Автор: Николай Бердяев

Руският комунизъм е труден за разбиране поради двойнствения си характер. От една страна, той е световно и интернационално явление, а от друга – руско и национално. За хората от Запада е особено важно да разберат националните корени на руския комунизъм, неговата детерминираност от руската история. Познаването на марксизма в този случай не помага.

По душевната си структура руският народ е източен. Русия представлява християнски Изток, който през последните два века изпитва силното влияние на Запада и който в горния си културен пласт асимилира всички западни идеи. Историческата съдба на руския народ е злощастна и страдалческа, той се развива на етапи, завършващи с катастрофи, чрез прекъсване и промяна на типа цивилизация.
В руската история въпреки становището на славянофилите не може да се открие органично единство. Налага се руският народ да овладява твърде огромни пространства, извънредно големи са опасностите от Изток, от татарските нашествия, от които той защищава и Запада, значителни са опасностите и от самия Запад. В историята съзираме пет различни Русии: Киевска Русия, Русия от татарския период, Московска Русия, Русия на Петър, императорска и най-сетне – новата съветска Русия. Не е правилно да мислим, че Русия е страна с млада култура, доскоро още полуварварска. В известен смисъл Русия има стара култура. В Киевска Русия се заражда значително по-висока култура от тази на тогавашния Запад: още през XIV век Русия има класически съвършена иконография и забележителна архитектура. Московска Русия притежава твърде висока пластична култура и органично единен стил, установени форми на бита. Тази култура по същността си е източна, култура на християнизирано татарско царство. Московската култура се гради при постоянна съпротива срещу латинския Запад и чуждестранните обичаи. В московското царство обаче културата на мисълта е твърде слабо изразена. Московското царство е почти лишено от мисъл и от словесност, но в него се постига доста при оформянето на стихията, съществува ясен пластичен стил, от който е лишена Русия на Петър, Русия на пробудената мисъл и слово. Мислещата Русия, създала велика литература, търсеща социална справедливост, е разкъсана и лишена от стил, не притежава органично единство.

Противоречивостта на руската душа се определя от сложността на руската историческа съдба, от сблъсъка и двубоя между източния и западния елемент в нея. Душата на руския народ се формира от православната църква. Тази религиозна форма се запазва до наше време, до руските нихилисти и комунисти. В душата на руския народ обаче остава силен природен елемент, свързан с необятността на руската земя, с безкрая на руската равнина. При русите „природата“, стихийната сила, е по-изявена, отколкото при западните хора особено при тези с най-цялостно оформена латинска култура. Естествено-езическият елемент влиза и в руското християнство. В типа на русина винаги се сбъскват два елемента – първичното, природно езичество, стихийността на безкрайната руска земя и православният аскетизъм, усвоен от Византия, поривът към отвъдния свят. За руския народ е еднакво характерен и естественият дионисизъм, и християнският аскетизъм. Изключително мъчна задача се изправя пред русина – задачата да оформи и организира своята необятна земя. Безкрайността на руската земя, липсата на граници и прегради намира отлажение в структурата на руската душа. Пейзажът й повтаря пейзажа на руската земя, все същата безкрайност, безформеност, устрем към необятното, широта. На Запад е тясно, всичко е ограничено, оформено и разпределено по категории, всичко спомага за образуване и развитие на цивилизацията – и особеностите на земята, и структурата на душата. Може да се каже, че руският народ става жертва на необятната си земя, на природната си стихийност. Не му се удава лесно оформителството, дарбата за оформяне при русите е слаба. Руските историци обясняват деспотичния характер на руската държава чрез тази необходимост да бъде дадена форма на огромната, необятна руска равнина. Най-бележитият руски историк Ключевски казва: „Държавата набъбваше, народът слабееше“. В известен смисъл това си остава вярно и за съветската комунистическа държава, където интересите на народа се жертвуват заради могъществото и организираността на съветската държава.

