Автор: архим. Захариас Захару

Дори когато сме „на път“ в продължение на много години, не бива да се отпускаме. Отците казваха, че всеки ден трябва да поставяме ново начало и да молим Бога за помощ в това ново начало. Когато имаме такава нагласа и се молим да поставим ново начало, това означава, че сме в началото на спасението. Ако всеки ден молим Бог да ни помогне да поставим ново начало и правим каквото можем, това означава, че сме по пътя към спасението.

Много е важно да изследваме себе си, за да видим доколко навярно сме се отпуснали и дали не сме изпаднали в небрежност. Не е достатъчно да се въздържаме от зло, трябва да се трудим и за доброто. Не е достатъчно да имаме психологически мир, трябва да имаме и духовен мир, който идва от „изобилието“ на утехата, която Бог ни дава. В притчата за талантите чуваме, че ленивият слуга е осъден, не защото е направил нещо лошо – той даже е опазил таланта, даден му от господаря, – а защото не го е умножил, не е работил с него, не е проявил ревност. Много е важно да имаме ревност.

Всички ние сме „по пътя“ и не бива да забравяме, че християнството се нарича „Път“.

Четем, че св. ап. Павел отивал към Антиохия, за да залови всички онези, които са „по пътя“, които намери да следват този път (Срв. Деян. 9:2), пътя на Иисус, пътя на новия Пророк, Който наричал Себе Си Месия, Божи Син. Разбира се, Самият Господ е казал: „Аз съм Пътят“ (Йоан. 14:6) и е важно да познаваме Неговия път. Знаем, че „знакът“ на Господния път е смирението, защото Неговият път е път на слизане от небето към нас, хората, и още повече към преизподнята. Затова и ние ставаме подобни на Господа само когато се смиряваме, а не когато се възгордяваме.

Всички думи, които излизат от устата на Господа, са думи на смирение, а словото, което получаваме от Него, когато го прилагаме в живота си, създава в нас дух на смирение и подготвя сърцето ни да приеме Неговата милост, както Той е казал: „милост искам, а не жертва“. Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Мат. 9:13), т.е. „не искам външни култови прояви на благочестие, искам сърцето ви да се отвори, за да приеме Моята милост“.

Господ дойде за слабите и болните, а не за тези, които са си самодостатъчни и доволни от себе си. С други думи, за да вървим по пътя на Господа, трябва да имаме духовна ревност. Духовната ревност е нещо много парадоксално, както е парадоксално всичко свързано с нашия Бог, и Неговото Евангелие е парадоксално Евангелие, защото не е човешко, а от друг свят. Павел казва, че Господнето благовестие не човешко: „Известявам ви, братя, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово“ (Гал. 1:11-12).

По този начин думите на Господ ни поставят в Неговия собствен път. Много е важно да влезем отново в Неговия път, колкото и далече да се намираме, стига да сме отново в пътя на Господа, защото Той е пътят и Той ще стане и нашият спътник. В притчата за талантите видяхме, че този, който получил пет таланта, работи и „спечелил“ още пет, а този, който получил два, работил и спечелил още два. И двамата получили една и съща похвала, една и съща награда, защото важното е да растем в пътя на Господа и така да влезем във вечното си израстване в Бога. В Посланието си към Колосяни ап. Павел говори за вечното „растене но Бога“ (Кол. 2:19).

Ние трябва да се подвизаваме в този път и Сам Господ ни напътства, като ни казва: “ Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя;
вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:28-29). Той не каза: „Дойдете при Мене, защото съм всемогъщ и премъдър, а „понеже съм кротък и смирен по сърце“. Това са двете необходими условия – да бъдем кротки и смирени по сърце, за да можем да умъртвим егоизма си, да умъртвим старото си аз, което „от самото начало“ се бунтува срещу Бога. Затова трябва да се научим от Господа на смирение и кротост.

А законите, които ни насочват към този път на Господа, са блаженствата. Блаженствата са обобщение на цялото Евангелие и съставят законодателството, което ни насочва по пътя. Дори когато изучаваме висша математика, трябва да помним и простата аритметика, че едно и едно прави две. По същия начин основата на евангелското законодателство е духовната нищета: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ (Мат. 5:3). Преди всичко трябва да осъзнаваме нашето нищожество, нашата нищета, нашата поквара, защото тогава можем да закопнеем да се издигнем над всичко това. Това е не само първото блаженство, но и основата на нашия живот, която е  смирението и себеотрицание, т.е. да приемем нашето нищожество, нашата греховност, нашата поквара, която е реалност, и да ги преодолеем.

