Автор: о. Спиридон Василакос

Искам да водя децата на църква, но се държа с тях като с войничета, които нито говорят, нито се движат.

Църквата е движение, да не забравяме, в Църквата преследвам Онзи, Който преследва моето спасение – Христос. И не мога да създавам статуи. Но аз искам децата да са в Църквата, но как? – без слово, без движение. Ако не накараш другия да почувства, че  в Църквата делото е общо, в даден момент той ще се умори от тази неподвижност.

Второ. Не ни ли прави впечатление отношението на бащата в притчата за блудния син? Синът си тръгва и когато се връща, бащата не го пита какво направи и къде отиде по една много проста причина. Защото бащата го съпътствал. А ние сега какво искаме? Казваме на детето ще седнеш там да те гледам. Интересува ни ние да гледаме детето, не Бог да го гледа. Нужно е малко внимание. Детето трябва да почувства свобода, трябва да разбере, че не съществува по-голям израз на свобода от аскезата. Тоест постът е едно протест за независимост. Трябва да го разбере, да му покажем, че не е задължение, не е закон. Пости или не, с това нито дава, нито отнема нещо от Бога. Но аскезата е усилието да се освободя от някои малки неща, които често могат да причинят голяма вреда на свободата. Не съм показал това на детето. Да изоставям моята воля и да се смирявам е свобода. Защото в моята воля има егоизъм, докато в Божията воля има любов. Това да оставям егоизма и да отивам в любовта е свобода.

Детето трябва да разбере и да му покажа, че духовният живот е като пустиня, в която има изпитания, глад, жажда, нападения, но пустинята не е място, а състояние на усилието на свободата.

Трябва да покажем на децата, които се подвизават в Църквата,  че това, което правят, не е една система, един начин на живот, а самият живот. Не е някакъв  дълг. Усилието да оползотворя да живота, който ми е даден, и да го почувствам като истински Божи дар и да стана негов служител е много важно. Ако човекът се взре в човека, ще види гледката на това чудо, тогава само ще разбере стойността на живота. И ако се наведе над душата си, и почувства, че тази бездна, която може да става и негов кошмар, само Христос може да я просветли, тогава ще разбере, че не може да има живот без човека и душа без Христос. Христос и човекът са същността на човешкия живот. Това е най-важното.

Преди няколко месеца отивах за една беседа в Крит и влязох в автобуса на летището, който ни откара до самолета. Казвам това, защото се почувствах много зле след това. Отивам към задната врата и виждам петима младежи,  сигурно бяха някаква музикална група, защото държаха музикални инструменти, носеха и обици и въобще всичко това, което понякога може да ни проблематизира и да ни накара да ги изобличаваме. Видях ги, върнах се и слязох през другата врата. Защо? Защото се уплаших, че могат да кажат нещо, виждайки един свещеник, и не че щях да реагирам, освен с усмивка, но някои други в автобуса можеше да реагират и така можеше да се създаде неприятна ситуация. Затова слязох през другата врата,  влязохме в самолета, подготвихме се за излитане и внезапно самолетът спря и пилотът обяви, че има някаква повреда. И чакахме да дойде техник. Той дойде и каза, че самолетът не може да излети и слязохме, за да се качим на друг самолет. В коридора на самолета – това, което много пъти избягваш, те среща, за да те смири, – срещнах младежите. И един от тях каза:

– Отче!

И в мене си казах: „Ох!“.

– Да ти кажа, добре че беше и ти тук днес и се спасихме! Иначе  щяхме да умрем, щяха да видят повредата във въздуха и кой  знае какво щеше да стане!

Така след като се успокоих, му отговорих:

– Христос ни спасява. Никой друг.

Другият младеж скочи и каза:

– Да, но днес е неделя, ти служи сутринта, причасти се и донесе Христос в самолета!

И в онзи миг се смирих толкова много, почувствах се толкова зле за моя подход към тези младежи, които богословстваха в онзи момент.

Ако пък срещаме осмиване, трябва да знаем, че един младеж никога не осмива, ако не е в компания  с приятели, за да се покаже. Но и там трябва да проявим разбиране, защото за съжаление  младите имат негативна картина за свещеника, за расото, за Църквата от обкръжението, което са живели или пък ние сме им дали тази негативна картина и ги наранихме. И една душевна рана много трудно се лекува. Нужно е голямо внимание и любов.

превод: Константин Константинов

 

Реклама