В първата част на нашата статия видяхме какъв трябва да бъде истинският християнски живот според о. Емилиян Симонопетритски, който коментира текстове на св. Максим Изповедник. Словото му сякаш беше адресирано само до монасите, но реално засяга всеки човек. Как се случва това? Ще прибегнем до богословието на о. Симеон Крайопулос, който нагледно показва, че търсенето на благодатта не е въпрос само за монасите, а засяга, както казахме, всеки християнин:

Автор: Димитрис Г. Йоану

продължение от тук

Трябва да търсим благодатта осезаемо

В книгата си „В пустинята на света – християнинът през 21 век?“ той споменава факта, че в ранната църква благодатта е била осезаема и е водила вярващите към мъченичество. По-късно, през 4-ти в., опасността от секуларизация довежда вярващите до пустинята и се ражда монашеството, а след това, когато се появява тенденция към секуларизация на самото монашество, се появява св. Симеон Нови Богослов, който възражда въпроса за осезаемата благодат в Църквата, а св. Григорий Палама богословски подкрепя учението на св. Симеон за нетварната светлина. „И ние днес – казва свещеникът – трябва да се отличаваме с този дух, да търсим благодатта осезаемо.“

Духът на истинското себесмирение

Християнинът, учи о. Симеон, е истинският човек и ще стане истински човек „не чрез това, което прави със себе си, а чрез това, което Бог прави в него“. Така че сред модерността, в нашето общество съществува манталитетът на търсене на социален „блясък“, необходимост да изглеждаме пред другите като учтиви, „джентълмени“, „цивилизовани“ и т.н. И всеки отделен човек днес изпитва потребност да изглежда така в собствените си очи, да формира добър образ за себе си. Вежливостта, добрите маниери, възпитанието и т.н. сами по себе си не са лоши, но когато към тях се подхожда в такъв дух на самоизтъкване, те могат да се окажат примка за християнина.

След това той споменава за един подвижник на Атон, който нямал такъв образ за себе си и казвал: „Аз съм куче“. Той отивал в манастирите, за да иска храна, и ако му я давали, благодарял, а ако не му я давали и го отпращали, той пак нямал нищо против и благодарял. „Аз съм куче, ако хората искат ми дават, ако не искат, не ми дават“, казваше той със смирение. Изобщо не му беше трудно да има този дух, да заеме това отношение, да има тази позиция. Това е необходимо за всеки християнин. Този конкретен подвижник не се сърдел, ако другите му говорели лошо, нито се учудвал, нито реагирал за това поведение. Той живееше тази истина, тази реалност на истинското себесмирение. И е необходимо, казва о. Симеон, и ние, миряните, да имаме този дух, този начин на мислене.

Свещеникът споменава първото си посещение на Света Гора, където открива, че отците там са свободни от този дух, който ни кара да страдаме. Това означава, че те изобщо не се опитвали да направят добро впечатление на другите и на себе си. Това е много важно нещо. Ако човек се откопчи от този стремеж, тогава, казва отец Симеон, настъпва „трезвение“. Тоест човек се уповава на себе си, наблюдава себе си, наблюдава само съвестта си, за да бъде чиста. И колкото по-ясно се чува гласът на съвестта, толкова повече човек се съобразява с нейния глас и тогава той се очиства още повече и го осенява Божията благодат.

Живеем в епохата на култа към себе си

Отец Симеон отбелязва, че този дух, нуждата от самоизтъкване, се култивира в днешно време, от няколко десетилетия, повече, отколкото в миналото. Днес ние сме по-загрижени другите да си създадат добро мнение за нас, отколкото са били нашите предци. Можем да отбележим, че живеем в епохата на култа към себе си. Трябва обаче да се опитаме да се освободим от всичко това. Както вече казахме, ако се избавим от това и придобием чиста съвест, това ще роди и вярата в нас; човек ще стане прост, смирен, готов да се отдаде в простота и смирение на Христос, безрезервно.

Следователно проблемът не е в това, че живеем в света, а в това, че се отличаваме по този дух. Ако заради него не бдим над съвестта си, няма да разберем, че имаме и страсти. И не трябва да позволяваме на страстите да действат в нас. Ние сме управлявани от страстите си и работим за тях, без дори да го осъзнаваме. Може дори заради тази страст да се занимаваме с молитва или с нещо друго духовно. Тогава човек не се смирява пред Бога, не се бори истински със страстите, а работи за тях, дори ако, както казахме, върши духовни неща. Трябва да се трудим заради смирението.

