Божията благодат прегръща и този, който не е съвършен

Втора част на разговора с отец Харалампос Пападопулос за предаването на Пирейска митрополия „Енория в действие“:

– Преди да минем към връзката „съвършенство-святост“, ще се спра върху нещо, което намекнахте. Говорихме за доброволно смачкване на имиджа. Когато някой се чувства смачкан, когато гледа своя път и вижда, че е направил само грешки, че много е съгрешил, как може да излезе от това състояние?

Мисля, че тук по много начини може да намери изходната точка, за да започне пътуването в живота си. Първо е най-дълбокото, опитно чувство, че Бог ме обича изключително много дори в най-голямото ми падение, в най-големия ми грях, и навярно тогава повече. Но да преживеем това, защото се затрудняваме да го повярваме.

– Нека разгледаме покаянието, защо съкрушеният се покайва –защото е загубил своето съвършено аз и желае да си върне отново това „съвършенство”?

– Това е изключително важен въпрос, защото обикновено това става. Ние сме отъждествили покаянието с едно психологическо разкаяние, с реабилитиране на нашия добър образ, с повторното изграждане на едно Aз, което смятаме, че трябва да е идеално и съвършено. Докато покаянието реално е онтология, т.е. онтологично дело –  в крайна сметка то е разбирането, че каквото и да правя, колкото и да го искам, съм недостатъчен, имам в себе си дълбока недостатъчност, която започва от деня, в който се появявам на този свят. В мен съществува една дълбока недостатъчност. Покаянието реално означава да разбера смирено, че не съм съвършен, защото не мога да бъда такъв – тленен човек съм, и приемам това. След като съм тленен и тварен, моята жажда не е да съградя една фалшива маска на съвършенство. Ако опитам да го направя, то ще бъде фалшиво, ще бъде невротично, натрапчиво, това ще бъдат моите фикс-идеи, моите несигурности, но няма да бъда аз, в никакъв случай. Защото не съществува такъв човек.

Разбирайки, че онтологично не съм такъв, нямаме тези възможности в мен, какво правя? Търся моето утвърждение чрез единението с Бога, Който е нетварен, нетленен и вечен. Именно връзката с Бога ще ми даде пълнота и ще изпълни моята вътрешна празнота. Св. ап. Павел говори за това. Вижте, християнската антропология е конкретна, но ние сме я изкривили с нашия егоизъм, фикс-идеи, перфекционизъм и утилитарното отношение, която имаме в нашата епоха. Св. ап. Павел какво казва – зная доброто, зная кой е законът, но не мога да го изпълня. Зная какво трябва да правя, но в мен има една сила, която не ме оставя да го направя. Когато казва това, св. ап. Павел не признава някакво психологическо безсилие: „Aх, аз нещастният, клетият, не мога да успея и да започва една херпетология, (херпетологията (от гръцки: ἑρπετόν: „пълзящо животно“; -λογία, „знание, наука“, е клон от зоологията, занимаваща се с изучаването на земноводни и влечуги) аз съм червей, аз съм хлебарка!“ и всичко това, което понякога чуваме в Църквата. Не. А това е дълбоко вътрешно онтологично себепознание, той разбира своите граници, разбира човешката ипостас, знае какво е човекът, затова и се надява напълно на Христос. Кой е Христос? Той е Този, Който възпълва закона, тоест това, което човекът не може да направи. Само чрез участието във връзката с Христос можем да възпълним себе си. Извън Божията благодат не можем да направим нещо, в смисъл да възпълним закона.

В Църквата всичко е дар, всичко са харизми (дарби). Защо са харизми (дарби)? Защото сами по себе си имаме едно онтологично безсилие. Въпросът не е морален, въпросът не е, че сме зли, нерадиви, а е онтологичен въпрос, в нас нямаме сили, дори най-съвършеният, този, който има всички душевни предпоставки да постигне нещо по-добро, не го прави. Затова покаянието е преоткриване на моите онтологични граници, да разбера и най-накрая да приема, че не съм съвършен. Това е изключително трудно. Изглежда просто, но е много трудно, защото се чувстваме съвършени. От малки сме се научили да получаваме шестици, да се съревноваваме, докато в Църквата, в пространството на Бога не съществуват такива неща, а всичко е дар. Нека припомним притчата за лозето, където един работник работи от сутринта, взема една надница, друг отива в последния момент и господарят на лозето му дава същата надница и той полудява – „как е възможно, аз работя от сутринта“?! Господарят на лозето казва: „Aз така искам да постъпя, имам друга, моя логика“. Човешкият егоизъм не може да приеме това, защото, когато човек прави нещо, иска да има отплата, да взема нещо, да получава нещо, това му дава самоувереност, дава му удовлетворение. „Aх, хубаво, успях.  Спечелих Бога!“

– Заслужавам Го!

– Да, разбира се. „Заслужавам Го„! Ако го видим така, ако това, което казваме сега, го поставим в ежедневието, ще видим, че е факт. В смисъл, че и начинът, по който постим, молим се, един човек ми каза веднъж: „Помолих се, но не ми хареса…“ Молитвата обаче не е химия, не е ядене, което ще те удовлетвори, а дело на любовно отнасяне към Някой, Когото обичаш. Понякога ти тежи да говориш на този, когото обичаш, но това не означава, че не го обичаш. Може да си силно влюбен, връщаш се вкъщи изморен, жена ти ти говори, на теб не ти е до това, но имаш любов към нея. Въпросът не е, че „един път в молитвата не почувствах голямо умиление„. Ако един път не съм почувствал това, което съм очаквал, това не означава, че молитвата няма никаква стойност и се отменя. Това става във всички въпроси – и в св. Причастие, което реално в какво се е превърнало?- Не в знак за пълно и реално единение с Христос, а в награда. Същото става и с изповедта. Вече 22 години съм свещеник, и всички са безгрешни! Много рядко ще дойде някой. . .  Веднъж един човек ме гонеше три дена, страшно упорит, искаше да се изповяда и си казах очевидно човекът има вътрешна тревога, съкрушение, толкова време ме търси. Въпреки че бях възпрепятстван, се срещнахме и замислено очаквах какво ще чуя. Започна изповедта и той ми каза:

„Какво да кажа, отче, нищо нямам!“

Търсеше ме три дена. Просто искаше да му прочета една молитва, която щеше да го утеши – и това е друг голям въпрос в Църквата, т.е. това „утешава ме“ – страшно е в какво всеки намира утеха – искаше да почувства оневиняване или допълнително утвърждаване от егоистичен и нарцистичен тип, за да отиде утре сутринта  да се причасти и това да го направи по-„съвършен”.

– Доколко знанието на границите не ни води до затваряне в тях? Казахме, че покаянието означава да познаваш твоите граници. Но да познаваш своите граници  прилича на това да си затворен в една кутия и е жестоко да си в една кутия.

– Да жестоко е, но когато знаеш, че тази кутия може да се изпълни с хиляди цветове на Божието присъствие, тя става прекрасна, защото трябва да знаем, че доколкото живеем в този свят, нямаме това, което наричаме пълна, неограничена свобода. Този свят има относителност и след като съществува пространството и времето, така или иначе сме ограничени. Имаме ограничението на нашите онтологични граници, които са пространствено-времеви, живеем в едно време, което тече срещу нас, но и заедно с нас, и в пространството, което ни ограничава, нали? Сега може да искаме да сме в Ню Йорк, но сме тук, не можем да сме навсякъде, а се ограничаваме поради обстоятелствата. Това ограничение обаче не е напълно осъдително, не е ограничение, което ме разбива напълно. Това ограничение на времето, пространството, живота, смъртта чрез присъствието на Христос е придобило хиляди нюанси. Аз съм против пълните абсолютизации от рода черно-бяло, добър-лош човек. Вярвам, че от бялото до черното има десетки други нюанси. Просто на егото му харесва изключително много да играе с абсолютни схеми, за да може да контролира, т.е. черно-бяло, този е добър, този е лош. На неизцеления ум винаги му харесва да категоризира нещата, иска да контролира, не понася променливостта в живота, иска да знае, че „Тази е блудница, край! Този е грешник! Този е добър! Този е лош!“ И постоянно съди с тези два полюса. Умът прави разделения, докато не дойде Светият Дух, където разделенията спират и имаме една прегръдка, където и неуспелият бива прегърнат. Божията благодат прегръща и този, който не е съвършен, този, който не е успял, този, който има тъмни страни, но и светли. Божията благодат обгръща всички. Това не може да го прави човекът със светско възприятие, на който му харесва да категоризира и така по-добре да контролира. Представете си един човек, който не можеш да го поставиш в определена категория –  затова и не можеш да го контролираш. И казваш: „Този сега къде да го сложа? Ляв ли е, десен ли е? Прогресист ли е, консерватор ли е? Добър или лош съсед? Какво е той сега?“ Той обаче може да е и двете. Може една вечер да ти донесе да хапнеш лозови сърмички, а на другия ден да те ругае. Това обаче е реалността на живота. Това е човекът.

Следва

превод: Константин Константинов