Часът на Бога (първа част)

Автор: митр. Атанасий Лимасолски

Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството небесно. Блажени сте Вие, когато Ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата (Мат. 5:8-10)

Христовите блаженства описват духовния живот, който Бог дава на човека в Църквата. Те показват точно кое е качеството на този живот и пространството, в което се развива, очертава и съществува. Знаем, че прибързаният поглед може да ни извади от правилния смисъл. Но ако погледнем реално и изследваме тези Христови думи, ще видим, че в крайна сметка всички тези неща стигат до един резултат, който не е нищо друго, освен царството Божие, т.е. до Самия Христос, нашето общение с Христос. От друга страна, Сам Христос казва:

– Аз съм Алфа и Омега, Началото и Краят!

Той е Пътят, Който ни води, също и Краят на Пътя и Самият Той е Този, Който ни интересува. Нашият живот се развива и очертава около Христос, а не около една идея, идеята за правдата, както се казва тук, блажени гонени заради правда. В Църквата правдата не е някаква идея – идеята за правдата, която имаме, че в света властва неправда и различни други неща, които трябва да се поправят и затова ги има всички тези хора, които добре правят и се борят за налагането на правдата в човешкото общество, доколкото това е възможно. Те са хора, които се борят и са достойни за всяха похвала, но не тях облажава Господ в Евангелието. Правдата на човека е именно идването на Божията благодат в неговото сърце, т.е. неговото изцеление. С други думи, неоправданият човек е човекът, който е лишен от Божията благодат, а оправдан – човекът, който има Божията благодат. Както във всекидневния живот – казваме, че този човек е онеправдан, защото е лишен от родителите си или от друго нещо, което би трябвало да има – здраве, развитие, пари, всичко друго и се смята за онеправдан или дори може да е умрял млад. Смята се, че е претърпял неправда, но най-голямата неправда в човека е когато той се лишава от Божията благодат. Това е истинска неправда и човека бива оправдан, когато Божията благодат дойде в него и вече непосредствено възсъздава човека, оправдава го, дава му това оправдание, което му е липсвало, дава му възможност да има общение с неговия небесен Баща – Бога. Отсъствието на небесния Баща е най-голямата неправда в човека: да лишиш себе си от присъствието на живия Бог в теб. Това е най-голямата неправда, която можеш да си причиниш. Най-голямото зло е ти да станеш причина да се лишиш от общението с небесния Баща. Тогава създаваш в себе си комплексите на отсъствието на родителя. Отсъствието на биологичните родители поражда в душата на човека различни душевни реакции и усложнения, а колко повече отсъствието на небесния Баща в него? Това е силно изразено и си проличава изключително много. С други думи, колкото и да искаме да го скрием или доколкото не го разбираме, в очите на опитния в духовния живот човек, който знае какво е духовният живот, т.е. има опит от това духовно равновесие вследствие от благодатта в човека, тогава ясно се вижда цялото това излъчване на душевното ни състояние, което произлиза от отсъствието на небесния Баща.

В Църквата отиваш при духовника и получаваме отговор, който ни се струва, че не отговаря на нашия въпрос, т.е. ние казваме:

– Знаеш ли, вървя бос и ме болят нозете!

И той вместо да ни каже – върви и купи един чифт, за да не си бос, ти казва:

– Бог Го няма в тебе и трябва да възстановиш връзката си с Него!

Отговорът изглежда без връзка с въпроса. Аз също си изпатих това, когато бях начинаещ монах. Няколко млади човека дойдоха да видят стареца. Старецът дойде и го попитаха няколко неща. Току-що бях завършил университета. Когато питаха нещо, аз веднага давах наум отговорите – философски, университетски, академични. Старецът казваше други. Те питаха едно, а той отговаряше друго. Казвах си: Не разбира. Те даже бяха филолози, имаше и един археолог. Ама напълно различни неща! Виках си, ама не чува ли какво му казват? Какво е това нещо? Питаха нещо по тема „а”,  а той отговаряше с тема „я”. Първи, втори, трети път. Накрая се възмутих, исках да поправя нещата, да обясня на стареца, че хората питат не това, а друго. И не стига, че им отговаряше друго, но и им се гневеше, т.е. говореше им рязко и строго. В крайна сметка, това, което им отговаряше, това искаха да научат. Това е като някой, който отива на лекар и му казва:

– Имам кашлица!

И лекарят започва да му казва:

– Имаш кашлица, но май че има и тумор. Не си ли го усетил?

Той не му предписва някакъв сироп за кашлица и да му казва – „Вземи го и върви вкъщи, за да оздравееш!”, а гледа причината за болестта в дълбочина.