Това са основите на Божия храм в нас. Разбира се, когато имаме такива твърди основи, започваме да градим върху тях и веднага следва второто блаженство, вторият закон, който управлява Божия път, който гласи: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“ (Мат. 5:4). Разбира се, онези, които са положили правилните основи и стоят пред Бога, упреквайки себе си като непотребни и недостойни поради своята окаяност, със сигурност ще пролеят сълзи, със сигурност ще оплачат мъртвеца, който носят в себе си, а този мъртвец е нашето сърце, което няма усещане за Бога. Ние носим в себе си един труп.

Ако сърцето ни не се съживи от усещането за Бога, ние си мислим, че сме живи – в нас имаме една помпа, която изпраща кръв, но всъщност в нас носим един труп. Сърцето ни е живо само тогава, когато имаме „Божият мир, който надвишава всеки ум“ (Филип. 4:7), както казва св. Павел, и сладостта на божествената утеха.

Започнахме да градим по този път: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“. И ако не бъдем утешени в този живот, не можем да напреднем, няма да можем да действаме по пътя на Неговите заповеди, защото Неговата утеха именно ни укрепва да действаме по Неговия път.

„Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас! “ (2 Кор. 1:3-4).

Утехата, която ни се дава, е според мярката на скърбите, които понасяме (срв. 2 Кор. 1:5). В пет стиха апостолът използва думата утешение или утеха десет пъти. И за нас е абсолютно необходимо да имаме тази утеха, за да можем да устоим в монашеския живот срещу нападенията на врага и за да имаме вдъхновение да вървим по пътя, радвайки се. Няма радост в живота ни, ако не можем да вървим по пътя с устрем.

Причината, поради която казвам всичко това, е да покажа, че чрез прилагането на Блаженствата смирението, съдържащо се в тях, се предава на нас. И продължава: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Мат. 5:5). В действителност, както казваше старецът, това, което свети Йоан Лествичник изразява в Лествицата, е, че човекът остава непоклатим, независимо дали го обиждат или хвалят. И двете неща са трудни. Ако и в двата случая останем същите, това е кротост. Затова онези, които са кротки и винаги са в мир, ще наследят земята, т.е. ще притежават сърцата си. Старецът често използва термина земя, когато говори за сърцето: „Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята“ (Мат. 6:10), т.е. „нека господства в сърцата ни Твоята воля, както цари на небето“.

Когато сме кротки, можем да наследим земята. В древността земята е била Ханаан, Палестина, която Господ обещал на евреите по време на плена. Но земята, която Господ ни обещава сега, е „новата земя“, „новото творение“, което  ни се разкрива, когато следваме блаженствата на Господ.

„Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“ (Мат. 5:6)

Тук, сред блаженствата, Господ подбужда нашата ревност, казвайки, че гладът и жаждата ни никога не трябва да намаляват, иначе не сме за Него. Нуждаем се от ревност. Господ ни разкри Своя път и ни разкри Своята ревност. И Неговата ревност била да очисти Божия дом, т.е. да съгради чисти сърца (срв. Пс. 50:12), които познават Господа, които нямат нужда да бъдат поучавани от други: „И няма да учи всеки ближния си, и всеки брата си, думайки: познай Господа“ (Евр., 8:11), а сърца, които вече познават Господа.

Пътят на Господ е изпълнен с ревност за Божия храм. И ревността Му била такава, че накрая Го погълна, а Господ смяташе това за кръщението, през което трябваше да премине заради хората. Тази ревност на Господа се проявила дори по външен начин, когато Той очистил храма и предизвикал гнева на враговете Си, а върху Него паднал целият гняв и злоба на враговете Му. Ревността на Господ да гради, да изгради Своя храм в нас била толкова голяма, че накрая тя Го погълнала докрай.

