Автор: проф. Христос Янарас

В историята на Църквата терминът „православие” се появява, за да различи истината от ереста, само че и едното, и другото – както ереста, така и православието – не се съотнасят с някакви теоретични принципи, а със събитията от живота. Ереста е отделяне от църковната община на определена група, която се оказва, че не е свързана с местната Евхаристийна общност. Ереста представлява действителен отказ от църковния начин на битие, тоест от единението и общуването в любовта. Напротив, православието е истина на католичната Църква, която се разкрива и реализира във всяка местна Евхаристийна общност. Всяка местна Църква представлява католична Църква, събитие и опит на католичността, тъй като тя възсъединява и въплъщава в себе си цялата (католична) истина на вярата, съвършенството на истината, тоест пълнотата на живота „в Христа”, и всички дарове на живота, давани ни от Светия Дух.

Текстовете от първите векове на християнството напълно очевидно свидетелстват за това, че именно католичната Църква е критерий за Православие, а не обратно (тоест не Православието е критерий за католичната Църква). Всъщност Православието има за условие участието в католичната Църква, а не сляпата привързаност към теоретичните формулировки. Фактът и опитът на католичността предшестват всички теоретични определения. Определенията се появяват само във връзка с ересите, принуждаващи Църквата да фиксира в теоретични положения своя опит за истината. В жизнената си автентичност истината предшества теоретизирането както по време, така и по същност; тя не се постига в интелектуалните формулировки, които са нейна обвивка и опазващи я граници, а се потвърждава чрез съпричастността към опита на католичната Църква.

Критерият за Православие

Необходимо е обаче да констатираме, че ереста се разкрива не само като житейски факт (т.е. схизма), но и като теоретично учение. Еретиците говорят за „истина”, която не е потвърдена от опита и вярата на католичната Църква. Именно това, че не съответства на опита и вярата на католичната Църква, е критерият за различаване на ереста от Православието. Въпреки всички усилия да се обективира този критерий в съборните определения и писания на отците на Църквата, той все така има за условие динамичната неопределеност на живота и непосредствеността на опита.

Завършените формулировки на истината и динамичната неопределеност на нейното опитно преживяване не могат да бъдат съвместени на нивото на логическото мислене, но могат хармонично да се съчетаят от гледна точка на жизнената реалност и нейната ипостасна проява, тоест на личността. Ето защо като критерий за църковно Православие служат опитът и вярата на католичната Църква, въплътени в личностите на светиите. Християнските светии се открояват не с особени морални качества, а с това, че в тях се разкрива и проявява истината. Критерият за истина е църковната католичност, а мяра за католичността е осъществяването на даровете на живота в личностите на светиите.

Подобни критерии за различаване на Православието и ереста представляват остра и недопустима безсмисленост от гледна точка на рационалистичното мислене: та те оставят без обяснение много моменти от църковната история или в крайна сметка затрудняват така нареченото им „логическо” обяснение. Например често еретиците са се ползвали от числено превъзходство, но въпреки това именно Църквата на малцинството в крайна сметка е била призната за католична. Ние казваме, че съдия по въпросите на правотата на вярата се явява народът, обединен в Църквата, обаче критерият за произнасяне на съждения няма нито обективен, нито окончателен характер и не се определя от болшинството гласове. Имало е случаи, когато ереста е спечелвала не само числено превъзходство, но и се е утвърждавала за по-дълъг период, по време на който се е представяла за автентичната църковна истина. И въпреки това Православието в крайна сметка е побеждавало, дори и ако за негов пазител е оставал един-единствен човек. Императори са се борили с Православието, подлагайки на гонения привържениците на правата вяра; представителни епископски събори са се изказвали в еретичен антиправославен дух. Случвало се е и обратното: светски управители или притежаващи власт свещенослужители със сила са утвърждавали догматична, буквалистка правоверност, като в същото време са били трагично отделени от православната истина. Обаче въпреки всички покушения „отвън” или „отвътре”, Православието все пак е издържало – в крайна сметка то е отстоявало себе си в продължение на много столетия като живо веросъзнание на народа, което се разкрива в опита и в свидетелствата на апостолите и светиите.

По какъв начин е успяла да се запази верността към този неопределен критерий, който отличава Православието от ереста? На какво се е основавало обяснението както на споменатите по-горе негови признаци, така и на много други подобни на тях, ако не е съществувало някакво обективно и непогрешимо мерило за истината? Ние откриваме отговора в тази настойчивост, с която Църквата е отъждествявала истината с живота, а живота – с неговата единствена ипостасна проява: с личността. Църквата се отказва да подмени непосредствеността на опита и на личното отношение с интелектуални схеми, нравствени предписания или структури на властта, призвани да служат на мирското господството. По този начин Православието се постига или загубва, както се постига или загубва всеки дар на живота: истинската любов, произведението на изкуството, озарението по пътищата на познанието.

Това постигане или загуба остават недостъпни за „обективните” критерии на науката и историографията – така както е недостъпен за тях реалният живот на езика, подложен на исторически изменения, творческа художествена обработка и изпълване с различна социална семантика.

заб.: Авторът използва думите „кафоличность“, „кафолический“, които се отнасят до вселенската, съборна и повсеместна църква. (бел. прев.)

Из „Вярата на Църквата“, Христос Янарас, превод от руски: Анета Иванова, ИК „Омофор“, София