Религиозната същност на руската душа изгражда някои устойчиви качества: догматизъм, аскетизъм, способност за понасяне на страдания и жертви в името на своята вяра, каквато и да е тя; порив към трансцедентното, което се отнася ту към вечността, към отвъден свят, ту към бъдното, към този свят. Религиозната енергия на руската душа притежава способността да се превключва и да се насочва към цели, които вече не са религиозни, например към социални цели. Поради религиозно-догматичната същина на душата си русите са винаги ортодокси или еретици, разколници; те са апокалиптици или нихилисти. Русите са ортодокси и апокалиптици дори тогава, когато през XVII век са разколници старообрядци, а също и когато през XIX век стават революционери, нихилисти, комунисти. Структурата на душата си остава все същата, руските интелигенти революционери я наследяват от разколниците на XVII век. И винаги най-важно си остава изповядването на някаква ортодоксална вяра, винаги това е определящо за принадлежността към руския народ.

След падането на Византийската империя, на Втория Рим, най-голямото православно царство на света, в руския народ се пробужда съзнанието, че руското, Московското царство остава единственото православно царство на света и че руският народ е единствен носител на православната вяра. Монахът Филотей е изразител на учението за Москва като за Трети Рим. Той пише на цар Иван III: „В Третия нов Рим – твоето държавно царствуване – светата съборна апостолска църква свети паче слънцето под небесата. И нека знае твоята държава, благочестиви царю, че всичките царства на православната християнска вяра са се сбрали в твоето единно, че двата Рима паднаха, а третият крепне, а четвърти не ще има; твоето  християнско царство не ще иде в чужди ръце“. Доктрината за Москва като за Трети Рим става идеологическа основа за образяването на московското царство. Царството се събира и се оформя под символиката на месианската едея. Търсенето на царство, на истинско царство, е характерно за руския народ през цялата му история. Принадлежността към руското царство се е определила чрез изповядването на истинската, на православната вяра. Точно така и принадлежността към съветска Русия, към руското комунистическо царство, ще се определя чрез изповядването на ортодоксално-комунистическата идея. Под символиката на месианската идея на Москва – Третия Рим, е извършена  остра национализация на църквата. Религиозното и националното в московското царство така се сраства, че достига същото състояние като в съзнанието на староеврейския народ. И също както месианското съзнание е присъщо на юдаизма, то е присъщо и на руското православие.

Религиозната идея за царството обаче взема формата на могъща държава, в която църквата играе служебна роля. Московското православно царство е тоталитарна държава. Иван Грозни, бележит теоретик на абсолютната монархия, учи, че царят не само трябва да управлява държавата, но и да спасява душите. Интересно е да се отбележи, че през Московския период на руската църква се появяват най-малко светии. Най-добрият период в историята на руската църква е периодът на татарското робство; тогава тя е най-независима в духовно отношение и в нея съществува силен социален елемент. Вселенското съзнание на руската църква тогава е отслабено до такава степен, че гръцката църква, от която руският народ получава своето православие, престава да се възприема като истински православна църква, в нея съзират увреждане на истинската вяра. Гръцките влияния се възприемат от народното съзнание като разложение, проникващо в единственото в света православно царство. Православната вяра е руска вяра, неруската вяра – не е православна.

Когато при патриарх Никон започва поправяне на грешките в богослужебните книги според гръцките образци и незначителни промени в обреда, това предизвиква бурния протест на народната религиозност. През XVII век се извършва едно от най-важните събития в руската история – религиозният разкол на старообрядството. Погрешно е да се мисли, че религиозният разкол е предизвикан изключително от обредната вяра на руския народ, че борбата се води изключително от обредната вяра на руския народ, че борбата се води изключително заради двупръстния или трипръстния кръст и заради дреболиите в богослужебния обред. В разкола се съдържа и по-дълбока историософска тема. Отнася се до въпроса дали руското царство е истинското православно царство, тоест дали руският народ изпълнява месианското си призвание. Разбира се, голяма роля при това играе заблудата, невежеството и суеверието, ниското културно равнище на духовенството и т.н. Но не само с това се обяснява толкова значителното по своето последствия събитие като разкола. В народа се събужда съмнението, че православното царство, Третият Рим, се уврежда, че се извършва предателство спрямо истинската вяра. Антихристът завладява държавната власт и висшата църковна йерархия. Народното православие скъсва с църковната йерархия и с държавната власт. Истинското православно царство слиза под земята. С това е свързана легендата за Града Китеж, скрит под вълните на езерото. Народът дири Града Китеж. Възниква остро апокалиптично съзнание в лявото крило на разкола, в тъй нареченото  безпопство. Разколът се превръща в явление, характерно за руския живот. По същия начин и руската революционна интелиганция от XIX век е резколническа и смята, че зла сила е завладяла властта. И руският народ, и руската интелигенция ще търси царството, което се основава върху правдата. Във видимото царство се шири несправедливостта. В Московското царство, осъзнало себе си като Трети Рим, се смесва Христовото царство, царството на справедливостта, с идеята за могъща държава, управлявана от несправедливостта. Разколът представлява разкриване на противоречието, идва като резултат от смесването. Народното съзнание обаче е неизбистрено, често суеверно, в него християнството е смесено с езичеството. Разколът нанася първи удар по идеята за Москва като за Трети Рим. Той означава неблагополучие на руското месианско съзнание. Вторият удар е нанесен от реформата на Петър Велики.

