Автор: митр. Атанасий Лимасолски

продължение от тук

Нашата природа ни учи. Сещам се за една свята душа, която казва:

– Природата свидетелства за Бога.

Именно грехът изопачава природата. При изопачената природа трудолюбието става сластолюбие, себичността става несебичност, простотата става лукавство, любовта става наслада и стават всички тези неща, които накрая функционират по противоположен начин. Сега пътят е да отхвърлиш именно това, което е противоположно на твоята природа. Грехът е нещо отвъд природата, извън нея, нещо, което изопачава природата и тук е затруднението, но и моментът, който трябва да разберем много добре. Казах ви и предния път. Христовите блаженства завършват с обещанието, че ще бъдем гонени, ще ни клеветят, ще ни преследват, ще изричат лъжи срещу нас, всичко това в името на Христос и само тогава трябва да се радваме. Докато светското мислене е обратното – когато всички ни казват хубави думи: Колко си добър! Колко способен човек! Колко успял човек!  Знам ли – Има добър характер! – ние се радваме. Казали са ни хубави думи, радваме се. Такава е нашата природа. Когато ни говорят лоши думи, се наскърбяваме,  огорчаваме, реагираме, негодуваме, вайкаме се.

Трябва обаче да придобием силата да влезем в това пространство и да видим кои са нашите граници.

Веднъж в манастира дойдоха няколко млади хора и удряха по вратата в три и половина сутринта. Ние бяхме на крак, в храма. Братът отиде да отвори вратата – бяха някакви млади хора, миришеха на вино.

– Откъде сте деца?

– От един далечен град в Кипър!

Попитах един от тях:

– Къде беше?

То ми каза:

– Къде бях, отче?

– Къде беше?

– В ада!

Казах му:

– Миришеш ми на вино!

След това му казах, че това е голяма привилегия: когато човек стигне до своите граници, там ще дойдат две неща: или гибел, или Бог. Както когато човек е сам, става или бог, или демон, звяр. Както и когато човек скърби, тогава или става свят, или се противи и съсипва себе си. За нашата епоха са характерни граничните състояния, които живеем и в които живеят много млади хора. Естествено тези гранични състояния са опасни – не влизайте в тези пространства, като в минни полета, но ако влезете, и мисля, че всички хора в даден момент влизат в това пространство, но повече от един път не издържаме – в онова пространство обаче, в онова пределно състояние на човека, той има огромна възможност, голяма привилегия, а именно, че можеш да извикаш Бога и да грабнеш Бога. Когато си отчаян и отникъде нямаш надежда, няма нищо около тебе, никаква надежда, всичко е черно, всякаква надежда е угаснала, тогава съществува единствената и истинската Надежда – затова казваме (за  Света Богородица) „надежда на безнадеждните”. Велико нещо е, велик момент, когато човек се намира там, когато си сам, когато действително си самичък, нямаш никой до тебе, всички са те напуснали. И знаете ли, тази самота на града е по-лоша от самотата на планината, в планината не си сам, там имаш и някое дърво, говориш и с камъните, в града къде да говориш, с какво да говориш? Със светофарите? А? Какво ще си кажете? Не можеш изобщо да говориш, всичко е мъртво. Виждаш, че говорят по телефона, сяда на канапето и говори по телефона, това е въображаемо събеседване, т.е. чрез един кабел, безлично, това игнорира лицето на човека. Говори, смее се, целува телефона, гали го, за щастие не го яде; изразява своята патос, своята напрегнатост чрез телефона и ако се нервира, го удря един път. Веднъж отидох в една къща. Гледам телефонът счупен наполовина.

– Мога ли да се обадя по телефона?

– С удоволствие!

Отидох, но телефонът беше счупен, слушалката беше повредена отвътре. Попитах:

– Какво става?

– Нищо, отче! Дъщеря ни! Говори с приятеля си и понякога емоциите са толкова силни, че. . . чупи телефона!