Сещам се друг път, когато пътувах с корабчето от Неа Скити към Дафни. Имаше някакъв германец – преподавател по философия. Там беше и един старец, жив е – о. Теоклит Дионисийски (вече не е сред живите – бел. прев.). Той влезе в кораба, аз седнах близо до него и разговаряхме. Дойде преподавателят:

– Вие ли сте о. Теоклит Дионисийски?

– Да!

– Имах голямо желание да ви намеря,да ви питам различни неща, защото съм преподавател по философия, вие сте философ, пишете слова и т.н.

Старецът поклащаше главата си. Преподавателят започна да го пита разни въпроси, не помня какво. Вместо да му отговори, старецът Теоклит започна да рецитира Акатиста към Света Богородица – онзи питаше, а той отговаряше – „Красноречивите витии ги виждаме като безгласни риби, щом е реч за тебе, Богородице, защото те не са в състояние да обяснят как и Дева пребъдваш, а и да родиш си могла” (Из „Акатист на Света Богородица”). Онзи човек остана на място и го гледаше. Викам си – сега го помисли за луд. В крайна сметка какъв беше въпросът. Това беше въпросът, макар и да не го зададе. Кое нещо го скандализирало в Църквата? Скандализирал го фактът на преодоляването на логическите и естествени закони в Църквата със средоточие именно Света Богородица, т.е. как Света Богородица родила Христос и цялата тази тайна.

Искам да кажа, че когато отиваме на църква, срещаме духовника и искаме да го попитаме нещо, в името на Христос естествено, с молитва, тогава трябва да бъдем готови да приемем тези слова, т.е. да ги приемем, но не робски, а да чуем думите, които казва, защото е много вероятно да попитаме нещо, да очакваме някакъв отговор, който няма да получим или не както ние го очакваме, но всъщност от това да сме имали нужда. Във всеки случай е факт, че Църквата, т.е. словото Божие, което се ражда в човека, в тайната, в тази тайна на въпроса в името на Христос, се насочва главно към центъра на човека, към сърцето на човека и изцелява целия човек в дълбочина, не повърхностно, а корена на злото, откъдето идват всички останали неща.

Това разглеждане на Църквата като духовна лечебница ни кара да имаме здрава позиция по отношение на Църквата и на всичко това, което Христос ни е казал, защото Христос е говорил с лекарски, а не с етически категории, Той не е говорил етически, нито философски, нито идеологически. Той е говорил чисто медицински и е дал медицинско предписание на човека, въз основа на което човекът може да си възвърне духовното здраве и да върви към обожението. Затова правдата е това нещо, което отсъства в нас.

Блажени изгонените заради правда. Блажени са хората, които биват гонени не заради някаква правда от този свят, защото трябва да знаете, че правдата никога да властва в този свят, това е утопия, това никога няма да стане. Дори всички, които сега живеем, колко милиарда сме, да решим да подпишем един договор, да решим, че ще станем толкова добри хора и ще премахнем всяка форма на неправда. Може, утопично е, но може да стане това нещо. Младите обаче, които ще дойдат след нас, ще имат свободата да изберат злото и неправдата, която много пъти не идва от злонамереност, но нещата са толкова объркани, токова сложни, че човек дори не може да намери корена. Както и да е.

Правдата е духовна. Гонените заради правда са хората, които се борят в този живот, за да придобият благодатта на Светия Дух, и доколкото се борят, те биват гонени. Това не винаги означава, че има някой, който ни гони. Казахме, че и в наши дни е имало и има братя, повечето Православни Църкви преди десет години са били гонени и дори са претърпели жестоки мъчения. В страните от източна Европа имаме велики мъченици, достойни за удивление. Хиляди мъченици. Но да речем, че нямаме тази форма на мъченичество. В нашата страна, преди години, когато турците или латиняните бяха тука, имахме проблеми, имахме мъченици, гонения, натиск. Сега сме свободни. Значи ли това, че за нас Христовото блаженство вече не е в сила? Не. То не засяга външното гонение. Когато човек се подвизава и бори срещу своите страсти, тогава той претърпява скръб, това е факт. Това е събличане от стария човек, и когато казваме събличане, имаме предвид именно това, което  апостолът пише – съблечете ветхия човек. Събличам се означава, че изкарвам напълно от мене всяко едно нещо. И събличането на страстите, на стария човек не е лесно, а много трудно, сякаш събличам самия себе си и понякога е толкова трудно, че човекът с много сълзи и с голяма скръб, в истинския смисъл на думата – където скърбя означава смазвам се –  с истинска скръб трябва да мине през този стадий, за да съблече ветхия човек. Отците дори дават пример със змията: когато съблича своята  кожа, тя минава през някакъв много тесен отвор, през камъни, които почти я смачкват, за да може да съблече старата кожа и да остане с новата. Това е потребност на нейната природа. По подобен начин човекът скърби и тъжи, насилва се да мине през този тесен път и да съблече стария човек. В този смисъл Христос казва, че пътят, който води в царството Божие, е тесен и скръбен. Това не означава, че Бог иска да бъдем огорчени или да ни измъчва и да имаме комплекс за мазохизъм и да ни харесва да се самоизмъчваме. Нямаме нищо общо с това. Ние обичаме своето Аз, почитаме го, грижим се за него, но страстите са тези, които не желаем.

