди и нечисти компании? Ако никога не отида, не се докосвам до нечисто. Така че аз съм в моя град, но извън него. Как излязох от него? Тропосно. И тогава Бог ме приема. „Аз ви приемам – казва Той, – тогава ще ви приема.“ Но това, което ви казах много общо, възлюбени, нека сега го разгледаме по-подробно, както е представено в Посланието до Диогнет. Християните, въпреки че са пришълци, обичат и защитават родината си. Първо. Християните, казва се в него, „живеят в  собствените си страни, но като пришълци“ [15].

Всеки живее в своята родина, но сякаш е без страна, като пришълец. Знаете кой се нарича пришълец. Пришълецът е като вас, които останахте снощи в Лариса. Но не сте от Лариса, а от Атина. Оставайки една нощ в Лариса, ви наричат пришълци. Ето какъв е християнинът, казва той, той живее в родината си, т.е. в мястото, където е роден, но живее като пришълец, сякаш това не е неговата родина. Това означава, че вярващият има родина. Искате ли още нещо? Тъй като вярващият има родина, той обича родината. Внимавайте в това; това е ценност, която в наше време е избледняла, и това е падение! Понятието за любовта към родината в днешно време е остаряло. Навлезе космополитният дух и чувстваме, че нямаме родина или че понятието родина не си струва. Това е ужасно, това е падение, както ще видим по-късно.

В извънредна ситуация християнинът защитава страната си, дори ако живее в езическа държава. И както е доказано, а и го виждаме в историята на Християнството, най-добрите войници в езическите държави са били християни. Спомнете си за Светите четиридесет мъченици – това били четиридесет войници от различни места. Те били смели войници. Спомнете си за свети Димитър, който бил управител на Солун по време на римската окупация. Също така свети Георги. Свети Теодор Стратилат – (воевода)! Спомнете си за свети Мелетий Стратилат, когото празнувахме днес, за свети Теодор Тирон. Воини. Нищо не им попречило да се изявяват като християни. Но когато настъпил моментът да изповядат Христос, те Го изповядват. Разбира се, както  казвали французите през Втората световна война: „Pourquoi?“, „Защо да се бием?“. Или както писаха по стените на университета преди известно време: „Долу войната, любов искаме“! Разбира се, долу войната, ние не искаме война, но ако тя се случи, млади хора, тогава какво ще кажете?… Тези, които ще воюват, винаги са християните. Първо вярата, после родината. Въпреки това ценността на родината не се смята за по-висша от християнската идентичност; затова, както вече казахме, когато е необходимо, християнският войник поставя на първо място вярата си, а след това родината си. Той никога не предава родината си, а умира за вярата си. Затова, не забравяйте, ние никога няма да кажем: “Държавата го казва, и ще се отрека от Христос!”. Не. Казано е от Христос. Не предавам родината си, а ставам мъченик и се жертвам за Христос. Това е така, защото християнинът знае, че е пришълец в този свят и че истинският му дом не е това, което се нарича Гърция или нещо друго, а Небето, Царството Божие. Защото, както казва св. ап.Павел в Посланието към Евреи: „защото тук нямаме постоянен град,но бъдещия търсим“ [16].

Използване на цивилизацията, а не злоупотреба

Второ. Християните, казва Посланието към Диогнет, „като граждани те споделят всичко с останалите и все пак понасят всичко като чужденци“; т.е. християните, като граждани на един град, участват във всичко, което този град предлага, и същевременно търпят всичко, сякаш не са граждани на този град. Тоест, когато християнинът участва като гражданин на даден град в това, което градът предлага, това означава, че той има както граждански права, така и граждански задължения. Той гласува като всички останали, но за най-добрите, без лична корист; не оценява интересите си според джоба си, а според общия интерес. Участва в гражданския живот, но според мярката, определена от Светия Дух, и тази мярка е посочена от Божия Дух чрез написаното от св. ап. Павел – Коринтяни 7:31 “и които се ползуват от тоя свят – като да се не ползуват“. Внимавайте тук; това е ценно място. Използване на цивилизацията, никога злоупотреба. Няма да навляза в прекомерна употреба, защото тогава ще превърна цивилизацията в свое божество. Ще я използвам в степента, в която Божият Дух диктува. Критерият винаги ще бъде вътре в мен и аз винаги ще го намирам в себе си, усъвършенствайки се, докато изкачвам стъпалата на духовността.