Кой наистина следва Христос?

Както виждаме в Евангелията, Господ доброволно върви към страданието. Това, без да го разбираме, ни скандализира: защо трябва да вървим към Кръста, когато можем да го избегнем? Трябва дълбоко и истински да приемем страданието на Христос, т.е. че Бог наистина ни прави Свои чеда и т.н., но и „ни подготвя за клане“. Всеки, който е Христов, страда. Не трябва да живеем за себе си, за да приемем истински Божия призив. Старият човек живее в нас и не иска да умре. Трябва да следваме Христос в Неговото разпятие за нас: трябва да се съразпнем с Него. Няма значение колко ще пострадаме, а че от страданието ще излезе нещо добро. Това клане ще бъде изкуплението.

Трудно е, казва отец Симеон, да се съобразим с този дух. Той дава за пример апостолите Иаков и Йоан, които малко преди Христос да бъде разпънат, Го помолили да седне единият отдясно, а другият отляво, когато Той ще царува – както те смятали, в светски смисъл – в Израил. Те били рибари, прости хора, и въпреки това в тях живеело властолюбието. Те все още не разбирали нищо от учението на Христос. Те били с Христос, обичали Го, но не Го разбирали. „Те държали на това, което имали в ума си“, казва отец Симеон.

Така че е възможно да сме християни, но да си нямаме и бегла представа за всичко това. Не разбираме какво иска Христос. „И докато уж сме с Него, се занимаваме със себе си; което, разбира се, е егоизъм, показност, искаме да се покажем и т.н.“, отбелязва свещеникът. Но в крайна сметка Христос казва, че който иска да бъде пръв, ще бъде последен и ще стане слуга на другите. Но нашият дух е да бъдем „светски“ хора, но да имаме и Божиите блага. Това е „лукавство“ и „предизвикателство“.

Успяваме да държим Светия Дух бездеен в себе си

Освен това ние днес, макар и кръстени – кръстени сме в детството си – възродени в смисъл, че имаме Светия Дух в себе си, „успяваме да Го държим там бездеен“. Така че не е нужно да търсим някъде навън, а единствено в себе си; за да открием това съкровище, вложено в нас чрез светото кръщение. Трябва да има истинско покаяние, изповед и Бог ще даде прошка, ще възпламени благодатта, която сме получили при кръщението. „Да поставим истинско начало.“ Трябва истински да се отречем от себе си, истински да повярваме „и чудото ще се извърши“.

Христос дойде и се роди далеч от шума на света; Неговото Рождество е тихата тайна. Въплъщението е станало в тишина, в уединение, в покой, напълно далеч от светския дух и няма нищо общо със „света“. „Да се отдадем на това мълчание“, казва о. Симеон, особено в богослужението, „свободни от самите себе си“. „Защото нашето Аз, грешник и пленник на страстите и слуга на идолското его, не разбира нищо от тези неща. Колкото и да слуша, колкото и да е добре разположено, то не разбира нищо“.

Да се отречем от себе си

Душата, отбелязва отец Симеон, „обикновено остава в своята черупка, в своето его, в своя мрак, в своето невежество: тя е в погибел“. Трябва да разберем, казва и повтаря свещеникът, какво означава „да се отрека от себе си“. „Да се отречеш от своето униние, от своята меланхолия, от своя груб и непохватен характер, от своите приумици, от своите привички, от всички онези неща, които отдавна имаш“. Господ казва да се отречем от нашето Аз. „И това, което смяташ за най-добро, от това също да се отречеш. Но егоизмът не ни оставя. Трябва да кажем „сбогом“ на света, на светското мислене, на това, което е „скъпо“ за нас. В края на краищата, ако човек не каже, както казва авва Амон в Патерика: „Аз и Бог съществуваме в света“, той не е спасен. Светското мислене понякога завладява и монасите. Голямо дело е да се решиш да станеш Христов, да последваш Христос. Това става лека-полека. Необходимо е време, за да се роди душата отново, „да стане такава, каквато Христос иска да бъде“. Дълбоко в себе си, повтаряме за сетен път, трябва да се „отречем от себе си“ и Господ „да види на практика, че е станало това“.