В Патерика се разказва за авва Пимен, който направил нещо, което за египетските монаси-подвижници през онази епоха било, как да го кажа, проява на  комфорт. Как го наричат днес – голям лукс. Какво направил? Измил си нозете. Някой друг отишъл и му казал:

– Ти, Пимене, подвижникът, правиш това нещо? Миеш нозете си? Какво е това? Това е неприемливо!

Авва Пимен му отговорил с хубави думи:

– Ние не сме телоубийци, а страстоубийци!

Ние не убиваме нашето тяло, Църквата не убива тялото на човека, а страстите, и убивайки страстите, освещава тялото. Тялото се освещава и отново намира своята истинска стойност. В Църквата тялото се прославя. Само Православната Църква прославя телата на светците. Какво са светите мощи? Точно те са доказателство за прославянето на телата на светците, защото тяхното тяло бива обожено, не само тяхната душа, но и тялото. Всички членове на тялото, без изключение, не съществуват членове, които да са свети, и други, които да са греховни. Целият човек е свят, отдолу-догоре, и се освещава, обожава се и става Христов член и храм на Светия Дух. Когато човек умре и неговата душа се отдели от тялото, тялото остава именно като храм на Светия Дух и затова приемаме, покланяме се и целуваме светите мощи на светците, затова и те правят чудеса. Затова тече миро от мощите на светците и те благоухаят, вършат чудеса, изцеляват страсти и всички тези неща. Църквата освещава целия човек, освещава тялото на човека, освещава природата, творението, цялото битие. Тя не изцелява само една част, един член, а поразява страстите, знае как да отделя противоестественото от естественото в човека, което той възприел с падението и греха. Така в този лечебен процес, който са ни предали Христос, апостолите и светците, се извършва това изцеление. Факт е, че външно изглежда трудно, изключително трудно в началото, така изглежда, но не е; така ни се струва. Тесен и скръбен е пътят, казва Христос, докато пътят, който води до погибел, е широк.

За съжаление, след падението нашата природа се е заквасила със сластолюбието, защото човекът пренасочил своя копнеж от Бога към едно творение чрез потъпкването на Божията заповед. Тъй като сластолюбието навлязло в наша природа, сега противоотровата срещу него е трудолюбието, т.е. трудът, борбата. Тук е тайната на духовния живот. В началото духовния живот изглежда робство, труден, потиснически и поражда такива явления, които ни наскърбяват, когато например се окажеш в дадено място и се принуждаваш да запазиш съвестта си, да не потъпчеш съвестта си и ставаш обект на осмиване, подигравка, хиляди неща, които могат да станат: това е определена скръб и затруднение. Стараеш се да запазиш съвестта си и отказваш да се подчиниш на своите страсти. Това е много трудно нещо, изключително трудно. Страстите не са само плътските, има разнообразните страсти, които ни задушават и всяка възраст има своите страсти – това е вид скръб. Когато обаче някой се противопоставя, тогава по парадоксален начин в душата му се появява друго състояние на свободата, голяма свобода, която се появява и изгрява от таза война срещу страстите. Доколкото човек вкусва от тази свобода и разбира какво означава да си свободен човек и да дишаш този кислород от Бога, тогава се постига това, което преди му се е струвало непостижимо. Затова, когато някой иска да влезе в Църквата, не трябва да започваме да му говорим какъв трябва да бъде християнинът, какво трябва да избягва, т.е. ако започнеш да казваш на един човек:

– Знаеш ли, ако искаш да следваш Христос, трябва да започнеш да се молиш, да постиш, да ходиш на църква, да нямаш плътски връзки, да не правиш едно, второ. . .