                                                           II

Реформата на Петър до такава степен определя цялата следваща история на Русия, че нашите обществени направления през XIX век се разграничават помежду си според нейната оценка. Сега с еднакво право трябва да преценяваме като невярна и остаряла както славянофилската, така и западническата гледна точка върху делото на Петър. Славянофилите съзират в делото на Петър предателство спрямо същностните национални руски основи, насилие и пробив в органичното развитие. Западниците не съзират никакво своеоразие в руската история, смятат Русия само за изостанала в своята просвета и цивилизация страна, а западноевропейският тип цивилизация за тях е единствен и универсален. Петър разкрива пред Русия пътя на западната просвета и цивилизация.

Славянофилите не са прави, тъй като реформата на Петър е съвършено неизбежна: Русия не можеше да остане и занапред затворено царство при военната си, морска и икономическа изостаналост, при липсата на просвета и техническа цивилизация. При това положение руският народ не само не може да изпълни великата си мисия, но дори и самото му съществуване е подложено на опасност. Славянофилите не са прави и защото именно през епохата на Петър I настъпва разцвет на руската култура, появява се Пушкин и великата руска литература, мисълта се пробужда и стават възможни самите славянофили. Русия беше длъжна да преодолее своята изолация и да се присъедини към кръговрата на световния живот. Само по този път става възможна световната мисия на руския народ.

Западниците не са прави, понеже отричат своеобразието на руския народ и на руската история, придържат се към опростени възгледи върху прогреса и цивилизацията, не съзират никаква мисия на Русия освен необходимостта да настигне Запада. Те не забелязват това, което все пак виждат славянофилите: насилието спрямо народната душа, извършено от Петър. Реформата на Петър е неизбежна, но той я извършва чрез страшно насилие спрямо народната душа и народните вярвания. И народът отвръща на това насилие, създавайки легенда за Петър I като за антихрист.

Похватите на Петър I са напълно болшевишки. Той иска да унищожи старата московска Русия,  да изтръгне от корен чувствата, които са в основата на живота й. За тази цел не се поколебава да екзекутира сина си, привърженик на старото време. Похватите на Петър I спрямо църквата и спрямо старата религиозност много напомнят действията на болшевизма. Той не понася старото московско благочестие и е особено жесток към старообрядството и староверието. Петър се гаври с религиозните чувства на старото време, свиква всепалячовски събор с шут патриарх. Това много напомня за антирелигиозните манифестации на безбожниците в съветска Русия. Петър създава синодална уредба, до голяма степен изкопирана от германския протестантски образец, и окончателно подчинява църквата на държавата. Впрочем трябва да се отбележи, че не Петър причинява унижението на руската църква през този период от руската история. Още през московския период църквата е в робска зависимост от държавата. Авторитетът на църковната йерархия в народа пропада още преди Петър. Религиозният разкол нанася страшен удар върху този авторитет. Нивото на просвета и култура в църковната йерархия е крайно ниско. Поради тази причина реформата на Петър е предизвикана от необходимостта, ала тя е извършена насилствено, без да се щади религиозното чувство на народа. Възможно би било да се направи сравнение между Петър и Ленин, между преврата на Петър I и болшевишкия преврат. Същата грубост, насилие, натрапване на органичното развитие, отричане на традициите, същият етатизъм, хипертрофия на държавата, същото създаване на привилегирована бюрократична прослойка, същият централизъм, същото желание рязко и радикално да бъде променен типът цивилизация.