Християнинът и собствеността

Християнинът, тъй като живее в своя град и участва във всички дела на своя град и родина, има собственост. Ще ми кажете: „Може ли християнинът да има собственост?“ Да, може, това не е забранено. Това не е нещо проклето, не е враждебно на духовността, но в същата мярка, която Светият Дух отново дава чрез написаното от св. ап. Павел в същото място, християните могат да имат, но не и да притежават, „които купуват – като че не притежават“ [17]. Ще купуваме, но ще живеем сякаш не притежаваме. Разбира се, по закон този часовник тук принадлежи на мен. Ако за миг се потърси собственикът му, ще кажа „мой е“. А ако собственикът му бъде поставен под съмнение, ще представя и сертификати, документи за собственост, защото хората не са честни. Ще представя документи за собственост. Каква ще бъде връзката ми с моята собственост? Сякаш нямам нищо в настоящия свят. „Които купуват – като че не притежават „. Внимавайте! Не като нямащи, а като непритежаващи. Няма да казвам: „Моят часовник!“, „Моята кола!“, „Моите пари!“, което напомня на думите на сребролюбеца от притчата. „И ще кажа на – душата си: „Душо моя, имаш много блага. Яж, пий,… Всичко е твое!“ [18]. Видяхте ли?

Християнинът има собственост, но не прилепва в нея. Така той може да бъде милостив и да дава от своите блага. Казах ви, че по закон те му принадлежат, но той не вярва, не разчита на това, което има. Те просто обслужват неговите нужди и нуждите на семейството му. Какво казва св. ап. Павел? „За моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце“ [19]. Св. апостол Павел работил, изкарвал пари и така задоволявал своите нужди и нуждите на хората, които били с него. Виждате ли? Първо вяра, после служби. Все пак християнинът учи, овладява изкуствата и науките, заема длъжности в гражданската йерархия и приема всички привилегии, както всички граждани; но ако по някаква причина бъде преследван, било заради християнската си идентичност, било заради нещо, с което не е съгласен, тогава той с радост приема изгонването, преследването и презрението, може би един ден ще стигне и до мъченичество. Така че, ако по някаква причина държавата унижава християнина, който е заемал определени длъжности, той не се огорчава срещу държавата, нито изпитва омраза и злоба. Християнинът не е привързан към материята. Св. апостол Павел цитира в посланието към Евреи един чудесен откъс. Той е адресиран до християните и слушайте какво казва: „и разграбването на вашия имот с радост посрещнахте, знаейки, че имате за себе си на небесата по-добър и траен имот“ [20] – имот ще рече това, което наричаме притежание, т.е. собственост. И разграбването, казва той, на вашия имот с радост посрещнахте – защо? – защото не сте се вкопчили в тях. Имахте имущество, имахте собственост. В даден момент държавата се обръща срещу вас, защото имате християнска идентичност, и конфискува имуществото ви, но вие не сте притеснени. Чухте ли? „С радост, казва той, посрещнахте“! защото знаете, че имате за себе си по-добър имот на небето, постоянен имот! Именно това ще рече това, което ви прочетох: „Като граждани те споделят всичко с останалите и все пак понасят всичко като чужденци“. За християнина родината не е идол, защото „Господня е  земята и онова, що я изпълня“.