Тогава непременно ще го сринеш от самото начало, ще излезе вън, ще се ужаси, няма да издържи, ще каже:

– Какво е това нещо?Това кой може да го прави? Възможно ли е сега да има човек, който да отхвърли сексуалните връзки?

Това нещо, което днес е божество. Най-голямото божество в света. Виждате, накъдето се обърнеш, виждаш афиши, на които се рекламира това нещо, върху каквото си помислиш – върху автомобилни гуми, макарони, сапуни, тоалетна хартия, космически кораби, самолети, пътувания, рекламира се по този начин. Автомобилни гуми, каква работа имат автомобилните гуми? Някакви невероятни комбинации; това божество, това нещо се продава дори днес, в нашата епоха, тук в Кипър, и в Гърция, за съжаление; в Европа не знам, чувам, че не става толкова много, тази липса на контрол върху излъчваното по телевизията, върху нещата с неприлично съдържание, това е страшно, това е като огнена буря: кой може да се спаси от това нещо? Кой може да се спаси? – както се казва в Евангелието? Кой може да се спаси? И представете си, когато има деца, годишни, 12, 13, 15-годишни, които гледат такива неща, разпалва се тяхната фантазия, грехът блести като ябълките, които продават и ги лъскат, за да блестят и мислиш, че са много хубави, а те са за хвърляне. Така се прокарва грехът, когато го рекламират чрез тези неща. Аз никога не видях такива неща, само един път на Света Гора. Как ги видях на Света Гора ли? Дори когато бях студент не видях. Когато бях на Света Гора, бях архондар, отговарях за посетителите. Някакъв чужденец, естествено добронамерено, оставил под възглавницата си отворено едно списание с неприлично съдържание. Сложил го и си тръгнал. Ние отидохме да подредим стаята. Когато вдигнахме чаршафите и възглавниците, го намерихме, т.е. аз намерих списанието. За пет минути не разбирах какво беше това нещо, гледах, гледах отново, какво е това, което виждам? Не можех да разбера. И после осъзнах и си казвах – представи си какво става. Дойде на Света Гора, клетият, в манастира и донесе тези неща, не можеше да живее без тях. Е, сега ги чувам в изповедта. За щастие, Бог ме опази и никога не видях. И казвам: представяш ли си какво се случва в душата на човека, който гледа тези неща? Страшно нещо, деца! Не знам дали можете да схванете това, което ви казвам, но поне го схванете, защото имате удобния случай да слушате мене, който съм назадничав, т.е. не съм обичайно явление, защото стоя зад хората, мога да ви кажа нещо, което днес не е обичайно.

За съжаление, имах един лош недостатък и по време на изповед питах хората. По-скоро мнозина, ако идваха за първи път, казваха:

– Отче, питайте ни! Питайте ни, за да ни помогнете в изповедта!

Е, какво да питаш сега човека, не е и лесно да питаш за грехове, да каже другият:

– Виж го тоя какво си мисли!

Трябва да попиташ нещо, така, заобиколно. Да, не се смейте, защото един път дойде една клета и  простодушна възрастна жена, която ми каза:

– Питай ме, отче, питай ме!

Е, аз я попитах:

– Да не би да сте имала друга връзка, освен тази със съпруга ви?

– Т-а-к-о-в-а н-е-щ-о?! –  без малко да ме набие. Възмути се. – Как посмя да ме попиташ  подобно нещо! Как си помисли, че мога да направя такова нещо!

Както веднъж попитах друг човек:

– Да не би да си бил с друг човек?

– С човееек? – каза. Само с жени!

Питах и аз:

– Внимателни ли сте?

– Да, внимаваме, внимаваме!

Дойдоха след време:

– Внимавате ли?

– Да, внимателни сме!

Тоест те внимаваха да не направят дете! Имаха връзка и внимаваха момичето да не забременее. Аз имах предвид да внимават да нямат предбрачни връзки и т.н. Този термин се промени. Казвам на другия:

– Внимавате ли?

– Как! Внимаваме! Вземаме всички предпазни мерки и внимаваме!

Защо е това нещо? Защото, деца, критериите вече са притъпени и виждаш, че е малко дете, но въпреки това в него има други неща, защото е претърпяло атака и всички тези неща променят неговия душевен състав. Естествено след това се променят и връзката със средата около тебе. Както и да е.