В тези гранични ситуации на изолация, отчаяние, депресия, което днес е едно явление там, където се чувстваш смазан, в тези мигове ти остава една възможност, която е много силна, изключително голяма, това е възможността на Бога. Това са моментите, в които Бог може да говори. Защо мислите, че светците са стремели към гранични ситуации, например пустинниците, отивали и живели самички и доброволно лишавали себе си от всяка човешка утеха, не приемали нищо от човешките утехи, дори и да гледат хора?

В Патерика пише:

– Къде да те заведем, отче?

– Там, където няма никакви човеци.

С други думи, докъдето стигат очите ми да не виждам хора. Защо е това? Не че хората ти вредят, а природата на човека е такава. Когато човек получава утеха от нещата, които са около него, той се разсейва в тях, т.е. работата ми, знанията ми, автомобилът ми, жена ми, децата ми, здравето – всичко това са добри неща. . .

Припомнете си св. Силуан Атонски, който видял Христос пред себе си, когато стигнал до гранично състояние, където вече се бил потопил в ада и казал на Бога – Господи, Ти си неумолим! С други думи, с нищо не мога да Те склоня, такава преграда си пред мене, не ми идваш на помощ и си неумолим. Аз се стопих и Ти не се виждаш. Това е страшно състояние, където чувстваш, че повече не можеш да продължиш напред. Знаете ли какво означава това? Стигали ли сте някога дотам? Бог да ви пази!. . . По-скоро трябва да стигнем, ще стигнем, не става, трябва да минете и вие, но наистина е ад, мъка, мрак, осезаем мрак, нищо, хващаш го с ръка, толкова гъст мрак, няма нито следа от утеха в онзи час, наистина, ако човек съумее да намери сили себе си и да извика към Бога, Бог веднага казва: Ето, Аз съм тук. Това е възможността за спасението на човека, това е блаженството на хората, които са гонени заради Христос, това е тайната на всичко онова, което се случва днес около нас и ни наскърбява и принуждава да отсечем всичко това, което е около нас.

Затова Христос не ни позволява да бъдем сребролюбци. Защо да не сме сребролюбци? За да не получаваме утеха от парите, не са виновни парите, а сребролюбието, не е виновен човекът, нашият брат, а страстите; страстта е това, което откъсва ума на човека от Бога и го приковава в други неща. Тоест когато той превръща в идол парите, славата, знанието, здравето, децата,  жената – всичко това стават идоли, които заменят присъствието на живия Бог. Бог идва и нанася удар и разбива идолите. Когато обаче идолите се разбият, тогава ние, които сме идолопоклонници, плачем, ридаем, страдаме, не издържаме това нещо, то е страшно за нас, но онзи час е часът на Бога, трябва, не става, не можем да живеем и да общуваме с идоли, ще надмогнем тези неща, когато придобием връзка с Бога и тогава ще открием повторно всичко, което преди сме разбили. Тогава ще разберем коя е правилната връзка с жена ми, с мъжа ми, с децата ми, с парите ми, със знанията ми, с положението, с всичко, което имаме. Всичко се разбива и съживява повторно, възсъздава се от Животоподателя Христос върху много здрава основа. Тогава съществува свобода. Умът и сърцето имат връзка с Бога и всички останали неща съществуват в правилна йерархия.

Във всеки случай трябва да се научим да се оставяме на тази благотворна хирургическа намеса на добрия Лекар – Бога. Не се страхувайте! Оставете Бога да работи във вашите сърца, не се страхувайте! Каквото и да ни се случва, каквато и мъка да преживяваме, можем да призовем Бога на помощ. То е като номер 100, където само да се обадиш, и пристигат. 100 ли е в Кипър? 199.

