Автор: старецът Никон Светогорец

Молитвата е една голяма тайна, върху която се основават всички други тайнства. Целият живот на Църквата е основан върху молитвата. Тя е толкова важна, че един отец на Църквата казва, че е по-добре да спре дишането, отколкото молитвата ти.

На молитва не може да ни научи никой друг. Никой няма да ти каже как да се молиш, но се научаваш сам. Както никой не те учи как да виждаш, как да слушаш, научаваш го лично, ти самият. Ако някой ти каже нещо за молитвата, както правим сега, това просто е една подбуда, за да започнем да живеем молитвата. И ще се научим сами от първа ръка какво е тя и как трябва да се молим.

Всички добродетели ни подготвят да се съединим с Бога. Това е целта на живота ни, единението с Бога, обожението, както казват богословите. Нещо друго страшно се случва с молитвата. Молитвата ни съединява с Бога, не ни подготвя за съединението. Затова преди да се срещнем с Бога, трябва да сме подготвени. Трябва да внимаваме как ще застанем на молитва. Това има своята роля, не е нещо незначително. Един много образован човек ми казваше: „Какво значение има как стоя? Значение има как стои душата“. Да, но това, което той не знаеше, а и всички ние не знаем е, че, както казва един светец на Църквата, душата се съ-образява с тялото. Душата възприема положението на тялото. Не можем да седим както седят индуистите и да казваме: Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Ще седнем със събрани ръце, ще се прекръстим и ще се помолим. Трябва и тялото да се научи да се моли, не само душата. Да помним това, за да можем да го използваме. Например не винаги се чувстваме добре и нямаме желание да се помолим, – защото може да сме изморени, да сме изпаднали в нерадение, лукавият да се намесва и да причинява в нас досада, тъга, духовна суша, какво ще правим тогава, когато нямаме разположение да се молим? Ще се прекръстваме, ще кажем „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“, ще коленичим, ще направим един поклон и ще станем.  Кръст, молитва, поклон и отново същото. Така тялото ще увлече и душата и тя ще започне да прави поклони, да пада и да става заедно с тялото. Именно затова ще се подготвяме, като стоим правилно на молитва.

Второ, преди да започнем да се молим ще забравяме всичко, което са ни сторили. Ако в часа на молитвата помним със зло някой, който ни е наскърбил, молитвата ни е напразна. Не трябва да имаме злопаметност, особено в часа на молитвата. Св. Писание казва, че злопаметният убива себе си. Затова един отец на Църквата казва, че молитвата на злопаметния е като семе върху камък.

В молитвата „Отче наш“ казваме: „и прости над дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“.

Разбираме ли изобщо какво говорим? Казваме на Бога: „Прости ни, Боже, знаеш ли как, както и ние прощаваме“. Така ли да ни прости? Както ние прощаваме? Я помислете отново какво говорим. Не Му казваме да ни прости, а Му казваме: „както и ние прощаваме“. Горко ни. Затова е толкова важно това, което казвам, че ще стоим правилно и ще забравяме всяко зло, което са ни сторили. И след това ще започнем молитвата.

Винаги трябва да започваме с благодарение. Ще благодарим на Бога. Защо да Му благодарим с всичко това, което става и страдаме, мъчим се и имаме толкова болести? Защо? Има ли нещо, за което да Му благодарим? Но помислете, обикновено виждаме това, което ни липсва и добре правим, за да се подвизаваме да го придобием. Но помисляли ли сме някога колко неща вече имаме, за които трябва да благодарим на Бога? Защо ние да имаме зрение, а други не, толкова ли сме добродетелни, че Бог ни е дал очи и можем да виждаме? Знаем какви добродетели имаме – всеки от нас. Защо Бог да ни дари очи, да не би да ни ги е дължал? Казахме ли някога: „Благодаря Ти, Боже мой, че виждам!“ Защо да виждаме? Не можеше ли да сме се родили слепи? Какво сме направили, за да ни Бог даде този дар? Не направихме нищо. Родихме сме със зрение, не сме направили нещо, за да заслужаваме зрението като дар. Но казахме ли някога: „Благодаря, че виждаме“? Че чуваме? Че можем да говорим? Дължал ли ни го е?  Не. Ние си мислим, че Той ни е бил длъжен.

Св. ап. Павел казва: „за всичко благодарете“ – апостолът има предвид и за нещастията, които ни се случват,- но ние сме стигнали до такова положение, че не благодарим на Бога дори за Неговите дарове и си въобразяваме, че сме християни, и то добри.

