Днес за пръв път Православната църква чества паметта на светия преподобен Порфирий Кавсокаливит, след като миналата седмица Вселенската патриаршия взе решение да канонизира един от най-популярните и обичани духовни старци на нашето съвремие. Предлагаме за духовна полза на нашите читатели да се запознаят с някои случки от праведния му живот:

Бастунът на свети Герасим

В предградието Турковуния, където живеехме, беше много стръмно. Сутрин ставах много рано и отивах в параклиса “Свети Герасим”, а вечер се прибирах. Улицата, на която се намираше нашата къща, беше много разбита и стръмна.

Една сутрин паднах и си счупих крака. Беше неделен ден, не се беше разсъмнало добре и цареше тишина. Тогава няколко човека, които чуха моите стонове, излязоха и веднага извикаха линейка. Линейката дойде и ме откара в болницата. Бях си счупил лявата подбедреница. Всички нейни костици бяха раздробени. Болката беше непоносима. Закараха ме в поликлиниката, свалиха ме от линейката и ме сложиха на легло. Лекарите решиха да гипсират крака ми. Хората чакаха да служа Литургия, но бяха принудени да си тръгнат.

Останах петнайсет дена на болничната постеля. През цялото време се молех и спонтанно хвърлях поглед към крака ми. И що да видя! С помощта на Божията благодат видях, че гипсът е сложен накриво. Тогава поисках от лекарите да отворят гипса. Като научи за това, професорът каза със смях на уста:

– Този поп, вместо да си гледа църквата, за което е поставен, иска да ни контролира! Ние добре сме си свършили работата, а крака го прегледахме на рентген. Какво иска сега? Да ни мъчи?

Никой от лекарите не показа интерес. Аз настоявах да видят крака ми. А те – нищо! Когато ми носеха храна за обяд, я отказвах, като повтарях, че искам да ме прегледат на рентген. Настоявах това да стане, защото кракът можеше да зарасне накриво и завинаги да остане така. На това професорът отвърнал:

–  Да си гледа свещеническата служба! Кракът му е добре.

Настъпи вечер. Донесоха ми вечеря, но отново не я изядох, като настоявах да прегледат крака ми. На другия ден сутринта дойде професорът и ядосано каза:

–  Какво е това, бре, попе? Какво означава всичко това? Искаш да ни мъчиш ли?

С голям зор ме пратиха на рентген. Видяха, че действително бяха сложили гипса накриво и вече беше зараснал. Професорът започна да се смее:

– Бре, отче – ми каза, – много си грешен! Сега и на мен ми е ясно това. Само гледай какво ще ти се случи сега! Трябва да ти счупим крака и да го наместим както трябва.

С всичка сила започнаха да удрят по гипса, за да го счупят. Аз не говорех, само се молех смирено.

– А, сега не говориш – ,каза ми той. – Ама сега ще ти опростя всички твои грехове!

В един момент ми издърпаха гипса и го свалиха. Аз почувствах страхотна болка. Двама лекари издърпаха крака ми, а професорът  удари силно с юмрук по моята подбедреница, за да я счупи.

– Бре, отче – говореше той, – опростих ти всички грехове, но покрай тебе и моите грехове ще се опростят!

Счупиха ми костта. Тя вече беше зараснала малко. Болеше ужасно. Стиснах зъби. Най-накрая ми счупиха крака. Отново ме сложиха под рентгена, опънах крака си, наместиха го и го върнаха в негово естествено положение. След това отново ми сложиха гипса внимателно и ме върнаха в леглото.

Два-три месеца – не помня точно – останах да лежа в леглото. След този период ме поставиха седнал на леглото, дадоха ми две патерици, за да се придържам и за да почна да ходя полека. Аз не ги исках. Професорът ми каза:

– Вземи ги, за да проходиш, защото това лежане те изтощи.

Не стоях много с патериците, тъй като започнах сам да пазя равновесие. Страхувах се от патериците да не би да свикна с тях и след това да не мога да ги оставя.

Тогава професорът ми каза:

–  Постарай се да си купиш бастун.

–  Не искам – му казах.

–  Ти си поп – ми каза – пък си непослушен? Послушай ме, иначе ще паднеш и ще си счупиш всички кости.

Тогава се принудих да кажа на сестра ми:

–  Купете ми бастун. Бедни сме, но трябва да ми купиш бастун. Искам да хвърля тези патерици, че ме притесняват.

Беше единайсет часа преди обяд. На патерици слязох в храма на болницата. Сестра ми беше готова да иде на улица “Еолу” да ми купи бастун. Точно когато излизаше, ето, някаква госпожа с бастун в ръка влезе в църквата.

–  Тук ли е църквата “Свети Герасим”? – попита тя.

–  Да, чедо мое, това е – й каза клисарката.

–  А къде е иконата на светеца?

–  Ето я – отговори клисарката и й показа иконата.