Нека се върнем там, откъдето започнахме. Като противоотрова срещу сластолюбието в нашата природа е дадено именно трудолюбието. Не ви ли прави впечатление обаче, че тук Христос ни кани близо до Него, иска да ни привлече, за да Го последваме и е нормално Евангелието, Словото Божие, да бъде нещо, което да ни привлича. Казваме, че проповедта на Църквата трябва да привлича човека. Но въпреки това виждаме, че Христос и Църквата ни привличат, обещавайки – какво се казва тук – блажени сте, когато ви гонят именно заради духовния живот, когато претърпявате тази скръб, това затруднение, целия този труд –  тогава сте блажени. Е, как сега можеш да спечелиш следовници, като им обещаваш скърби? Сещате се, че в Тайнствата, в Брака, когато извършваме Тайнството Брак, пеем, Святии мученицы, добре страдальчествовавшии, и венчавшиися, молитеся ко Господу, помиловатися душам нашим, тоест тропар на мъченици. Разбира се, това не означава, че тези, които се женят, ще минат през мъчения, а именно, че бракът също е начин за спасение на човека и човекът се спасява чрез брака, но не чрез сластолюбието, а чрез трудолюбието в брака. Именно трудът, болката, борбата да приемеш другия човек в себе си, да умъртвиш твоето Аз, да дадеш това, което е нужно на другия човек. Това не е малко нещо, а изисква голям труд.

Провалът на брака,  който днес нараства постоянно и скокообразно, до много голяма степен се дължи на това, че хората нямат усещането, че в брака не може да съществува сластолюбието, а само трудолюбието; и всеки един иска от другия нещо. Съпругът иска от съпругата това, което иска, и тя  иска от него това, което иска, след това се спречкват и не сядат всеки един от тях да изследва да види – ама аз какво трябва да дам на този човек, аз, мъжът, какво трябва да дам на жена си? И аз жената, какво трябва да дам на мъжа си? И идват и казва например:

– Аз съм честен, целият ден работя, от сутрин до вечер, пребивам се, уморявам се, пък тя отиде и хвана друг!

Тя пък казва:

– Аз цял ден съм вкъщи, той не ми се усмихва, не ми говори, не ми отдава значение, уморих се, омръзна ми, не го обичам, не го искам!

И стават това, което става, което е трагично и дори не е за говорене. Всички тези неща стават, именно защото от нас изчезна усещането за здравата любов, любовта, която означава себежертва и кеносис спрямо другия човек, т.е. изчезна отхвърлянето на нашето самоугодие и приемането на другия човек и вътре в брака тези неща функционират по един друг начин. Когато мъжът не може да даде това, което другият иска, тогава за него става непотребен, прекъсва се връзката и след това настъпват трагедиите, които по-добре от мене знаете и няма нужда ви ги споменавам. Страшно нещо е да виждаш да речем една майка да поставя собствената си угода, наслада и спокойствие пред своите деца. Знаете ли колко страшно е това? С други думи, да казваш на една майка:

– Виж, не се развеждай, защото децата ти ще имат проблеми, имат нужда от родителите си! Приеми го доколкото можеш, въпреки че не ти казва хубави думи, че не ти отдава значение, прояви търпение, изтърпи този човек!

– Не, не мога!

– Ама за децата ти!

– Ама не мога, не го обичам!

– Ама нужно ли е да го обичаш, бре, детето ми? Прояви малко търпение!

Остани малко с него, и тигър да е, и лъв, да го виждаш всеки ден, и змия, ще го обикнеш. Дето има хора, които хранели една змия всеки дeн с малко мляко и накрая станали първи приятели. Толкова ли е страшен другият човек, какво е той? Човек е. Когато виждаш родителя, чиято природа го учи да се жертва за децата си, но да отхвърля тази връзка с детето, да отхвърли жертвата, тогава разбираме много добре каква е основата, върху която стъпваме. Докато в миналото хората имали търпение и търпели. Претърпявали всичко, всевъзможни неща, и основно жените, които по природа може да нямат мъжество, но имат търпение, имат издръжливост. Затова и се казва мъж, защото уж има мъжество, мъжество, но издръжливост няма. Жената обаче няма мъжество, може например някой случайно да влезе в къщата, тя ще извика полицията, няма мъжество, има обаче огромна издръжливост. Изпитайте себе си, главно девойките, за да видите това нещо. Природата на жената е такава, Бог е създал това, тъй като е майка, защото представяли ли сте, ако майка ни не е имала търпение, щеше да ни удуши! Колко нощи да плачеш? Ще плачеш, плачеш, плачеш – ще се вдигне някой нощ и край! Въпреки това тя има издръжливостта да отгледа децата си – не едно, две, три, в миналото раждаха и по десет и дванайсет. И издържаха, цяла нощ, да плачат, да реват, да викат, да не знаеш какво искат, да не ги понасяш и пет минути.

превод: Константин Константинов

Следва