Но болшевишката революция чрез ужасяващи насилия освобождава народните сили, призовава ги към историческа активност – в това се състои нейното значение. Превратът на Петър I обаче, като усилва руската държава, като тласва Русия по пътя на западната и световната просвета, усилва разкола между народа и горния културен и управляващ пласт. Петър секуларизира православното царство, насочва Русия по пътя на просвещението. Този процес се извършва в горните пластове на руското общество, сред дворянството и чиновничеството, докато народът продължава да живее със старите си религиозни вярвания и чувства. Пълната власт на царя, всъщност взела формата на западния просветен абсолютизъм, в народа запазва стария си религиозен облик на теократична власт. Отслабването на духовното влияние на официалната църква е неизбежен резултат от реформата на Петър и от нахлуването на западното просветителство. Рационализмът прониква в самата църковна йерархия. Прочутият митрополит от епохата на Петър I Теофан Прокопович всъщност е протестант от рационалистичен тип. По времето на Петър обаче това се компенсира чрез редицата светии – нещо небивало за московската епоха, чрез отшелничеството, чрез подмолния духовен живот.

Западното просветителство от XVIII век, проникнало в горните пластове на руското обещство, е чуждо на руския  народ. Руската аристокрация от XVIII век повърхностно се увлича по волтерианството в една своя част, а в друга – по мистичното масонство. Народът обаче продължава да живее със старите си религиозни вярвания и възприема господаря си като друга раса. Просветителката и волтерианка Екатерина II, която кореспондира с Волтер и Дидро, изцяло създава формите на крепостното право, предизвикали протеста на уязвената съвест на руската интелигенция през XIX век. Влиянието на Запада в началото удря народа и укрепва привилегированата господарска власт. Хората като Радишчев са изключение. Чак през XIX век влиянието на Запада върху възникналата руска интелигенция поражда народолюбието и освободителните стремежи. Но и тогава образованите и културни слоеве се оказват чужди на народа. Никъде, както ми се струва, не съществува такава пропаст между горния и долния слой както в императорска Русия, в епохата на Петър I. Нито една страна не живее едновременно в толкова различни векове: от XIV до XIX и дори до бъдния, до XXI век. Русия през XVIII и XIX век не води органичен живот. В душата на руския народ Изтокът се бори със Запада и тази борба продължава в руската революция. Руският комунизъм е източен комунизъм. Влиянието на Запада в продължение на два века не завладява руския народ. Ще видим, че руската интелигенция като тип по никакъв начин не е западна, колкото и да се кълне в западните теории. Създадената от Петър I империя външно се разраства, става най-голямата в света, притежава външно принудително единство, но вътрешно единство не съществува, налице е вътрешна разединеност. Разединени са властта и народът, народът и интелигенцията, разединени са народностите, включени в руската империя. Империята, осъществила западния тип държавен абсолютизъм, най-малко осъществява идеята за Трети Рим. Самата титла „император“, заменила титлата „цар“, за славянофилското съзнание е вече предателство спрямо руската идея. Деспотичният Николай I  е типичен пруски офицер. В двореца и във висшите бюрократични слоеве германските влияния са много силни. Основният сблъсък е между идеята за империя, за могъща държава от военно-полицейски тип, и религиозно-месианската идея за царство, която достига до подмолни дълбини, до народния слой, а след това прониква в трансформиран вид в интелигентските слоеве. Сблъсъкът между съзнанието за империя, носител на което е властта, и съзнанието за царство у интелигенцията е основен за XIX век. Властта все повече и повече се отчуждава от интелигенцията, от културните пластове на обещството, в които революционните настроения се разрастват. Дворянството, прогресивна и най-културна прослойка в началото и дори в средата на XIX век, през втората половина на века запада в културното си равнище, става реакционно и е принудено да отстъпи мястото си на интелигенцията, дошла от ниските слоеве, и носеща съвсем друг, нов тип култура. Липсата на единство и на цялост в културата се изразява в това, че мисловните и духовните направления на XIX век създава една от най-великите световни литература и напрегната, своеобразна, твърде свободна мисъл.