Ще гледаме какво ни липсва, ще се молим Бог да ни го даде, но нека кажем и едно „Благодаря!“ за това, което вече ни е дал и което вече имаме. Благодарните хора, които са се научили да казват „слава Богу!“, Бог ги привлича към Своята любов, като им дава тозчас това, за което молят. На благодарния човек Бог веднага дава това, за което моли, защото знае, че той няма да се отдалечи от Него. При неблагодарния, на този, който не се е научил да казва „слава Богу“, Бог се забавя да изпълни неговото желание. Умишлено, за да го задържи колкото се може повече в молитвата, колкото се може повече до Него.

Искаме ли Бог да ни чува? Ще започваме със: „Слава Богу! Благодаря Ти, Боже, че виждам, че слушам, че имам дом, дреха, легло да спя, приятели, че говоря, че чувам“.

Вторият стадий на молитвата е изповедта. Ще изповядваме греховете си. Бог ги знае, но и ние трябва да ги осъзнаваме, защото ни харесва да забравяме това, което сме извършили (т.е. греховете си), винаги смятаме себе си за по-добри, отколкото сме и затова не понасяме критики от другите. След благодарението и изповедта идват прошенията – „Боже, искам това, искам онова, помогни ми да постигна едно, да придобия друго“.

Сам Христос ни увещава към това: „който търси, намира“. Това не е лошо, Бог ни увещава и даже казва по какъв начин да търсим, да се молим. Първо, трябва да се молим и за другите. Няма да казваме: „Кой съм аз, че да се моля за другите? Аз имам нужда други да се молят за мене!“ Това лъжесмирениена друго място! Ще се молим за другите, както ще молим и другите да се помолят за нас. Когато ап. Петър бил в тъмницата, „в това време църквата непрестанно се молеше Богу за него“. Във всеки дом се отправяла усилена молитва. По чудесен начин Ангел го освободил от тъмницата, отишъл в този дом, похлопал на вратата, една слугиня отишла и попитала отвътре:

– Кой е?

– Петър съм.

И тя от радост вместо да му отвори, го оставила отвън и хукнала вътре, викайки: „Петър, Петър!“

Един апостол-чудотворец имал нужда от молитвата на една слугиня. Нима ние нямаме нужда от молитвите на другите? И ние ще се молим за другите.

Молитва е като милостиня. Вижте, човекът не е само тяло, а душа и тяло. Не съществува само материална милостиня – и нея ще дадем. Но когато Христос казва „блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани“ – няма предвид само парите, които ще дадеш на някой, дрехите или яденето, ако имаше предвид само тази милостиня, тогава как се осветили толкова светии, които се подвизавали по планини и хълмове? Каква милостиня е дала преп. Мария Египетска? Ще ви кажа – молитва. Тази духовна милостиня. Тази, която християните дали чрез молитвите за затворения в тъмница ап. Петър. И колкото по-горе стои душата от тялото, толкова по-горе стои и духовната милостиня от материалната.

Говориш с някой, напрежението нараства, ядосва се, ти отстъпѝ, ако ще да си прав. Утре, вдругиден, когато е спокоен, ще му кажеш твоето мнение. Дай милостиня, помилвай душата му. И от друга страна, колкото по-горе стои душата от тялото, толкова по-тежки са духовните грехове от телесните. Ще се молим, с доверие, с търпение, с настояване. Каквото печелим бързо, бързо и го губим. Каквото печелим с труд, пребъдва. Авва Амун се молил 14 години Бог да отнеме от него страстта на гнева. Така ще се молим. Колкото повече душата доближава Бога, толкова повече радост и щастие чувства и човек може да я опише. Затова един светец използва една страшна дума за молитвата, казва, че „молитвата е сливане на душата с Бога“. Затова духовните грехове са толкова тежки. Когато правим нещо, което дяволът иска, означава, че вече сме го доближили. И накрая какво правим? Св. Писание го казва ясно – един пророк се молил Бог да освободи израилтяните, защото били завладени от врагове. И Бог му казва: „Наказах ги, защото съгрешиха„. Какъв грях извършили? Блудствали. Как? Един народ как може да блудства? Прилепили се към други божества. Това е духовно блудство. За един християнин това да чете индуистки и будистки книги, за да намери спасение в тях, е блудство с дявола. И е по-голямо блудство от телесното. Много телесни блудници се покаяли и спасили, но тези, които блудстват по такъв начин, знаете ли колко трудно се съвземат, за да разберат, че са направили някакво зло? Да четеш от интерес, за знание – да, но не за да черпите начини на спасение. Горко на този, който оставя Църквата, за да отиде в „църквата“ на дявола. Знае какво оставя и къде отива. За индуистите и будистите Бог може да намери някакви оправдания и да ги спаси. Но за християнина, който казва: „искам да ме погребете без поп!“, няма спасение. Защото той знае какво оставя. За християнина, който казва: „И дзен е път на спасение“, не съществува спасение. Защото единственият път, който знаем, е Христос, Той не е само Истината, а и Пътят, по Който ще влезем в тази Истина.

