автор: Димитър Талев 
Както лежеше Симон Букар в леглото си и гледаше през прозореца на стаята румените облачета по избистреното вечерно небе, току изви очи към жена си и каза:
— Искам да ме пренесете вън, на чардака.
— Ау, Симоне! — приповдигна се Симоница разтревожена. — Хладно ще ти бъде вън, болен си. Хладно ще ти бъде, слънцето вече залязва.
— Няма да ми бъде хладно, лято е — отвърна Симон с пресекналия си глас и наново обърна поглед към прозореца. После, като събра дъх продължи: — Горещо ми е тука, задушно. Там има джамове … Ще ги спуснете, ако стане хладно.
Постлаха на болния мека постеля на малкия чардак, а по-старият му син, Диме, го пренесе там на ръце, като дете. От три седмици лежеше болен Симон Букар и се бе стопил, та всяка кост се виждаше по него. Завиха го и той цял се изгуби под завивката, само главата му тежеше на меката възглавница. Като го полъхна свежата вечерна прохлада, посърналото му лице се разведри.
— Ох, ох — въздъхна той. — Добре ми е тука …
Край него остана само стопанката му, а другите домашни се пръснаха из къщи и по двора — всеки по работата си. Откъм улицата час по час избухваше детска врява. Под стряхата на чардака се стрелна лястовица и се изгуби някъде над зелените върхове на дървесата в градината. Натам, сякаш подир бързата сянка на лястовицата, се понесе и погледът на болния.
Тук-там между зеленината на съседните дворища и градини, между потъмнелите покриви и белите комини по тях се издигаха няколко тополи, чиито листа безспирно трептяха в руменото сияние на залеза. Далеч отвъд, през тънките клонки на тополите, се виждаха кичести хълмове, окъпани в блясъка на залязващото слънце, а още по-далеч, по целия хорнзонт, се тъмнееше планински венец, над чиито модри върхове се разкриваше зеленикаво небе, прозрачно и дълбоко. Симон Букар бе разтворил жаден поглед към тоя широк простор пред него, лицето му сияеше, като че ли по това бледо лице се отразяваше чистата ведрина на небето. Ала тихата лятна вечер бързо гаснеше и когато над хълмовете отсреща се спуснаха хладни вечерни сенки, болният притвори очи и въздъхна:
— Колко е широк Божият свят, колко е хубав…
Симоница го погледна изплашена, после тъжно поклати глава. В сянката на чардака лицето на болния изглеждаше още по-бледо, очите му бяха затворени и сега той приличаше досущ на мъртвец.
— Да те пренесем вече вътре, хладно става тука и скоро ще се стъмни — едва не извика Симоница, за да го накара да проговори, да чуе гласа му.
— Болният отвори наново очи, огледа се, като да търсеше нещо забравено. После се ослуша в гласовете, които се дочуваха откъм съседните дворища, в детската врява откъм улицата и се обърна към жена си:
— Повикайте децата да поиграят тука, около мене .. . повикайте ги. И нашите, и другарчетата им … искам да поиграят тука на чардака . ..
Ала тъкмо в това време откъм пътната врата се зададе отец Адам. Той се изкачи по стълбата откъм двора, премина с тежките си стъпки през големия чардак и приседна срещу болния, на ръба на малкия чардак, който се издигаше на две стъпала. Симон Букар и отец Адам бяха връстници и съседи.
Свещеникът все се опитваше да успокои, да насърчи болния си приятел, но разговорът не вървеше и едва към края, когато поп Адам се готвеше да си върви, Симон намери думи да му отговори, да се изкаже:
— Нека бъде волята Божия, отче Адаме . . но искам да поживея. Не съм свършил още всичко. Най-малкият от децата ми, Бойко, няма ни десет години. За него ми е жално, сираче ще остане… И дюкяна не бива тъкмо сега да го оставя. Моля се на Бога да ме остави още няколко години. Още няколко… Баща ми умря на осемдесет и три, аз нямам нито шейсет.
— Тъй, зная — отвърна поп Адам замислен. — Връстници сме, имаш още живот. Пък ти, като си болен, недей да мислиш само за смърт — раздвижи се свещеникът и стана да си върви — А иначе, в живота човек все има да довършва нещо, човешките грижи нямат край.
Поп Адам си отиде и щом се стъмни, пренесоха болния пак в стаята му. Тая вечер той пожела да сложат трапезата в неговата стая и все искаше да задържи домашните по-дълго около себе си.
Късно през нощта Симон остана сам с жена си, в къщата всичко утихна и болният усети, че го обхваща дрямка.
— Тая нощ, Катерино, ще спя — каза той радостно на Симоница. — Завий ме добре! Гледай и ти да поспиш, толкова нощи не сме спали.