Ние също трябва да имаме тази ревност за Божия храм в нас. Винаги трябва да пазим този храм – а начинът да го направим е чрез трезвението, както казахме, за да не може никоя чужда мисъл да се настани там и да плени сърцето. Но не е достатъчно да нямаме лоши помисли, а трябва и да се трудим малко по малко, ден след ден, за да може в сърцата ни да се натрупа усещането за Бога, цялата Божия утеха или очистването на храма Господен. Ден след ден „(да) вършим свети дела със страх Божий“ (2 Кор. 7:1). Ако имаме тази ревност, ние оставаме в пътя на Господа. Ако имаме смирение и ревност, тогава всички сили на душата ни се насочват към Бога и тогава изграждаме храма на Господа в нас.

Но дори това не е достатъчно…

Трябва да се грижим за Божия храм, който съществува в нашите братя и сестри, и да правим всичко възможно, за да защитим този храм в тях, да не обиждаме по никакъв начин нашия брат. Св. ап. Павел казва: „затова, щом храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си“ (1 Кор. 8:13). Понеже познавал тази ревност и пазил чиста съвест пред братята си, той казва: защо да поставям препънка пред брата си, „за когото е умрял  Христос“ (1 Кор. 8:11), защо да обиждам брата си и да му преча да построи своя храм в сърцето си?

Така че всеки от нашите братя в Христос, всеки от нашите братя е храм на Бога, жилище на Светия Дух. Това е дългът на нашия живот: да изграждаме Божия храм в себе си и да го опазваме дори в нашите братя и сестри, чрез нашето благородство,  молитва, добри дела, чрез всичко, което подпомага изграждането на Божия храм в нашите братя и сестри, и по парадоксален начин това ще се отрази в нас самите.

Така, когато имаме негативна мисъл за нашите братя и сестри, това е нападение – оскърбление срещу Божия храм, който съществува в тях. А когато имаме злопаметие към брата си, това поддържа духа на злото в нас и се противопоставя на изграждането на Божия храм. Но е ужасно да чуем словото на Господ чрез св. ап. Павел: „Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори“ (1 Кор. 3:17).

Когато работим заедно, трябва да внимаваме един с друг да правим всичко възможно, за да изградим Божия храм в нас, а също и да запазим този храм и дори да насърчаваме изграждането му в нашите братя. Когато ни обидят с нещо, не печелим нищо, като отвръщаме на обидата, ако чуем една лоша дума за нас и отвърнем с пет  лоши думи или когато ни критикуват и се оправдаваме, по този начин не съзиждаме Божия храм нито в себе си, нито в братята и сестрите си. Но когато ни обиждат и ние се смиряваме, за да защитим Божия храм, тогава със сигурност ще доведем брат си до любочестие, така че и той да започне да се смирява и да търси помирение – помирение с Бога, да търси по-добри отношения с Бога и с братята и сестрите си, и накрая да може да построи Божия храм в себе си.

Това може да се случи по много начини. Най-важният е да се молим един за друг. Когато се подготвяме за Литургията, всеки идва на нея с голяма вътрешна борба, за да може Господ да го приеме и да бъде приет в тази обмяна на живот, която се извършва по време на Литургията. Нашата тревога е: „Ще ме приеме ли Господ, мен, който съм толкова недостоен?“ Защо да не си спомним за нашите братя и сестри, които преминават през същата вътрешна борба, и да кажем: „Господи, благослови предстоенето на моите братя и сестри и изпълни сърцата им с даровете на Твоя Дух и нетленната утеха на Твоята благодат“. Ако имаме такава нагласа, животът ни ще нараства по чудодеен начин, ще „градим живота“, както би казал старецът. Старецът често изразяваше това по един много общ начин: „Да градим живот“, като имаше предвид изграждането на Божия храм в нас самите и в нашите братя и сестри.

Наистина е чудесно, когато знаем, че нашият брат се черкува или пристъпва да се причасти, да се помолим да има благословено предстоене и да бъде приет от Господ. Ако желаем това за нашите братя, със сигурност нашето причастяване ще бъде различно. Опитайте и ще видите, че сякаш се причастявате за първи път. Дори когато не можем да бъдем на Литургията и сме в стаята си поради някаква болест или спешна работа и се молим за нашите братя и сестри, които са на Литургията, и за свещеника, който я отслужва, казвам ви, че ще получите същата радост и същата утеха като вашите братя и сестри на Литургията. Затова трябва да направим всичко възможно, за да подкрепим, да запазим Божия храм.