Трето. „Всяка чужда земя за тях е като тяхната родина и всяко родно място е като земя на чужденци“ [21]. Всяка чужда земя е техен дом и всеки дом за тях е чужд. Това означава, че християните не престават да обичат собствената си родина, но, както казах, ако има някаква причина, някаква икономическа нужда, понякога дори религиозна нужда, те могат да излязат от родината си, да отидат на друго място. Но където и да отидат, те се чувстват удобно, защото смятат новото място за своя родина. Но и когато останат в родината си, те чувстват, че могат да я напуснат. Затова живеят с усещането, че са странници. Затова християните се чувстват като Авраам, който напуснал родината си. Бог му казва: „Иди си оттук и дойди на място, което ще ти покажа.“ [22] Знаете ли как живеел на това място, където се заселил, въпреки че това било мястото на обещанието, мястото на Божието обещание? Като странник и пришълец. Ето защо Авраам не построил къща, а живял в шатра. Така и Исаак, така и Иаков. Това е много характерно. Не искам да кажа, че не трябва да строим къща; искам да кажа, че дори за къщата, която строим, трябва да кажем: „Е, може днес да я обитаваме. Утре…?“. В килията на един монах било написано: „Килийке моя, живях в теб, след мен някой друг ще живее“! Така днес оставаме у дома, а утре може и да не останем. Днес сме тук, в този храм, а утре може да не сме, може да ни изгонят и да сме някъде другаде. Какво трябва да правим? Затова  човек трябва да чувства всяко чуждо място като своя родина, а своята родина – като чуждо място. Разбира се, това не означава, че християнинът е космополит, в хуманистичния смисъл на думата, но има чувството, че където и да отиде, „Господня е земята и онова, що я  изпълня“ [23], че земята е на Бог Отец. Където и да отидем, от Бога няма се отделим.

Бележки:

[1] Ψαλμ. ΠΗ΄, 47
[2] Πλάτωνος Φαίδων, 63b 4- 69e 2
[3] Ἰω. 1, 1-3
[4] Ἁγίου Νεκταρίου Πενταπόλεως „Ἱερή Κατήχηση τῆς ἀνατολικῆς Ὀρθοδόξου Ἐκκλησίας ἤτοι τῆς μίας Ἁγίας Καθολικῆς καί Ἀποστολικῆς Ἐκκλησίας“, κεφ. 4, Περί τῆς δημιουργίας τῶν Ἀγγέλων
[5] Μεγάλου Βασιλείου, περί τοῦ Ἁγίου Πνεύματος, κεφ. 16, ΕΠΕ 10, σελ. 380-381
[6] Ἁγίου Νεκταρίου Πενταπόλεως, ὅ.π.
[7] Γέν. 1, 26-28
[8] Γέν. 2, 7
[9] Βλ. Ἁγ. Ἰω. Δαμασκηνοῦ, Ἔκδοσις ἀκριβής τῆς Ὀρθοδόξου πίστεως, ΕΠΕ 1, σελ. 142
[10] Φιλίππου Σολιταρίου (1105), Βίβλος ἡ λεγομένη Διόπτρα, ἤτοι στάθμη πίστεως
[11] Ἁγίου Ἰωάννη Δαμασκηνού, Ἔκδοσις Ἀκριβής τῆς Ὀρθοδόξου Πίστεως, PG 94:1088
[12] Ἁγίου Ἰωάννου Δαμασκηνοῦ, Ἔκδοσις ἀκριβής τῆς Ὀρθοδόξου πίστεως, PG 94, 853A
[13] Ἅγιος Γρηγόριος Παλαμᾶς, ΕΠΕ 9, 562, PG151,260Α.
[14] Θεοφίλου Ἀντιοχείας, Πρός Αὐτόλυκον 2, 27.
[15] Γέν. 2, 16-17
[16] Γέν. 3, 4-5
[17] Ἁγίου Μαξίμου Ὁμολογητοῦ, Περί Διαφόρων Ἀποριῶν, Φιλοκαλία Νηπτικῶν καί Ἀσκητικῶν, σελ. 194
[18] Σοφ. Σολ. Α΄ 13-25
[19] Μητροπολίτου Ναυπάκτου Ἱεροθέου, Ἡ ζωή μετά τόν θάνατο, σελ. 50
[20] Α΄Κορινθ. ιε΄, 22.
[21] Βλ. Ν. Π. Βασιλειάδη, Τό Μυστήριον τοῦ Θανάτου, ἐκδ. «Σωτήρ», Ἀθήνα 1984, σελ. 78.
[22] Μ. Βασιλείου, Ὅτι οὐκ ἔστιν αἴτιος τῶν κακῶν ὁ Θεός, PG 31, 345Α.
[23] Νεκρώσιμοι καί Ἐπιμνημόσυναι Ἀκολουθίαι, Ἔκδ. Ἀποστολικῆς Διακονίας, 1972, σελ. 213.
[24] PG 46, 876-7

Следва

продължава тук

превод: Константин Константинов