Казах ли ви историята с онзи светогорец? Има един светогорец, геро Модест, клетият, живее в пустинята, в скита „Света Анна”. Простодушен, но изпълнен с ревност. Веднъж минал покрай църквата „Света София” в Солун и видял венците на едно погребение. В Гърция слагат венци, които са много скъпи и ако починалият е някой богат, е пълно с такива венци, украсяват църквата с цветя, с ленти, мислиш, че си на сватба, не разбираш, има някакви погребални бюра, където продават такива неща, сега и в Кипър ги има. Купуват ги от погребалните бюра, а ние гледаме покойниците през прозорчето, в противен случай изобщо не ги гледаме. Нямаш пряка комуникация с мъртвеца, по-рано ги вземаха вкъщи, обличаха ги, грижеха се за тях, целуваха ги, почитаха ги, днес е вътре в ковчега. Както и да е.

Този старец отишъл, видял цветята и извикал:

– Сватба ли има тука?

– Не, погребение!

– И какво е това тук?

– Това са венците за починалия.

– И колко струват тези неща?

– 5000 драхми единия.

– 5000 драхми единия? Ама това е тщеславие, прахосничество, не е правилно!

– Е, какво да правим, отче? Ние ли ще променим обичаите на света?

Той влязъл вътре.

– Къде е вдовицата?

Опечалената вдовица била отсреща. Той я попитал:

– Вдовице, какви са тия неща, които правиш? Тези неща обременяват душата на човека! Какъв е тоя егоизъм и тщеславие?

Той продължавал, а тя, клетата, в своята болка казала:

– Остави ме на мира, клети човече! Остави ме, махни се оттук!

– Какво да се махам, дойдох да ти кажа да се покаеш и да мислиш за мъжа си!

Тогава тя извикала:

– Не издържам вече! Обадете се на 100 (Номерът на полицията в Гърция)!

Отецът не знаел какво е 100 и казал:

– Ако щете, обадете се на 1000!

Така и остана това на Света Гора, защото когато се върна, го разказваше. . . да не говорим, че счупи и една статуя в Атина. Той отишъл в Министерството на образованието. Някой му казал, че пред Министерството на образованието има гола статуя на Афродита. Той казал:

– Пред Министерството на образованието?

Той тръгнал от Света Гора, пътувал с влака през нощта, отишъл и се ужасил. Върнал се обратно и казал:

– Не стават тия работи!

Взел един лост, отишъл на другия ден с влака рано сутринта и направил статуята на прах. Статуята обаче била археологически паметник, хванали го на място и щели да го съдят. Съдията го попитал:

– Искаш ли адвокат?

– Не!

– Знаеш, че ще последва затвор.

– Г-н съдия, аз живея в пустинните места, върху скалите. В затвора поне ще ми дават хляба и чиния ядене без пари!

– Една година и половина затвор! – отсъдил съдията.

– Какво безобразие! – извикала една жена, която се опитала да защити отчето.

– Безобразие? И на теб шест месеца затвор! – казал съдията.

В крайна сметка, оневиниха отчето, изкараха го невменяем и го пуснаха, но след това остана шест месеца в Атина, за да ходи на свиждане на жената, като ѝ казваше :

– Кой ти каза да викаш да ме защитаваш?

Както и да е, това са светогорски истории, които свидетелстват за простотата на човека, която е изключително красива. Когато човек функционира просто, неговите сили вътрешно се обединяват, от ума му изчезват всички лукавщини и сплетни от този свят и става като малко дете. Когато човек придобие такава простота, тогава има голям уют и се движи уютно.

Накрая, ако наистина искате да влезете в пространството на духовния живот, в това пространство, където Бог дава свободата на Светия Дух, и наистина да станете Божии чеда, (тогава) не се страхувайте от скърбите, не се страхувайте, те са велико нещо! Само както казва Христос – заради Мене, заради правдата, не защото скърбим, че сме погубени, защото сме в греха и не може да се откъснем, а защото искаме да излезем, да се подвизаваме и борбата създава скърби, тогава и ние реално можем да видим в нас това, което казва Христос – радвайте се и се веселете, защото е голяма наградата ви на небесата!

Край на беседата

превод: Константин Константинов