Автор: о. Николай Лудовикос

А като се освободихте от греха, станахте роби на правдата. Говоря по човешки, поради плътската ваша немощ (Рим. 6:18)

Защо (св. апостол Павел) казва това? Защото обикновено в нас объркваме понятието за грях, свобода и правда. Грехът обикновено се разбира като свобода. И горко, ако не е така. Горко, ако човек не е свободен да греши в живота си. Защото тогава ще си мисли, че грехът е свобода. Затова трябва да имаме свободата да грешим, както и да оставяме другите свободни да грешат. Сам Бог ни оставя свободи да съгрешаваме. Евангелието е пълно с увещания от рода „който иска да Ме последва“, „ако някой иска“. Свободата е първостепенният елемент, на който Бог се позовава, защото свободата е Неговият образ върху нас и не съществува духовен живот без свобода.

Някои питат, и то наивно, след като Бог знаел, че човекът ще падне, защо го е създал? Защо го е създал? Ами за да бъде свободен, за да бъде Негов образ! Бог се радва на свободата на човека  повече от всичко друго и в него не обича нищо повече от свободата. Той никога не нарушава свободата на човека. Затова именно Бог обича, защото е свободен и затова очаква от човека да Го обикне като свободен. Защото само свободният обича. Ако се страхуваш от Бога, от едно, от друго, това е състоянието на роб, казват отците, и не е щастливо състояние, а състояние, от което човек иска да избяга малко. „Остави ме да извърша моя грях!“ – ми каза някой някога. Гледаше ме, че съм поп. Ние, свещениците, пречим на хората да съгрешават дори с нашето присъствие. Бях на една трапеза с официални лица и понеже на човека му харесваше виното, ми каза:

–  Отче, остави ме да си направя греха!. . .

Всичко каквото правим в Църквата, става в синергия с Бога, т.е. Бог говори и аз говоря, Бог действа и аз съдействам, само нищо не става. Това означава, че сме свободни. Духовният живот е свобода, творчество, красота и само свобода. Това означава, че винаги мога да извърша грях. Имам свободата да съгреша. Да кажа „Не!“ на Бога и Евангелието е пълно с хора, които са казали „Не!“ на Бога. И след това казват едно голямо „Да!“, защото преди всичко преживели своето „Не“. Това да изживееш това твое „Не!“ е твое право. Както Ципрас казва днес: „Наше право е!“ Наше право е да станем Замбия и Мозамбик. Разбира се, че е наше право! Наше право е! Разбирате ли? Наше право е да вървим от зле към най-зле. Това нещо е изключително важно. Трябва да разберем, че човек има право(т.е. свободата) да извърши греха. Извинявам се, че го подчертавам толкова много. Но не съществува нищо по-лошо от това човек да си мисли, че Църквата и свещениците са прокурори, и Църквата е съдилище, където не ти стига всичко, което теглиш в живота, а трябва да платиш! Да платиш? Плащаш, но не защото Църквата е съдилище и Бог те съди, а плащаш, защото поемаш пътя към Мозамбик – примерно –  и отиваш там и е Мозамбик. Плащаш и отиваш там, където искаш. Защото там има това, което искаш. Не защото Бог иска да си там и те наказва. Бог не наказва, нека внимаваме. Не наказва в смисъла, в който ние наказваме. Ние наказваме себе си, ние сами създаваме проблем за себе си и, трагично, стигаме дотам да смятаме греха за свобода. Защото никой не ни е казал нищо друго за свободата и за правдата. Затова се казва тук по човешки говоря – понеже не разбирате какво става с вас. Станахте роби на правдата. По човешки го казвам, заради вашата немощ, защото вие го разбирате като робство, докато това всъщност не е робство. Непосредствено по-нататък ще каже защо не е по робство.

Понякога съществува  натиск от страна на възрастните, на Църквата, на семейството и децата израстват с усещането, че са длъжни да правят неща, които не разбират. Ако не ги разбираш, ще ги изоставиш, и ако не ги разбираш, вече ги мразиш, а мразейки ги, искаш греха. Понякога е по-добре човек да ги изостави и преоткрие, когато ще са драгоценни за него, както блудният син, който в даден момент се оказал далеч от баща си и имал това право. Баща му обаче не го гонил отзад: „Ела тук, окаяно създание! Бог ще те накаже, дяволът ще те изгори, Божият огън ще се стовари върху теб, гръм ще те удари! – „Дай ми имота, който ми се полага.“ „- Вземи го и тръгвай!“ Без други думи, без никакво обсъждане, не се споменава никакъв разговор.  Това е огромното уважение на Бога към човека – защото Бог обича, и когато обича, винаги уважава човека. Ако не го уважаваме, означава, че не го обичаме. Бог обаче обича и уважава, понеже обича. Блудният син тръгнал, а след това почувствал нужда от баща си и казал: „Ще се върна обратно!“ Не че внезапно го обикнал, а понеже му липсвала топлина и закрила. Той се връща, и баща му не казва: „А, сега ли се връщаш обратно?! Сега, като я оплеска, се връщаш?“ Той не му казва такива неща. Страшно нещо. Защо? Защото уважава свободата му в онзи момент. Свободата, която има, да съгреши. Бог обаче има свободата да обича този пропаднал човек и да му покаже Своята любов точно сега, когато е пропаднал. Разбирате ли? Това е тропосът (нравът) на Бога, и обикновено нашият тропос не е такъв.

Както предоставяхте членовете си да бъдат роби на нечистотата и беззаконието за беззаконни дела, тъй и сега предоставете членовете си да бъдат роби на правдата за свети дела. 

Роби на нечистотата и беззаконието, защото грехът винаги ласкае определени членове на падналия човек. Грехът е лесен, но е трудно да се махнеш от него, понеже те ласкае, ласкае това, което е паднало в теб. Това те услажда. Но и разбираш, че това те кара да затънеш още повече. Вчера четох текст на един френски писател, който казваше, че бил „велик” завоевател на женски сърца –  четох негов текст срещу жените, ужасяващ текст. Мразеше ги, защото го привличали.  Мразеше факта, че бе прилепнал в тях. И  пишеше много лоши неща срещу тях. Кой? Един виден за епохата си писател. Вижте колко страшно нещо. Това е робство. Той казваше: „Какво щастие би било, ако можеше жените да не съществуват!“ Той имал огромни успехи с жените, да не казвам името му, но парадоксално гледал на това като на робство. От друга страна, не сме виждали никой светец да казва: „Милост вече! Боже мой, порόби ме!  Порόби ме с Твоята благодат! Порόби ме с Твоите чудеса!“ и да Му казва: „Остави ме, не издържам повече!“ Писателят казваше: „Не ви понасям повече!“ Страшно нещо. „Искам да бъда постоянно с вас и не ви понасям повече!“ Бог не поробва. Тук апостолът го казва с ирония заради вашите немощи. Съществува свобода, която не познавате, и тази свобода е свободата на Божията правда.

Следва

превод: Константин Константинов