Ден след ден трябва да поставяме ново начало. Ако поставим ново начало, нашите отци ни уверяват, че сме на пътя към спасението. Ново начало за изграждане на Божия храм в нас самите, но и за запазване на Божия храм в нашите братя и сестри. Когато го правим, ние изпълняваме двете големи заповеди, от които зависи всичко: да обичаме Бога, като Му даваме цялото пространство в нас, и да обичаме братята и сестрите си, като им помагаме да направят същото в тях (т.е. и те да дадат цялото пространство на Бога).

Когато бях малък, чух една възрастна жена в нашето село да казва на сина си: „Не прави това, не защото е порочно или лошо, а защото рушиш Божия храм“.

Тя беше обикновена жена, но умът ѝ беше много богословски: тя не искаше греха, защото грехът разваля, разрушава Божия храм. Много богословско, много евангелско изказване! Докато ако кажем, че грехът е нещо неморално, антисоциално, зло и т.н., винаги ще има аргументи срещу всичко това. Но когато насочим мислите си към изграждането на Божия храм, това е толкова истинско, толкова реално и вечно, че и спор не може да става.

Господ извоювал всемирна победа над врага и смъртта – тези двама врагове на човечеството. Той постигнал тази победа по парадоксален начин: атаките (обидите) и гневът на врага, както казва пророк Исаия, съкрушили Господа. Ако беше възможно, врагът щеше дори да смаже(съкруши) костите Му. Заради нас Господ целият стана една рана, отгоре до долу, така че нямало къде да Му сложат превръзка, казва Исаия (вж. Исаия 1:6). Пророкът така реалистично прозрял трагичното събитие на Божията жертва за нашето спасение. Цялото жестокост на злото, натрупано от началото на падението на Деница до падението на човека, се стоварила върху Господ. И Господ се навел  под тази вълна, без да се съпротивлява. Той приел всичко това заради нас, защото „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син“ (Йоан, 3:16). Той излязъл след тази вълна, вдигайки се от мъртвите, и царува вечно.

Така и ние, когато срещу нас се надига изкушение, било от брат, било от болест, било от нещо друго, и ние смиряваме себе си, като насочим погледа си към Онзи, Който е извървял този път преди нас и може да се смили над нас, и преминем под вълната, тогава ще излезем невредими от другата страна на вълната, т.е. ще бъдем участници в Господната победа.

Тогава истински велик не е онзи, който показва силата си, поставя „противника“ си на мястото му и оставя егоизма си да надделее. Това не е победа, защото злото се удвоява, утроява и умножава. Истинската победа се състои в това да можем да се наведем и да излезем отзад, като участници в Христовата победа. Победата е в смирението. Виждаме това многократно в разказите на отците. В книгата на авва Доротей четем, че един от другите монаси, който живеел над авва Доротей, го опикавал с урината си и тръскал одеялата си, които били пълни с дървеници. Умореният от работата си в манастира авва Доротей спал през нощта, но на сутринта се оказал целия нахапан от дървениците, които неговият събрат хвърлил върху него. И никога не казал нито дума на този монах, за да не смущава съвестта му. Този монах, който бил прост и не е знаел какво точно е направил, може би  бил спасен по молитвите на авва Доротей. А авва Доротей е жив и прославен във вечността пред Бога и ние го почитаме като наш учител и отец.

При отците пустинници откриваме много такива примери. Те излизали победители, когато, бидейки ударени „по дясната страна“ (Мат. 5:39), обръщали лявата страна, без да отвърнат на злото. Победата за тях била да реагират със смирение и да не отвърнат на злото. Гневът е като запалване на огън, както ни казват нашите отци. Затова светите отци казват , че просто и само да се оправдаваме – колко повече, когато отмъщаваме за злото – означава, че мразим душата си, защото, когато се оправдаваме и защитаваме правата си, губим възможността, която ни се дава, да придобием победа за душата си. Както казва св. ап. Павел: „защо по-добре не си останете обидени? Защо по-добре не претърпите щета?“ (1 Кор. 6:7). Защото така ще станете участници в победата на Господа, Който е казал за Себе Си: „бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков“ (Откр. 1:18).