Тогава непозната госпожа падна пред иконата на светеца и със сълзи започна да говори на глас, като всички чухме нейните думи:

– Свети угодниче Божий, аз не знаех за тебе, никога не бях чувала за тебе, нито името ти бях чувала, но ти ме удостои да ме посетиш и поиска бастуна, който купих от Йерусалим. Поиска да го донеса в твоя дом; и ето, донесох го, свети угодниче Божий. Каза ми: “Искам утре сутринта да ми донесеш бастуна!” Аз не знаех къде се намираш и разпитвах, за да узная. Ето, намерих те.

Аз, сестра ми и клисарката седяхме на стасидии близо до пангара. Тя се приближи и ни попита:

–  Какво беше това? Защо св. Герасим поиска от мен бастуна? За какво му е това нещо?

Клисарката отговори:

– Слушай да ти обясня защо светецът иска бастуна – на него не му трябва, но той има свой служител, а този служител е свещеникът, когото виждаш. Той си беше счупил крака и месеци наред страда много, но днес стана на крак и лекарите му казаха да вземе бастун. Ето, сестра му тъкмо се гласеше да отиде на улица “Еолу” да му купи бастун. И тъй, вземи бастуна от светеца и го дай на неговия служител.

Развълнувана, госпожата донесе бастуна и ми целуна ръката.

– Вземи го, отче – ми рече – и ми опрости греховете. Купих го от Йерусалим. От Божи Гроб е. Идвам – каза тя – от квартал Пробона, на края на улица “Патисион”. Там живея и там видях светеца насън.

Аз й благодарих. Взех бастуна и веднага започнах да се движа с него, след като захвърлих патериците. Нарекох този бастун “бастуна на свети Герасим” и много го обикнах. Много внимавам да не го загубя. Обаче той е много чуден бастун. Защото, когато някой имаше телесна болка, го чуквах леко с бастуна и човека оздравяваше. Наистина, много чуден бастун! Колко хубаво беше всичко! Как само светецът се грижеше за мене, най-малкият сред Божиите служители! Жив се яви на госпожата, която не беше чувала нито за него, нито за мене. Много чудни неща правят светците, затова трябва да ги почитаме. Покланям се на св. Герасим, който е лек на немощните, които ги пази със своята святост и благодат.

“Той . . .праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:45)

В параклиса “Свети Герасим” в поликлиниката много вярващи идваха да запалят свещ. Някои оставаха за изповед, други само вземаха благословение, а трети палеха свещи, прекръстваха се и си тръгваха. Идваха всякакви хора – мъже, жени, малки, големи, образовани, простовати и др. Там, на “Омония”, живееха хора от всички прослойки.

Някога имахме обичай по време на празника Богоявление да благославяме домовете с осветена богоявленска вода. Една година и аз направих това. Чуках по вратите на апартаментите, отваряха ми и аз влизах, като пеех тропара: “Во Йордане крещающуся Тебе Господи…”. Както вървях по улица “Мезонос”, видях някаква желязна врата. Отворих, влязох в двора, който беше пълен с дървета – мандарини, портокали, лимони – и продължих по стълбите. Бяха външни стълби, по които се стигаше горе, а долу имаше сутерен. Качих се по стълбите, почуках на вратата и се показа някаква госпожа. Щом отвори,  по своя обичай започнах да пея богоявленския тропар. Но тя грубо ме прекъсна. Междувременно ме чуха и по коридора от стаите отляво и отдясно се показаха някакви девойки. “Разбрах, че съм попаднал в публичен дом”, си помислих. Жената застана пред мен, за да ми попречи да ида напред.

– Тръгвай си! – ми каза. – Не е редно тези да целуват кръста. Дай да целуна кръста и, моля те, тръгни си.

Аз станах сериозен и с укор й казах:

– Аз не мога да си тръгна! Аз съм свещеник и не мога да си отида! Дойдох тук да благословя и осветя с вода.

– Да, знам, – отговори тя – но не може те да целуват кръста.

– Ама, не знам на кого прилича да целуват кръста – на тях или на тебе. Защото, ако Бог ме попита и поиска да Му кажа кой трябва да целуне кръста, тези девойки или ти, бих могъл да Му кажа: “Не ти, а те трябва да целунат кръста. Техните души са по-добри от твоята.”

При това тя леко се изчерви. Казах й:

–  Пусни девойките да целунат кръста!

Дадох им знак да приближат. А аз запях по-мелодично отпреди: “Во Йордане крещающуся Тебе Господи. . .”, защото усещах радост в мене от това, че Господ устрои по този начин да отида и при тези души.

Всички целунаха кръста. Те бяха нагласени и облечени с многоцветни рокли и т.н. Казах им:

– Деца мои! Честит празник! Бог обича всички нас. “Той праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:45). Той е Отец на всички нас и се грижи за всички. Само да се постараем да Го познаем, да Го обичаме и сами да се потрудим да бъдем добри. Възлюбете Го и ще видите колко щастливи ще бъдете.

Те ме гледаха с недоумение. Нещо се докосна до тяхната измъчена душичка.

– Драго ми е – им казах накрая – че Бог днес ме удостои да дойда при вас и да ви благословя. Честит празник!

– Честит празник! – отговориха те, а аз си тръгнах.

превод: Константин Константинов