Вярата е увереност в невидими неща, тяхното разкриване по-точно пред духовния ни взор, „жива“ представа за онова, на което се надяваме. Но нашата вяра не се живее (и изпитва) в душевно-плътски или в рационални усещания и категории. Чужд ѝ е както средновековният римо-католически мистицизъм в светоусещането и богообщението, при който Бога се търси и разбира посредством сетивността на емоциите, така и интелектуалното визионерство, рационалистическият утопизъм на протестантската социална етика, която „обещава” рай на земята.
Нашата вярва се живее и разкрива в Църквата като „небе на земята”, в общението с Бога и помежду ни, което се осъществява в съвместно богослужение и поклонение, нашата вярва се живее в света литургия. Литургията на Църквата е именно тази, която не само ни разкрива, но и ни прави съучастници в небесните реалности, следователно вярата е немислима за разбиране и практикуване извън Църквата, православната вяра се живее и оделотворява само в Църква.
В Православната Църква на Иисус Христос се разкрива, става видим, духовният и небесен Йерусалим, за който пророкуват старозаветните пророци, описан и в новозаветния Апокалипсис на Апостол Йоан Богослов. В свети-Йоановото видение за Новия Град – споменатия Небесен Йерусалим, слязъл на земята като начало на Новото Творение – Пресътворението на света, Храмът има централно място в тоя град, даже повече – малко след като е описан „златен храм”, ние прочитаме нещо друго – че в Небесния Йерусалим „храм нямало”, защото негов храм бил Сам Бог, както впрочем и в новия свят четем, че няма и слънце дори, защото Сам Бог го осветявал вместо слънце. Апостол Петър пък сравнява Църквата с храм, който се съзижда непрестанно, а нас, които сме Христови – с живи камъни, чрез които се осъществява този градеж. А Апостол Павел сравнява Църквата с тяло, на което главата е Христос, а ние – Негови членове (части от Него). Следователно ние не просто очакваме и си представяме предметите на своята вяра, ами ги виждаме и докосваме нашата надежда в Христос и чрез Него, защото нашата вяра и нашата надежда е Самият Той. Това се случва в Църквата Божия тук-и-сега.
Самият Христос казва в Евангелието на Апостолите Си, задавайки именно такава перспектива за вярата – казва им, че ако някой „изгуби“ брат, сестра, майка, баща заради Него, още в този век (това време), той ще ги получи обратно, при това стократно. Според боговдъхновените тълкуватели на Светото Писание, Господ Иисус Христос има предвид Църквата, която предстои Той да основе – ако брат или сестра, майка или баща (кръвни) са се отрекли от теб, заради вярата ти в Него, то в лицето на вярващите ти ще намериш стотици братя, сестри, майки, бащи. А в книгата на св. Евангелист Лука „Деяния на Апостолите“ четем, че първите християни в Йерусалим буквално са имали всичко общо. Ако заради това, че си станал християнин, твоите родители са те лишили от наследство или властта ти го е конфискувала, то в Църквата на Христос го получаваш стократно, но го получаваш в общност, в тоя смисъл това, което имаш, е „обновено”, то е претворено – ако преди това е било средство за себеугаждане и цел на егоистичен и хищнически твой ламтеж, то сега става средство за богослужение, става израз на любовта между ближните именно в своята споделеност. Ако си прокуден от дома си, задето вярваш в Христос и Го следваш, домовете на твоите нови братя и сестри, бащи и майки във вярата са отворени за теб – изгубил си един дом, а сега имаш на разположение хиляди. Защото ако казваме, че самата Църква е „икона на Светата Троица”, то значи в Църквата трябва да владее и да се споделя същия образ и начин на живот, който ние съзерцаваме у Божествената Троица – на пълна любов, доверие, споделеност и пожертвувателност. Ако ли пък твоите близки (кръвните ти роднини) станат също последователи на Христос, тогава радостта е още по-голяма – за това е написал до християните в град Рим св. Павел, че копнее, говорейки за сънародниците си евреи, това се случва и на практика в живота на св. Петър – неговата съпруга, която той има отпреди срещата си с Иисус (според Свещеното Предание, което не противоречи на Свещеното Писание, защото в Евангелието се споменава, че е имал боледуваща тъща), му става спътница и помощница сетне в мисионерските му пътувания, както сам Павел за него пише, че „води жена от сестрите”.
В този смисъл пак Апостол Павел нарича Църквата Божията тайна, скривана с векове и откриваща се днес – тук и сега в Иисус Христос. Защото Църквата е всъщност споделения с нас и разкрит ни наяве Божествен, Светотроичен живот, пък по-голяма и велика тайна от битието на Бога не съществува.
* * *
Даже и най-големият атеист, който отрича Вярата – доверие в Някого, когото не вижда и не познава, на едно битово ниво практикува подобен тип вяра в хората около себе си, своите приятели и близки, па дори спрямо хора, които не вижда и не познава – качва се и пътува с автобус, без да е видял и проверил шофьорската книжка на управляващия автобуса, без да се е уверил дали е трезвен и в кондиция ли е да управлява опасното превозно средство, качва се и във влак дори, без въобще да вижда машиниста, т.е. човек е създаден с нужда от вяра, без която той не може да функционира като личност (без вяра-доверие личността се патологизира, в психиатрията говорим за фобии, паранои), още по-малко като общност – тогава би настъпила анархия, ако в едно общество отсъства каквото и да било взаимно доверие. И ако размислим честно, неговата битова вяра на човека ужким свръхразумен атеист, не е по-нелогична от вярата на християнина в Невидимия. А същевременно чуваме, че християнинът бил глупак, задето вярва в неща – неизпитани, непроверени, а атеистът бил умник, защото всичко проверява. Реалният опит обаче ни учи, че Богът на Иисус Христос, ако Го следваме и Му се доверяваме истински, никога не ни подвежда, а човеците, на които атеистът възлага доверието и упованието си в почти всички случаи се показват слаби, непостоянни, неверни, затова и същият св. ап. Павел, цитирайки Стария завет, е написал „проклет всеки, който уповава на човек“ (Ерем. 17:5)
В Посланието до Галатяни пак Божественият Павел е написал: „проклет е всеки, който виси на дърво“ (Гал. 3:13). Бог се явява в света и времето, висящ на Дървото, на Кръста – раним и открит, кротък, докато Възкресението Му в слава се открива само за вярващите в Него последователи, за обичащите Го – за тогавашните Му спътници и съратници и за нас днес, ако участваме в Литургията на Църквата. За човешката логика това звучи абсурдно – унизеният и разтерзан Христос казва и на самия Кръст – „Вярвайте”. Прагматичната човешка логика обаче, ако се замислим, вярва и се доверява още по-абсурдно – хората следват и се прекланят на други хора, които непрестанно ги мамят, манипулират, спекулират с тях, обират и дори убиват. Това е може би „нормално” за тях, защото по тоя начин те показват желанието си също тъй да манипулират, мамят и спекулират – техните идоли се държат предвидимо, като самите тях, следователно подлежат по същия начин на мамене, крадене и злоупотреба. Богът на Евангелието обаче е различен, Той не се позовава на страстите и похотите ни, а резонира в нашето сърце, затова и е много по-естествен, реален и логичен в същинския смисъл на тези думи, защото Този, Който се качва на Кръста, за да потвърди истинността на Словото Си, заслужава много по-голямо доверие от всеки друг.
Автори: Цанимир Иванов и С.А. (по записки и мотиви от катехизационните беседи в ПЦДОН „Св. Боян Енравота“)
Храм Свети цар Борис 