По-голямата част от руския народ – селячеството, живее в менгемето на крепостното право. Вътрешно народът осъзнава себе си чрез православната вяра и тя му дава възможност да понася житейските страдания. Народът винаги смята крепостното право за несправедливост и неправда, но вини за това не царя, а господствуващите  класи, дворянството. Религиозното одобрение на царската власт в народа е толкова силно, че народът живее с надеждата – царят ще го защити и ще премахне несправедливостта, когато узнае цялата истина. Според разбиранията си за собствеността на  руските селяни винаги смятат за несправедливо, че дворяните владеят огромни земи. Западните представи за собственост са чужди на руския народ, тези представи са слаби дори у дворяните. Земята е Божия и всички трудещи се, които я обработват, могат да се ползуват от нея. Наивният аграрен социализъм винаги е бил типичен за руския селянин. За културните класи, за интелигенцията народът си остава енигма, която трябва да се разгадае. Тези обществени слоеве вярват, че в мълчаливия, безсловесен народ е скрита великата истина за живота и че ще настъпи ден, когато народът ще си каже думата. Интелигенцията, откъсната от народа, е под обаянието на телургичната народна мистика, на това, което народническите писатели от 70-те години наричат „власт на земята“.

До XIX век Русия се оформя в грамадно, необятно селско царство, закрепостено, необразовано, ала притежаващо своя народна култура, в чиято основа е вярата, с господствуващата дворянска класа, бездейна и нискокултурна, често пъти изгубила религиозната си вяра и националния си образ, начело с цар, спрямо когото се запазва религиозната вяра, със силна бюрокрация и съвсем тънка и крехка културна прослойка. Класите в Русия винаги са слаби, подчинени на държавата, те дори се образуват по воля на държавата. Силни елементи са само монархията, възприела формата на западния абсолютизъм, и народът. Културната прослойка се чувствува смазана между тези два елемента. Интелигенцията на XIX век стои над бездна, която винаги може да се разтвори и да я погълне. Най-добрата, най-културната част от руското дворянство винаги чувствува ненормалността и неоправдаността на положението си, вината си пред народа. Към XIX век империята е твърде уязвима в духовно и в социално отношение. За русите е характерно съчетаването, съгласуването на антиномични, полярно противоположни начала. Русия и руския народ могат да бъдат характеризирани единствено чрез противоречията. Руският народ с еднакво право може да бъде характеризиран като държавническо-деспотичен и анархично-свободолюбив, като склонен към национализъм и национално възгордяване – и като народ с универсален дух, повече от другите способен на общочовечност; като жесток и необикновено хуманен, като склонен да причинява страдания и болезнено състрадателен. Тази противоречивост е създадена от цялата руска история и от вечния конфликт между инстинкта за държавна мощ и инстинкта на народа за свободолюбие и правдолюбие. Въпреки мнението на славянофилите руският народ е държавен по своята нагласа – това си остава вярно и за съветската държава – и в същото време е народ, който непрестанно поражда волнолюбие: свободното казачество, бунтовете на Стенка Разин и на Пугачов, революционната интелигенция, анархистичната идеология; този народ дири царството на правдата. В създадената чрез страшни жертви огромна-държава империя тази правда не съществува. Това чувствува и мощният народен пласт, и най-добрата част от културното дворянство, и по-късно образовалата се руска интелигенция. Руското царство през XIX век е противоречиво и болнаво, в него съществува потисничество и несправедливост, но психологически и морално то не е буржоазно царство и се противопоставя на  западните буржоазни царства. В това своеобразно царство политическият деспотизъм се съчетава с по-голяма свобода и широта на живота, със свобода на бита, на нравите, с липса на кастови прегради и потискащ нормативизъм, законничество. Това се определя от основната насоченост на руското естество към безкрайност и неограниченост. Границите, разделеността, дребнавостта не са присъщи на руското царство, на руската натура и на руския характер. Ще видим по-нататък, че Русия не е преживяла ренесанс и хуманизъм в европейския смисъл на тези понятия. Но във върховите постижения на своята мисъл и творчество тя изживява кризата на хуманизма по-остро, отколкото Западът. Руският хуманизъм е християнски, основан върху човеколюбието, милосърдието, жалостта дори у тези, които в съзнанието си се отдръпват от християнството. През целия императорски период, през епохата на Петър I съществува конфликт между Светата Рус и Империята. Славянофилството се явява изразител на този конфликт. През XIX век този сблъсък взема нови форми – борбата е между извечната Рус, диреща социална правда, царство на правдата, и империята, трупаща сила.

1955 г.

(Увод към книгата „Извори и смисъл на руския комунизъм“, превод Пенка  Кънева, ИК „Христо Ботев“, София, 1994 г.)

Реклами