Който наистина се е отвърнал от шума на света, има в себе си Божията радост. Трябва, както казва свети ап. Павел, да се разпнем за света. „Въпреки това ние съжаляваме себе си, грижим се за себе си, за да не бъдем лишени от нещо и случайно да не бъдем почетени“.

„Постави начало“, казва свещеникът. „Бог ще ти даде да вкусиш какво означава да се отречеш от себе си. За да се утвърди това в теб, разбира се, е нужен път – Бог знае; но Бог ще ти даде времето на живота; Той няма да те онеправдае.“ Бога дава предвкусване на истинския живот, „и ако това липсва, човек трябва да се безпокои“. Господ дава предвкусване.

„Но особено в духовния живот Господ ще намери начин във всеки, който има добро разположение, който има искреност в себе си, който има прямота, който има желание, който има вяра, Господ ще намери начин да даде истински вкус на духовния живот; толкова, колкото всеки може да почувства и да подслади душата си. Господ ще намери начин да направи това. Господ ни дава тази сладост, за да проявим любочестие“.

Истинското покаяние е възможно и днес

„Благословена е душата, която, когато получи от Бога този сладък вкус, проявява любочестие и действа по съответния начин: веднага откликва, веднага тича при Господ, веднага се възползва от този вкус, от това привличане, от този духовен опит.“ И все повече и повече Бог отваря в тази душа пътя, „дава й нови вкусове, изобилие от вкусове“. И все пак, за съжаление, ежедневието ни поглъща и завладява.

В този момент отец Симеон се чувства оптимист. Той вярва, че подобна промяна в мисленето и покаянието е възможна в света, защото конвенционалното християнство, особено това на Запада, се е сринало. Той е оптимист, че хората отново ще почувстват желание за истинско покаяние. Това е така въпреки факта, че за да се роди духовно отново, човек трябва да „умре“. „Цялата тази реалност на света трябва да бъде изоставена, за да се живее истински“. „Божиите дарове – казва той – са всички неща, включително цветята, дърветата, ливадите и т.н., но както и Христос, човек трябва първо да умре дори за тях (Господ доброволно отишъл на страдание), за да ги види отново такива, каквито Бог наистина ги е създал“.

***

Така че

не е нужно човек да напуска света, за да живее истински духовен живот.

Отец Симеон не вярва, че човек трябва просто да се отърве от един или друг грях, а от т. нар. „старо Аз“ – термин, който много по-добре илюстрира цялото болестно състояние, от което човек се мъчи да се отърве. „Препятствието не е просто грехът. То е, че се бориш да спасиш своето Аз“ – пише той, както видяхме, на едно място. „Ние не смеем да се откъснем от стария човек“, пише той на друго място.

Старото Аз, подобно на хронична психопатия, бавно се установява в нас и става почти втора природа. Терминът „стар човек“ всъщност е философска категория и се отнася до дълбоко, не само психологическо, но и психодинамично и онтологично равнище, където възниква и се ражда съществото „човек“. В бездънните дълбини на Аз-а, откъдето извира самото Аз, всъщност се намира дълбокият Аз, „сърцето“, което означава най-вътрешния човек, където в крайна сметка клони цялата нравствена ипостас на човека, неговото позоваване на Бога или затваряне в себе си, неговото отдаване на другия или себелюбието. И отец Симеон, с помощта, както се разбира, на някой духовен отец, ни приканва да усетим дори в нашия свят стария човек и да го отхвърлим. Не мястото е това, което спасява, а отношението, което заема сърцето. И човек трябва истински да се отдаде на Христос и да остави Господ да действа в него, живеейки дори в най-големия шум на света.

***

Християнството всъщност е невероятно модерно

Завършваме със следното наблюдение: видяхме, че късният модернизъм, постмодерното състояние, говори за „разтваряне“ и „смърт“ на Аз-а. Деконструкцията каза много за всичко това. И така, тук нашите съвременни отци от Добротолюбието говорят за „смъртта на Аз-а“, и то истинска смърт. В рамките на философските теории – тема, в която не можем да навлезем тук – егото всъщност се рециклира и триумфира, мислейки, че „разтваря себе си“. Дори депресията, болестта, която бичува през 21-ви век, всъщност е прикрито его. Истинската смърт на „егото“ е краят на фанатизма и преодоляването на егоизма. В това отношение християнството все още е невероятно модерно.

Край на статията

превод: Константин Константинов

Вижте още подобни статии: