Участието на Лимасолския митрополит Атанасий на тазгодишното издание на Седмицата на православната книга предизвика широк отзвук сред нашата църковна общественост. Предлагаме на вашето внимание мислите на кипърския архиерей по повод един наболял в църковното ни съвремие проблем – разводите при свещениците. Въпросът бе зададен лично от Варненския и Великопреславски митрополит Йоан след изнасянето на беседа от митр. Атанасий на тема  „Хармонията е най-важното в семейния живот“:

Митр. Йоан: Ваше Високопреосвещенство, много се замислих дали да задам този въпрос или да не го задам, но считам, че това е важен духовен въпрос, който има своето практическо отражение в живота на нашите духовници.. Идва човек в епархията, дали е мислил, че ще дойде или не – идва по Божия или човешка воля, чрез този избор той се изправя пред една действителност. При него идва един духовник за едно, друг за друго.. Имахме възможност да говорим по този въпрос и с други архиереи, от други поместни Църкви със силни епархии, с могъщо свещенство – жизнерадостно, дръзновено и здраво стъпило в основите на вярата, което има своя успех на Божията нива. Но какво се случва? Имаме едни млади хора, тръгнали с любов заедно в тайнството на брака, презвитерата е подписала съответната декларация, че тя е съгласна доброволно да последва своя мъж, който ще стане духовник. В един момент и това се случва, слава Богу, създават се дечица, животът върви вече в полето на духовната нива.. И в един момент презвитерата решава по някакви причини да си тръгне и духовникът остава и със своето паство, и със служението си, и с децата си. И ние трябва да продължим да служим, да утешим този човек, имаме желание да се срещнем с презвитерата – ако тя поиска е добре, но много пъти се случва тя въобще да не поиска. И това е едно предизвикателство на млади, дръзновени духовници, тръгващи по този път и в един момент, изправящи се пред една действителност, която вече е и изпитание в живота им, в младостта им. Аз се обръщам най-искрено към Вас като към духовник, като по-малкия към по-големия, за да дадете и съвет, и утеха и онова, което на мен с моите скромни сили не ми достига въпреки желанието ми със скромна молитва да помогна на тези хора, да им дам най-правилния съвет, да имат подкрепата на архиерея си, за да продължат спокойно своето служение..

Митр. Атанасий: Благодаря Ви много, Владико, за този въпрос, който показва с каква любов обичате чедата си и че превръщате техните проблеми във Ваши.

За съжаление в света, в който живеем, и ние духовниците имаме същите влияния, изкушения, предизвикателства, които има всеки друг човек. И за съжаление въобще не е странно, че в свещенически семейства се забелязват доста проблеми. Разбира се, най-доброто нещо е да има предпазване – т.е. да успеем да ги предпазим преди да стане най-лошото. Но може би това е нещо, което ние, архиереите, често забравяме, смятаме за даденост, че нашите духовници са застраховани от това да не им се случва. Обаче трябва да разберем много добре, че нашите духовници са на първа линия в битката с дявола и че трябва да ги предпазваме, да ги подкрепяме и най-вече – да им дадем възможност да могат да говорят с нас. Какъвто и проблем да имат, каквото и изкушение да имат, каквото и падение да им се е случило – те не трябва да се страхуват от нас. Не трябва да бъдем като съдии, а като любвеобилни бащи, за да можем да изслушаме какъв е проблемът.

Обаче ако проблемът се е случил, ще трябва със сигурност да подкрепим свещеника, защото това е едно изключително голямо изкушение. Този човек не е решил да става монах, но вече трябва да започне да се учи да живее монашески по някакъв начин. Трябва да му дадем много сили, много любов, много молитви, за да може Божията благодат да го обгърне и да премине през тази трудност.

Но смятам, че за проблемите трябва да се говори предварително, това е нещо, за което самият аз чувствам липса в моето дело. Всеки ден се занимавам с много и всякакви други неща и с много народ, но не отдавам нужното време на моите свещеници, на хората, които служат на този народ. И това естествено е моя слабост. И е тъжно, разбира се, нашите свещеници да се огорчават и уязвяват. Най-доброто нещо е да можем да им помогнем преди да се случи най-лошото.

Да внимаваме, да пазим свещеническите семейства, и жените на свещениците, и децата им. Защото и за презвитѐрите не е много лесно. Често подвигът на презвитерата е много по-голям от подвига на свещеника, защото той има като утеха благодатта от служението си пред св. престол, а презвитерата е у дома. Тя е сама, сред опасностите, стреми се да върти къщата и да изхранва децата. Свещеникът бяга навсякъде другаде, но не бяга към дома си. Трябва всички да сме много внимателни по този въпрос.

Когато нашите свещеници идват уязвени, ние, архиереите, трябва да го считаме като собствен неуспех и за собствен проблем. И да се запитаме: защо не успях да разбера какво става с този човек по-рано, за да му помогна в неговата беда?

Нека Бог да пази от такива изкушения, това са много сериозни неща.

превод: Димитър Арнаудов