Той спа няколко часа спокойно и като че ли в самия сън чувствуваше неговата сладост. Ала изведнъж, пак тъй, без да се пробуди, Симон Букар усети как сърцето му сякаш спря от ужас пред нещо непознато и неизразимо, някаква студена, оживяла тъмнина го обгръщаше от всички страни и там, в тая тъмнина, бяха всичките негови люде, цялата му челяд, там беше и Бойко, най-малкият, който плачеше отчаяно, молеше се някому, но тъмнината поглъщаше плача.му. Симон извика да му се обади, но заглъхна и неговият глас. Най-сетне той се събуди ,и като се видя в стаята си, въздъхна с облекчение. Всичко бе минало — сънувал бе страшен сън.
Ала не — не беше само това, само тоя сън. С последни сили Симон бързо се изправи на лактите си и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка: до вратата отсреща точно срещу него, бе застанал архангел Михаил.
В стаята беше тъмно и все пак Симон Букар виждаше съвсем ясно архангела. Небесният пратеник беше досущ такъв какъвто беше изписан в църквата, на лявата страна на иконостаса. Но тук той беше по-едър, главата му стигаше почти до тавана. И беше целият светъл, около главата, му сияеше синкава светлина, a по неговата златна ризница и по цялото му облекло блестяха хиляди звездици. Той бе изправил глава, красив и строен, но бе навел смирено очи, лявата си ръка бесложил на гърдите си и тя лежеше там, на златната ризница, бледа, чиста и силна. Високо над широките рамена се извиваха крилата му и се спущаха зад него чак до пода, до пъстрите шарки на килима; по техните снежнобели пера трептеше сиянието около тъмните къдри на ангела, блясъкът на хилядите звездици по неговите воински доспехи. В дясната си ръка той държеше широк меч — един сноп лъчи, събрани и стиснати в сребърна дръжка.
Като гледаше Симон Букар мъжествената хубост на архангела, смирението по неговото красиво лице и благата усмивка на неговите румени устни, очите му се изпълниха със сълзи от умиление и от някаква тиха, светла радост. Той се отпусна отново на възглавницата си, примирен, покорен и без страх. В тишината на стаята – той чу дълбокото дишане на жена си, която спеше наблизу, чу и веселото чуруликане на ранобудни ластовички вън, на двора.
— Вече се съмва — прошепна Симон, но и друга една мисъл проблесна и се задържа в ума му: — Ще трябва да тръгвам вече …
Ето, всичко се свърши, всичко остава тук — и болките, и грижите, и страхът. Самият архангел бе дошъл да го отведе. И каква радост изпитваше Симон Букар, какъв копнеж, както някога в детските си години, когато неговият баща бе му обещал да го заведе в Битоля, в тоя чуден град, непознат и пълен с изненади, с много радости за едно малко момченце! Ето и сега беше същото — Симеон се чувствуваше като дете пред светлия Божи пратеник, кротко, покорно, копнеещо за небесните чудеса и радости.
— Катерино, ставай — приповдигна се той към жена си, — Ставай, аз съм вече пътник!
Симоница скочи сънлива и той продължи.
— Повикай всички тука да ги видя за последен път. Да ги видя още веднаж и после ще ви чакам там, горе, и може би дълго ще ви чакам, според както всекиму е отредил Бог.
Симоница бе втренчила поглед в лицето му, но после като да позна нещо по това лице, наведе глава, тихо заплака и излезе вън. Бързо се събраха край леглото на болния всичките му домашни. Той се загледа в тях със спокойна съсредоточеност, но когато погледът му се спря върху малкия Бойко, очите му се напълниха със сълзи. В тоя миг Симон Букар преживя своята последна скръб и отправи поглед към ангела отсреща, но той стоеше там с огнения си меч и чакаше. Тогава Симон взе ръката на сина си Диме и гласът му затрептя сред сподавените ридания, които се дочуваха в стаята:
— Ти оставаш тук вместо мене… Грижи се за всички, за майка ти, за Бойко, да не познае той, мъничкият, че е останал сирак.
И после, като че ли всичко това беше толкова редно, толкова обикновено, Симон пусна ръката на сина си и додаде:
— Хайде сега, повикайте поп Адама да ме причести … Катерино, подигни малко възглавницата ми да мога да виждам отсреща… което вие не може да видите…
Когато поп Адам му даде причастието, Симон Букар отново се обърна към ангела, който сега бе дигнал към него светлия си поглед.
— …Амин — привърши молитвата си свещеникът и продължи да мърмори някакви набожни, утешителни думи, но умиращият вече не го чуваше, не чуваше той вече и тихите ридания на своите близки.
Симон видя как небесният пратеник пристъпя и унесен в неговата неземна хубост, чакаше го да се доближи. Там чакаше със замиращо в детска уплаха и радост сърце да види по-скоро небесните чудеса, да види на небето майка си, баща си, своите умрели деца.
Когато няколко мига след това Симон Букар издъхна, по бледото му лице бе застинала блажена усмивка.
Храм Свети цар Борис 