Ще се научим да се молим. С доверие и търпение. Бог ни чува, Света Богородица чува ни, светците ни чуват. Има една чудотворна икона на Света Богородица на Света Гора – Скоропослушница. Слуша ни тозчас. Тук правим една груба грешка, добре че Света Богородица не ни взема насериозно, горко ни в противен случай. Наричаме я Скоропослушница, радвам се да е Скоропослушница – откъде-накъде? Ще прояви послушание към теб? Ти си неин старец? Кой си ти, та да проявява послушание към тебе? И ако не те послуша, какво ще направиш? Затова трябва да внимаваме какво говорим. Не ни е от полза и е опасно да е Скоропослушница – да ни слуша бързо, защото много пъти не знаем какво искаме и какво молим.

Бях в чужбина, в голям град, една гъркиня беше завела мъжа си в болница, който беше болен от рак. Тя разбра, че и аз съм там. Свързва се с мене и в болката си ми каза и за един страшен случай. Ще молим за това, от което имаме нужда. Сам Христос ни увещава към това, но ще оставяме нещата в ръцете Му, на Неговия съд. Няма да претендираме. Има един манастир в Гърция, манастирът Агатон, преди  няколко години стана известен в цяла Гърция, защото тялото на един от отците на манастира се оказа нетленно. Отец Висарион. Жената ми каза:

– Геронда, той бе мой духовник. Наистина е свят човек и тленни да бяха останките му, пак е свят човек! Ходих често в манастира. Там има една чудотворна икона на Света Богородица. И мнозина се молят, отиват и молят Света Богородица. И един ден колко се натъжих не можете да си представите.

– Защо?

– Една жена беше паднала пред иконата и плачеше. „Излекувай детето ми! – викаше. – Излекувай детето ми! Настоявам да го излекуваш! Нямам друго дете!“ 12-годишно дете имало рак по цялото тяло и щяло да умре. И майка му плаче пред иконата на Света Богородица. „Нищо не видя от живота! На 12 години е! Настоявам да го излекуваш!“. Аз плачех от болката на тази майка, но гледам папа-Висарион да клати глава много огорчен и разстроен. Мина време, след 8-9 години отивам отново при моя духовник и докато говорехме, държеше един вестник в ръцете си и ми каза ми: „Помниш ли едно чудо, което направи Света Богородица с една жена?“ – защото станало чудото, детето се излекувало. Ракът по цялото тяло изчезнал. Живеем чудесата.- „Помниш ли я?“ Мога ли да я забравя? Докато умра ще я помня! „Прочети във вестника“.

Младеж на 20-21 годишна възраст се запознал с едно 17-18 годишно момиче, за нещо не се разбрали, взел един пистолет, убил момичето, убил баща си, убил майка си, която се помолила с толкова сълзи пред иконата на Света Богородица да го излекува, и накрая се застрелял в слепоочието. Къде е сега това дете? Тези родители? Внимавайте, не искам да кажа, че няма да се молите да се излекуват децата ви или че ако се излекува, след това ще ви убие. Друго искам да кажа. Не знаем какво ни е от полза, за да претендираме от Бога. Ще се молим с търпение, Сам Христос ни дава пример в Евангелието с жената и неправедния съдия. Ще се молим както Христос. И Христос коленичил, пролял капки кървава пот и казал: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“. Ще казваме на Бога какво искаме, „но не както аз искам, а както Ти“. Нека да стане не както аз искам, а както Ти искаш, защото не знаем дали винаги това, което молим, е добро. Ние го смятаме за добро. Но добро ли е? Ще завърши ли добре? Запознаваме се с една девойка, искаме да се оженим, виждаме, че е добро момиче. Да се помолим – Боже мой, Света Богородице, помогни ни да вървим добре, да създам семейство с нея, добро момиче изглежда. Ще го направим. Но ще добавим: „Но ако е Твоя воля. Ако е за наше добро.“ Ще се молим, но ще имаме и доверие в Бога.

Ние не обичаме себе си повече, отколкото Христос и Света Богородица  обичат нас. Колкото и да обичаме себе си и другите, живи сме, не сме умрели нито за себе си, нито за другите, но Христос проля кръвта Си за нас. Нима е възможно да позволи нещо, което ще е зло за нас? Той знае защо е добро това, което допуска да ни се случи. Не знаем какво ще ни донесе утрешният ден, знаем обаче Кой е Този, Който ще ни донесе утрешния ден. Затова – „Боже, помогни ми, ако е Твоята воля“. Затова Писанието казва, че има пътища, които изглеждат много хубави, но накрая  те очаква смъртта. По-добре да не беше тръгвал. Прости неща. Затова е добре да ги помним.

Казахме, първо, благодарение, второ, изповед, трето, прошения с доверие и настояване.

Следва

превод: Константин Константинов