Автор: митр. Антоний Сурожки

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Има в Евангелието едно място, където Христос ни казва: Който има уши да слуша, нека слуша – т.е. обърнете внимание на това как слушате словото, което стига до вас.

На нас винаги ни се струва, че слушаме и разбираме; но ето днес пред нас отново, може би за стотен път, се чете притчата за сеяча – и какво от това? Тя е толкова ясна, толкова сме свикнали с нея; сякаш не е нужно и да я чуваме отново, ние бихме могли да я повторим, да я разкажем, да я обясним. Но кой от нас може да каже, че живее според нея, дори и в една малка степен? И ето тук Христовите думи „внимавайте как слушате словото Божие“ не са напразни. Ние слушаме и помним; слушаме с ушите си и помним с паметта си. Но стига ли това слово до нашето сърце? А същевременно, ако живото слово не докосне сърцето ни, то само ще прозвучи в нашата мисъл и няма да принесе никакъв плод.

Нека се замислим над това. Има безкрайно количество евангелски откъси, които толкова обичаме, които са така прекрасни, които толкова добре познаваме, че бихме могли всекиму да ги разкажем и всекиму да ги обясним; но няма ли това да се превърне някой ден, или в Съдния ден, в упрек за нас? – не защото не сме ги разбирали, а именно защото сме ги разбирали и не сме живели спрямо тях ни най-малко…

Днешната притча говори именно за това. Има хора, чието сърце е дълбоко, то е било дълбоко разорано от страдание и състрадание, от любов, от мъка – сърце, до което е стигнало съзнанието за страшната самота на човека, когато Бог не присъства в живота му. В такова сърце Божието слово пада като семе и се приема от добрата почва, влиза дълбоко, пуска корени, оживява с целия опит от живота на този човек: и със страданието, и с радостта – с всичко се храни, и прораства, и принася плод.

Но колко малко такива думи са донесли плод в живота на всекиго от нас: в моя живот, и вероятно и във вашия живот. Колко пъти сме чували живото слово Божие, което ни е разтърсвало, развълнувало; и след миг, още преди да излезем от църквата, ни е отнесъл потокът от празни мисли, сплетни, приказки – и ние сме опустошени; нищо не е останало. От това мъничко растение, което би могло да се вдигне и да принесе плод, не е останало нищо, защото самото семе е отнесено от вятъра, отнесено като от буря от някоя чужда празна дума и от нашето празнословие.

А понякога това слово се закрепва, сякаш е паднало в пукнатината на тоя камък, който ние носим в себе си, който наричаме наше сърце, наше съзнание. И то се задържа, и започва да покълва; но и тук не може да преживее дълго, защото не може да пусне корен в каменното, жестокото, хладното сърце. И това слово умира, макар че е имало надежда да принесе плод –  в крайна сметка нищо не е останало…

А се случва, то да попадне и в дълбоко сърце, което може да приеме това слово; и всеки от нас има такова дълбоко сърце – само че ние му позволяваме да се вкорави, да охладнее. Налага се това сърце така да бъде раздробявано с чук от живота, от хората, от Бога, та поне да се образува някаква цепнатина, та под кората на леда и вкаменелостта да се покаже тази плодотворна земя, която може да принесе плод. Помислете за Христовите думи: “Слушайте!” – и се замислете над това как слушаме: дали е напразно? Дали е за съд и осъждане на самите нас? Или – за вечен живот?

И колко милосърден е Христос! Той ни казва, че на някои им е дадено да разберат онова, което другите не разбират и да им разясняват, та и другите да разберат; а на някои – не трябва да им бъде разяснявано, защото ако те разберат с ума си и отхвърлят със сърцето си, ще носят огромна отговорност!.. Иисус Христос казва: за такива хора се говори с притчи, та да слушат и да не чуват: та да не би заради това студено, мъртво разбиране единствено с ума, да не би заради тази мъртва вяра в главите им, те да бъдат осъдени. Притчата се разкрива пред нас по мярата на нашата откритост и разбиране. А разбирането трябва да е със сърцето, а не с ума; то идва от житейския опит – разбирането на Божиите слова се добива с кръв…Та нека помислим през цялата тази седмица: къде сме ние в тази притча? Къде пада зърното? Къде пада словото Христово? В тръни ли, които ще го заглушат, убият, задушат? На камък ли, където то ще покълне и ще умре от зноя и сушата? Или покрай пътя, откъдето ще го отнесе вятърът и ще бъде разпиляно от всички хищници в живота? Или може би пък в добро сърце?.. А ако сърцето ни не е такова – нека поставим пред себе си въпроса: как да раздробим този камък и как да върнем към живот охладнялото сърце? Амин.

източник: http://mitropolitanthony.blogspot.bg/2013/11/blog-post_3091.html