Това е пътят към всяка победа – да не се оправдаваме, а винаги да се смиряваме и така ще излезем победители. Нека винаги да сме готови да поискаме прошка, дори когато смятаме, че не сме толкова виновни, защото съм сигурен, че това ще доведе брата ни до любочестие и ще го накара да се замисли сериозно не само за нас, но и за Божиите заповеди и да намери сили да започне да гради Божия храм в себе си. Истинската победа е да се научим на смирение и всичко, което правим в монашеския живот, е насочено към това да вървим по смирения път на Господа, защото „во смирении Его суд Его взятся“ (Ис. 53:8), т.е. чрез Своето смирение Господ донесе победата.

Ако обичаме безсмъртната си душа – а не злото,  което се е превърнало в наша душа и което трябва да мразим – тогава никога не трябва да се оправдаваме, а винаги да упрекваме себе си пред Бога и по този начин  изпълняваме всички заповеди. Господ каза: „кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим“ (Лука 17:10).

Само когато действаме по този начин, правим място на Божията благодат да действа в нас. Началото винаги е трудно, но когато проявим постоянство в началото, тогава идва утехата на Божията благодат и тази утеха ни помага и пътят става лесен, тогава познаваме голям покой, голяма утеха по този път, защото тогава наистина започваме да ставаме „от Бога научени “ (Йоан 6:45).

 

Въпрос: Отче, в случай на болест, как човек отива под вълната?

Отговор: Като казваме на Господ: „Господи, знам, че Ти си добър и си източник на всяко благо, и ако си позволил тази болест да ме намери, това означава, че тя е за мое добро. Но понеже съм сляп, помогни ми да видя как да намеря това, което е добро за мен, помогни ми да се науча на смирение, за да придобия Твоята благодат, и Твоята благодат ще покрие болестта ми и още ще възпълни моите недостатъци.“

Много пъти, ако се смирим, може и да не оздравеем, но утехата, която ще получим, ще ни издигне над болестта, а това е истинската победа.

Ако превърнем болестта си в празник, имаме нетленната Божия утеха, която ни покрива, а тя е „по-добра от живота“ (срв. Пс. 62:4). Затова трябва да се научим винаги да упрекваме себе си, че преди всичко сме заслужили тази болест, която ни е сполетяла, че може би Бог я е допуснал, за да ни научи на нещо ново, да ни напомни за смирението, което трябва да имаме в живота си. Трябва да вярваме, че това е за наше добро, и дори когато не го виждаме, трябва да помолим Бог да ни го покаже. Но Бог винаги остава благословен во веки (срв. Йов 21), както ни учеше старецът. Това е една постоянна величина в живота ни – че Бог остава благословен, тъй като е благ. Ние държим тази постоянна величина като стълб на живота си и се въртим около нея, докато не видим доброто, което идва от нашата болест.

Понякога се страхуваме да говорим, но ако изучаваме пътя на Господ, ще видим какво изстрадал по този път и ще видим всичко, което е ценно в очите на Господ. Затова да страдаш с чиста съвест пред Бога, т.е. заради Неговите заповеди, е голяма слава, казва св. ап. Петър (1 Петр. 1:20) Но всяко страдание може да се приеме по начин, съответстващ на Неговите заповеди, ако се смирим, и тогава ще получим по-голяма слава.

Но това, което наистина исках да кажа, е: да помним, че сме храм на Бога и че целта на живота ни е да изградим този храм в себе си. Но това е само едната половина. Другата половина е да помагаме на нашите братя и да имаме такова общуване  с тях, че да поддържаме и съхраняваме Божия храм в тях. За да стане всичко това, трябва да пазим думите на Господа, защото Неговите думи и заповеди идват от смирения Дух, а смирението носи благодатта, която прави всичко за нас.

Във всички четива от Евангелията от неделните дни преди Великия пост – за митаря и фарисея, за блудния син, за талантите, за Неделята на Страшния съд – виждаме, че цялото човечество е разделено на две категории: такива, които се оправдават, и такива, които се упрекват и поемат вината върху себе си. Онези, които могат да се укоряват, застават смело пред Господа, както например онези, които усърдно  работили с дадените им таланти, казали: „Господи, ето…“, и Господ ги прославил, но за сметка на това осъжда онези, които се оправдават.

Това са двете състояния, които откриваме в двете категории на човечеството и които ни съпътстват и след гроба.

Нека изберем благото състояние.

Простете ми!

превод: Константин Константинов